Лоран Боти
В мъглата (46)

45

— Именно във Въведение в психоанализата, публикувано през 1917-а, Фройд за първи път изясни…

Звънецът иззвъня: единайсет и петдесет и пет, трябва да освободи учениците. Колкото до звънеца, той беше истинска антика — явно останал от края на войната — и макар че скърцащите му звуци напомнят за едни по-зловещи времена, той предизвиква неизказана радост в сърцата на множеството колежани и лицеисти, отървали се временно от учителското иго. За тях протяжният му вой е нежен като най-красива музика.

За разлика от много други ученици Фредерик се изправи спокойно и прегърна Перл, без да чака учителя по философия да довърши изложението си за свръх-Аза. Заедно с целия клас излязоха на двора — някои се втурнаха право натам. Те се отправиха лениво към изхода, в посока, обратна на столовата, където се тълпяха учениците на половин пансион.

В шумната върволица се разминаваха с изгладнели новобранци от шести клас, с пъпчасали пубери от трети или от втори, с „големи“, които се познаваха лесно по лекия им багаж (химикалка и снопче листа) и по новото им самочувствие, с преподаватели с вечните им панталони от рипсено кадифе и скъпи обувки. Всички движени от неотложната необходимост след три или четири часа непрекъснато учене: да похапнат. Или почти всички. Правилникът разрешава няколко изключения: шепа младежи, чиито занимания между пладне и два часа изглеждат на връстниците им учудващо встрани от материала.

Фредерик се преструваше на безразличен, докато вървеше край високите каменни стени. Но отново се преизпълни с възхита от подчертаното внимание, на което бяха обект двамата с Перл.

След като пресякоха парадния двор, стигнаха до единствената врата, оставена отворена по обяд.

Изведнъж Перл се спря пред голямата желязна порта.

— Какво става? — попита изненадано той.

— Аз… не искам да заминаваш — избърбори на един дъх тя.

— О, Перл, защо го казваш това?

Той се приближи с разширени от тревога очи.

— Заради майка ти. — Той почувства, че тя всеки миг ще се разплаче. — Разказва навсякъде, че си тръгвате скоро и…

— Но как си…

— И какво, вярно ли е?

Той наведе глава като уловен в лъжа.

— Вярно е, че го говори.

— О… и не си ми казал нищо! Представяш ли си какво ми костваше да науча това от другите. Почувствах се… предадена. Аз ти отдадох доверието си, обичта си, за бъдещето правя планове, а в това време господинът се приготвя най-спокойно да си тръгне!

(Кой ли наистина е могъл да й каже?)

— Но това не е вярно, кълна ти се! — възкликна той припряно. — Нищо и никакво е! И аз не знаех… тя ми каза тъкмо тази сутрин. — Той я хвана за ръка. — О, Перл, вярвай ми.

— Но защо? Защо сега? Не си ли щастлив тук с мене?

— Ама това не съм аз! Кълна ти се. Слушай… На 25 ноември ставам на деветнайсет. Само след месец ще мога да правя каквото си искам. Ще намеря разрешение, но, повярвай, няма да замина. Каквото и да се случи, каквото и да направи тя, аз оставам тук. Ето, заклевам ти се… — Той замълча за малко, после продължи. — Ти просто не знаеш колко много те обичам. Ако го знаеше, щеше да разбереш, че не мога да замина.

Замълчаха. Той я прегърна, тя сложи глава на рамото му. Вярно, не плачеше, но той усети колко е развълнувана. Останаха така дълги минути, без да продумат. После един възпитател — всъщност студент почти на тяхна възраст — мина наблизо и подхвърли:

— Ей, ако ще се целувате, пуснете се и вървете да го правите другаде.

Те продължиха нататък, все така, без да проговорят. И единият, и другият чувстваха, че от това вече няма нужда.

Минаха през преддверието на голямата желязна порта и тъкмо се насочиха към къщата на Перл, когато тя отново се закова на място. Сепнатият Фредерик тъкмо се канеше да пита какво става пак, когато проследи погледа й и разбра. Един брюнет изскочи пъргаво от колата си и прекоси улицата в посока към тях. Фредерик го позна веднага: ченгето.

Господи, това е мигът!

Като се приближи, Алекс каза, без да подаде ръка:

— Добър ден… Хубаво е, че ви срещам заедно, защото имам да ви питам нещо и то засяга и двама ви.

— Ъъ… — обади се Перл.

Но думата взе Фредерик. Това беше негова работа.

— Това не би ли могло да почака до довечера, когато се приберем вкъщи? Какво толкова се е случило?

— Познавахте ли Люк Адида?

Той не се обърна към някой от тях конкретно, но и двамата забелязаха употребата на минало несвършено време. Перл се смръщи.

— Да, аз го познавах много добре… Приятел ми е. Ами… с него излизах преди Фредерик… — Тя се запъна за секунда. — Случило ли му се е нещо?

— Страхувам се, че да… Мъртъв е.

— О, Боже мой!

Наистина изглеждаше дълбоко разтърсена. От своя страна и Фредерик понесе силен удар. Не че му беше приятел, напротив. Но мъртъв?

— А ти, Фредерик? Познаваше ли го?

Въпреки вълнението си, момчето отбеляза, че ченгето му говори на ти. А си спомняше отлично, че когато го видя вкъщи — вечерта, когато бяха пийнали по чашка с майка му — тогава се обърна към него на вие.

— Не, не го познавам. Перл ми е споменавала за него, това е всичко.

Момичето го погледна за миг, после се обърна към Алекс:

— Но какво точно се е случило?

— Именно заради това съм тук. Убит е.

Тя го погледна с широко отворени очи, но замълча.

— Не ми е много ясно какво общо можем да имаме с това — подхвърли дръзновено Фредерик.

— А на мене ми е ясно, представи си. Не те ли нападнаха онази вечер?

— Кой ви каза това?

Алекс не си даде труд да му отговори:

— Е? Да или не?

Перл продължаваше да мълчи, Фредерик прехапа устни и наруга наум майка си. На нещастната женица определено й се събра доста в този момент.

— Добре де, набиха ме трима араби. Но не виждам каква връзка има с…

— Лъжеш, не са били трима араби, а Люк Адида с двама негови приятели, които са араби толкова, колкото аз съм китаец. Така че, престани да дрънкаш врели-некипели и ми разкажи какво точно се случи.

— Ама аз не знаех, че е той! — защити се Фредерик.

— Втора лъжа. Другите две момчета, които са живи и здрави, бяха категорични. Люк не е скрил кой е, нито защо е слязъл в града. Имал си е работа с тебе заради Перл… — Греди замълча. — Добре, престани да шикалкавиш: или ще ми обясниш ясно какво е станало, или отиваме право в участъка. Става дума за убийство, момче… Разбра ли ме?

Фредерик кимна. Неколцина ученици излязоха от лицея и погледнаха към малката група с подозрение: това са Перл и новото й гадже, нещо става!

— Добре… Нямам какво толкова да разказвам. Хванаха ме, пребиха ме. Люк поиска от мене да оставя Перл или щял да ме нареже… Разбирате, нали? После си тръгнаха.

Той си пое дъх. Перл се възползва от това.

— Той е… той беше голям грубиян, нали знаете?

— Знам, да. Много свидетелства говорят за това и в тоя град има неколцина младежи, които имат основания да не го обичат.

И съответно да му сторят това, което са му сторили, помисли си Алекс, като си спомни за осакатеното тяло, проснато на мръсното стълбище, за двете отрязани китки, които накрая намериха в якето му. Сякаш са искали да се пошегуват с него… и да го накажат за нещо по мафиотски начин. Но за какво? Че е пребил сина Ермен? Изглежда малко прекалено като метод…

— И къде точно стана… кавгата?

Фредерик забеляза малкото запъване.

— Недалече от къщата на Перл. Всъщност, тръгвах си от тях.

— Да, но къде точно?

Фредерик въздъхна.

— Пред черквата „Сен Мишел“.

— Пред черквата ли? Какво правеше там?

— Гледах я… Искам да кажа черквата. Мисля, че е много красива, и после тези фигури и всичко… Значи, тъй като минавах пред нея, спрях се, за да… да я разгледам.

— След матурата Фредерик иска да следва архитектура — уточни Перл.

Физиономията на Греди изрази съмнение. Хлапачката може и да е потресена, но запазва цялата си дяволска съобразителност.

— И нищо друго ли не се случи? Ти отиваш пред черквата, те те издебват, раздрусват те и си отиват, ти се прибираш вкъщи. Това е всичко, нищо друго за уточняване или за отбелязване, например, някой, когото си видял и който е бил свидетел на сцената?

Да, моята гаргуя…

— Не, никой. Всичко стана наистина за няколко секунди. Абе, много бързо. Всъщност, видях само плочника.

— Хм… И защо не се обади в полицията?

— Защото това не засяга ченгетата.

Алекс пое дълбоко въздух.

— Е, сега вече ги засяга.

 

 

От колата си Греди гледаше отдалечаващите се момче и момиче. Духът му беше възбуден във всяко отношение. Свързано ли беше убийството на хлапака от предградията с останалата част от аферата? Не и очевидно, но го бяха осакатили с такава диващина и същевременно с такава прецизност, че изглежда възможно, макар че нито жертвата, нито „методът“ бяха сходни с навиците на убиеца. Трябва все пак да изчака резултатите от аутопсията, преди да включи новото убийство в досието.

Далече от него двете фигурки изчезнаха в мъглата при завоя на улица „Сен Мишел“, съседна на черквата.

Греди не допусна нито за секунда, че Фредерик Ермен би могъл да бъде заподозрян. Това деветнайсетгодишно кретенче по странен начин прилича на самия него — какъвто беше сам той преди две десетилетия. А момичето, тъкмо обратно — нищо, че не може да си я представи как реже двете китки на Люк Адида — в нея все пак има нещо прекалено зряло за възрастта й, едно загатване за неясна поквара… Интуицията на Греди му подшушна, че тази лекота на изказа и тези широко отворени очи, изпълнени с учудване, навярно крият доста тайни.

Той погледна часовника на таблото. Беше вече тринайсет и трийсет. Той изруга. Повече от час чака двамата влюбени да излязат, а има толкова много други задачи. Възможностите са няколко: да отиде отново при родителите, да прескочи до клиниката Талко и да се поинтересува поради каква причина зъболекарят е отстранен също както експерт-счетоводителят… Но преди всичко, след сутрешния сблъсък с цикорията просто се налага да направи посещение от вежливост в имението Талкотиер. Ако нещата наистина поемат в посоката, от която Греди се страхува — а самоубийството на библиотекарката е още едно доказателство за това — на приемите на семейство Талко се играят свирепи игри!

Той реши да ги остави засега — да вечерят на спокойствие, подкара колата и отиде до малката бирария, с която беше свикнал. И по пътя се питаше къде ли се намира в този момент Клер Ермен?