Лоран Боти
В мъглата (15)

14

След двата сутрешни телефонни разговора нищо друго не разнообрази деня на Клер. Компютърът, спомени, въздишки… Пазар и домакинстване. За щастие, Фредерик се прибра да обядва — събитие, случващо се все по-рядко. За Клер промяната след Париж беше неоспорима: откакто пристигнаха, той… порасна. Стана мъж.

Несъмнено по тази причини в паметта й зачестиха неговите образи от детството. Мъчеше я тайна носталгия и макар никога да не беше изпадала в истински съзерцателно настроение, тези няколко видения, появили се наслуки от онези години, с далечния си отглас и скъпоценните си звуци я потопиха в блаженство. Понякога просто не можеше да се откъсне от заклинанията на миналото: синът й с чанта в ръка на път за училище; синът й като бебе в люлката; косата му толкова рошава, че съпругът й го нарича весело „гуляйджията“; синът й на плажа, старателно рие дупки в пясъка, палецът е нагоре, за да не полепне с песъчинки — тоя скъпоценен пръст, който смучеше лакомо при най-малкия повод; нейният син… Дали защото се чувства постоянно извън борда, избягва да се потопи в спокойната вода на паметта си? Да се надяваме, че не. Положението й е ново. Напусна Париж заедно с един юноша с твърд характер, но с леко поведение. И трябва да си признае — съвсем неотдавна щеше да си помисли несъмнено, че всъщност става дума за малко момче, преоблечено като юноша. Месец и половина по-късно тя се намери наедно с човек в зряла възраст, влюбен в свободата, истински въздушен поток, комуто казваше понякога на смях: „Но аз се превърнах вече и на хотел, и на банка, и на ресторант!“. И още… Но ресторантът още не беше толкова начесто.

В действителност се получи нещо повече от промяна: истинска метаморфоза. „Гъсеницата стана на пеперуда“ — помисли си тя без страх от лесните образи. Това трябва само да ме радва.

Да, тя би трябвало да се зарадва. Но е толкова ново за нея.

Това е, доколкото мога да „наблюдавам“, отбеляза тя изведнъж, кървавото черно на една кока-кола и подрънкването на ледчета на дъното на една чаша, напомнящи й, че е жива. Я да видим, какво става с нея?

Тя си пийва спокойно сода, седнала на удобното канапе, което си донесе от парижкия апартамент, и поглежда от време на време в Салем на Стивън Кинг, отворен пред нея. Въздъхна…

„Преди няколко секунди си мислех как да обзаведа къщата“ — спомни си тя — занимание във висша степен достойно за похвала и изискващо сериозно съсредоточаване и добри познания.

Странно, нямаше нужда да купува никаква мебел, за да се настани в къщата на Двора на парка. Макар тук да бе много по-широко от предишното й жилище, мебелировката се вписа хармонично, нещата в дизайнерски стил, както и старите предмети, придобити случайно от плодоносните антиквариати. Всъщност, както в Лавил, така и в къщата Клер се беше влюбила от пръв поглед. Толкова е различна от парижкия й апартамент — модерен, остъклен, снабден с широка тераса, от която тя все нямаше време да се възползва.

Фредерик се смъкна шумно от горния етаж, придружен от Перл. Вече не се отделяше от това момиче… Не, това е ясно, че я обича.

— Мамо, ще изпратя Перл до тях — съобщи той, като влезе в хола. — И… ъъ… мога ли да я заведа довечера на ресторант?

— Слушай, съкровище… (Тя прехапа устна: като използва една от думите, забранени за употреба на публични места — другите бяха зайче и пиленце — сигурно ще предизвика гръм и мълнии от страна на сина си. Впрочем, последният не пропусна да й отправи убийствен поглед.) В средата на седмицата сме, годината едва започва… Не мислиш ли, че е малко раничко за гуляи преди уикенда?

Младежът погледна часовника си.

— Добре де, рано е… Бих могъл да бъда там преди десет и половина, няма проблем.

Клер се престори, че размисля.

— Значи вие сте, която отклонявате сина ми от правия път, така ли? — обърна се тя към момичето.

Тя кимна, като се изчерви лекичко и явно се питаше дали г-жа Ермен не се шегува? Фредерик погледна развеселен майка си.

— Ти нямаш ли някоя любовна среща тази вечер? Можеш да се възползваш, нали?

— Фредерик! — възкликна Клер възмутено. (В края на краищата, Перл изглежда е от прекрасно семейство.) Така ли приказваш на майка си?

— О, извинявай… На смях го казах. Все пак заради хубавите очи на Перл би могла да кажеш „да“…

И той разцъфна в най-прелъстителната си усмивка.

— Добре, съгласна съм! Вярно е, че Перл има много хубави очи! И после, като изключение, щом водиш симпатично момиче вкъщи, това трябва да се отпразнува, нали?

— Мамо! — възкликна Фредерик (негов ред беше да се направи на възмутен).

Клер намигна на момичето, изчервено и леко притеснено от непринудените отношения между майка и син.

— Така, ами ресторантът? Избрахте ли го вече?

Фредерик се обърна към Перл.

— Ти знаеш ли къде да отидем?

— О, няма проблем. Има един японски, току-що го отвориха. Изглежда страхотно!

— Чудесно! Разбрахме се — обяви Клер. — Сега вече няма причина да се връщате в невероятни часове. Може би ще искате да телефонирате на баща ви, за да го предупредите?

— Не, благодаря ви — отвърна Перл. — Няма нужда.

— Добре. Чантичката ми е в антрето. Вземи си триста франка за твоята вечер.

— Хубаво, благодаря ти, мамо. Чао!

И той отмъкна Перл, без дори да я остави да си вземе довиждане с майка му.

Докато синът й ровеше шумно из чантичката сред монетите, червилата и всевъзможните бумаги, Клер чу младото момиче да прошепне:

— Тя е страхотна, майка ти!

На лицето й се появи разнежена усмивка.

 

 

След като младите излязоха, тя се върна на канапето, но не можа да продължи с четивото. Разните истории за вампири й се струваха съвсем не на място в тези времена. Да не говорим, че не можеше да свикне да стои сама в къщата — наистина умерено голяма (нещо рядко в квартала), но достатъчно просторна, за да може полуздрачът да утаи по ъглите безпокоящи я черни сенки.

Отдадена на зловещите си мисли, тя подскочи, когато отекна звънецът, Фредерик определено няма да свикне да носи връзката си с ключове! Тя се изправи, за да отиде да отвори.

— Добър ден, Клер…

Усмивката й замръзна.

Алекс Греди се бе изтъпанил пред нея с цялата си мъжкарска самоувереност, която толкова я подразни при кратката им среща.

— Надявам се, че не ви безпокоя?

— Не… не. Всъщност, искам да кажа… Искрено казано, очаквам някои приятели и…

Тя да чака приятели, как не! Това не е вярно, сигурен беше. Тя не познава никого тук и едва ли ще очаква на чай новите си приятелки след онова соаре.

— Слушайте, няма да ви отнема много време. Искам само да разменим няколко приказки.

Тя се поколеба, което не се изплъзна от вниманието на Алекс, после се дръпна неохотно, за да го пусне вътре. Той влезе в светлия хол, застлан с бели и черни плочки, украсен с много саксии със зелени цветя, докато тя вървеше напред, за да му покаже пътя към салона. Той я последва и беше изненадан приятно от отопленото помещение: не беше очаквал, че адвокатката ще посмее да смеси мебели в стил Луи XV и рококо, като една койка или помпозно украсена метална витрина.

— Тази витрина е от нюйоркското метро — уточни тя, като забеляза интереса на Греди. — Не е отсега, разбира се — от трийсетте години е.

— Чудно е у вас… Бих казал, много гостоприемно.

Клер сякаш не чу комплимента.

— Ще пиете ли нещо?

— Благодаря ви, но не искам да се застоявам и…

— И идвате служебно, така ли?

— Не точно — промърмори той с неудобство.

— Добре. Седнете, инспекторе — показа му канапе от изкуствена кожа и се настани на същото канапе отсреща.

Той се подчини.

— Наричайте ме Алекс. Мисля, че ще бъде по-…

— Гостоприемно — да, знам. Но нещо ми подсказва, че посещението ви не е от любезност. Така че бих предпочела да използвам „инспектор“… инспекторе.

Алекс се размърда върху канапето. Не беше предвидил такъв леден прием. Дали не трябваше да я извика на негов терен? Но нали не искаше разговорът да стане твърде официален, след като нямаше никаква причина да я подлага на разпит, с изключение на… усета си.

— Виждам, че ми се сърдите още за неловкостта ми оня ден, но повярвайте, че не съм…

— Слушайте, това няма значение. Давайте по същество, моля. Очаквам всеки момент да дойдат приятелите ми, както ви казах.

— Добре, няма да скрия нищо от вас — това, което ме води тук, е строго поверително. Казвам го, защото смятам, че можете да държите езика си зад зъбите.

— Ласкаете ме — рече тя с иронична нотка, която Алекс се направи, че не забелязва.

— Позволих си да дойда, защото ме е страх, че сега имаме хипотетичен пример, който трябва да ви напомни за едно дело, на което пледирахте.

Клер започна да сваля гарда. Идването на Греди възбуждаше любопитството й въпреки студенината, с която реши да се отнесе към него. При това той събуди миналото и я върна брутално към единственото нещо, което някога я беше карало да се вълнува истински — правосъдието.

Алекс продължаваше:

— Вярно е, че се страхувам да не стане дума за спомен, който не е хубав.

— Така ли?

— Ами… намериха трупа на мъртво и ужасно осакатено дете — съобщи той нарочно грубо.

О, не, само това не!

— Неотдавна изчезна и второ момче. Според мене е било отвлечено и се съмнявам дали родителите му ще го видят някога живо.

Клер побледня от силния шок. За няколко кратки секунди почувства как мракът я поглъща, но тя отказа да се поддаде на припадъка.

— Не виждам какво бих могла…

Думите замряха на устните й.

Разбира се, че виждаше, и то прекрасно. Не беше ли запозната много по-добре от всеки друг с този вид убийства? Не беше ли станала в известен смисъл специалист по престъпленията с деца?

— И аз се питам — проговори Алекс. — Намирам за учудващо, да не кажа смущаващо, че едва няколко седмици след пристигането ви тук започват да изчезват деца, които после са намерени осакатени.

— Какво искате да ви кажа? Че ги коля нощем заедно с мой съучастник ли? — извика злобно тя и рипна от канапето. — Може би си представяте, че съм дошла тук да се заровя в тая дупка на края на света, само защото съм много известна в Париж? И явно не бих могла да се отдам на нощните си касапски инстинкти, докато тук…

Смразен от бурната реакция на младата жена, Алекс онемя. Клер използва това, за да продължи.

— Имате ли представа какво значи да изгубиш всичко, инспекторе? Имате ли и най-малката идея за това? Е, добре, вие виждате пред себе си жена, която е изгубила всичко. Или почти всичко. Аз се борих почти петнайсет години, за да се издигна в кабинета си до равнището на най-известните в столицата, като се опитвах да не предавам никога моята концепция за правосъдие. И успях да се наложа в една среда, където жените дори и да имат някакво място, то е немислимо да ръководят бюро от такъв мащаб. Вие по-добре от всеки друг знаете каква репутация имах.

И после най-брутално ми отнеха всичко, изтръгнаха ми го ей така, само защото имах нещастието да защитавам онова… онова чудовище и да се заблудя. Никой не ми прости. Смятате ли, че е толкова просто: тази, която се мисли за нещо повече от другите, е фактическа съучастничка на канибала; защото именно така го възприеха всички; станах съучастничка, само защото той беше хубав мъж, а аз развратница, засегната от „самотата на четирийсетте“…

Алекс не издаде и звук. Какво да й отговори? Беше напълно права.

— Това е! Хитрата сврака с двата крака — продължи тя. — Ако бях заявила високо, че защитавам каузи, които смятам за защитими, без да се интересувам от вината или невинност на клиентите ми, със сигурност нямаше да стигна дотам. Да, ама не: сгреших, защото обявих противното. И тогава хоп! — щом клиентът ми е виновен, виновна съм и аз. Логично. И особено когато става дума за толкова жестоки престъпления.

Но знаете ли, инспекторе, аз си платих. Повалиха ме в калта. Обиждаха ме, изпращаха ми анонимни писма, нападаха ме, обвиняваха и сина ми, докато накрая ме принудиха да живея сама като пенсионерка в град, където не познавам никого и където не съм готова да си потърся приятели след прекрасното посрещане онази вечер. Казвам ви още веднъж: вие виждате пред себе си жена, изгубила всичко… И така, сега се питам: как посмяхте да почукате на вратата ми и откъде намерихте смелост — каква ти смелост, направо безстрашие! — да ми хвърлите вашата история като плесница в лицето?

Тя го погледна яростно, с разбунтуваната физиономия на невинен човек и с юмруци, подпрени на хълбоците в предизвикателна поза. Алекс я намери изведнъж за красива, за съвършено въплъщение на онази нетрайна смесица от сила и крехкост, свойствена на някои жени, толкова често описвана и толкова рядко срещана. Тя се превръща в център на внимание по вечерните приеми, усмихва се, живее в красива къща и носи скъпи тоалети, тя е неоспоримо красива и дори блестяща; но е също така човек с пречупена съдба, чиято отчаяна самота току-що му стана ясна и на него, изтощения от сблъсъка с горчив край, наречен провал. И въпреки това, не го посреща със сълзи, а с бойка откровеност и с непогрешим усет за защитна реч.

Тъй че в края на краищата тази адвокатка му прави силно впечатление.

— Да — рече той, след като я гледа мълчаливо няколко секунди.

Клер се обърка.

— Моля?

— Отговарям на първото ви питане: да, знам какво значи да изгубиш всичко.

Тя прехапа устните си. Флоранс Нобле не беше ли споменала за вдовството му?

— Преди година и половина загубих жена и дете…, тоест нашето дете точно преди да се роди. Никога няма да узная дали е било момче или момиче, защото искахме да бъде изненада… — той замълча за момент, после прибави — а после не поисках да разбера…

— Съжалявам.

— А за да отговоря на втория ви въпрос, се одързостих да дойда да ви видя, защото става дума за убийство. За убийства на деца. От което следва, че не са важни изпитанията, през които сте преминали. Дори ще бъда още по-откровен. Това, което става тук, е чудовищно. Чувате ли ме? Чудовищно! Момчето, което видях преди два дни, беше… нямаше вече клепачи, нямаше органи и нямаше тестиси! Това напомня ли ви нещо?

Тя се сепна. Той помълча отново, после заключи:

— Трябваше да дойда, защото мисля, че по един или друг начин тези престъпления ви засягат.

Очевидно. Прав е. Изведнъж Клер се почувства смешна, загдето така пламенно разкри оскърбленията си. Маловажни и дребни бяха засегналите я събития. И отново отбеляза със съжаление колко дълбоко я бе засегнало новото й положение. Не бе останало нищо от хладнокръвието и самообладанието, показвани от нея в миналото. Оставаше единствено онази незаинтересуваност, която ръководеше всичките й действия.

Тя се стегна в опит да отстрани описаната й от Греди картина на трупа, после се отправи с твърда крачка към барчето от акажу в ъгъла на салона. Извади бутилка скоч, бутилка кола, две чаши и няколко маслини, които пусна набързо в паницата от туя^[1]. Донесе всичко в поднос и го постави авторитетно върху масата в салона под заинтригувания поглед на Алекс. Сетне седна срещу него, погледна го, без да мига, и се усмихна извинително.

— Много добре — рече тя и напълни чашите. — Сега ви слушам.