Лоран Боти
В мъглата (91)

90

— „РАП НАТАС ТЕ СЕЛ СЕКРОФ УД ЛАМ

РУОП ЙОТ ЕКНИРП

ЕК НОХКОК УА РУЕОК РУП…“

Мадлейн започна монотонния си речитатив на Езика на властта. Наближаваше часът на жертвоприношението. Клер усещаше заплашителното присъствие на човека до нея. Макар да не я докосваше, широките му плещи не й позволяваха да види нищо, като обърне глава.

От дъното на светилището тя огледа малката група, ограждаща ревностно Мадлейн Талко. Пълна загадка: какви са тези хора? С какво са били принудени да се сблъскат в живота си, за да се отдадат на подобни ритуали?

Странно, но не изпитваше особен страх. Идеята за неизбежна смърт не успяваше да си проправи път до съзнанието й. Тя изникваше едновременно от областта на абсурдното и иреалното. Нещо повече, разкритията на Мадлейн й донесоха — след изживяния силен ужас — истинско облекчение: след цели двайсет години вече знаеше отговорите. Част от нея се почувства омиротворена и въпреки обстоятелствата постепенно се изпълваше със спокойствие.

После дойде неизбежното. Как ще се измъкна оттук? Как да спася сина си?

Щрак!

Шумът я накара да обърне глава. В полумрака видя първо фенерчето на пазача, после лицето му, разкривено от страх. Трябваше й секунда, за да разбере.

— Ако помръднеш само едно косъмче — пошушна Алекс — ще ти смачкам физиономията. Обърни бавно глава надясно, за да ми покажеш, че си разбрал.

И Клер видя как човекът с опрян револвер в гърба изпълнява нареждането, след което се обръща пак напред. Самата тя се опомни и изправи срещу олтара. След истинския — но благотворен! — потрес да чуе гласа на Греди зад гърба си, тя се стегна, за да не предизвика подозрения. Придаде си естествен израз на лицето (поне така се надяваше!), въпреки че усети как глухите удари на сърцето й отекват в цялото й тяло.

 

 

След последния завой къщата изникна пред тях още по-стряскаща, отколкото през деня. За първи път на Фредерик му се стори зловеща, както бяха загасени всички светлини, с изключение на един прозорец на партера — последно коренче от зъб в беззъбата усмивка. Той спря моторетката. Към тях се отправи един човек. Момчето свали каската и се намръщи: полувоенната униформа беше толкова намясто в Ла Талкотиер, колкото на някое чаено парти у баронесата.

— Тук няма никой — обяви веднага гавазинът.

— Добре — съгласи се Перл — значи напразно бихме толкова път. Хайде да си ходим, Фредерик.

— Не. Къде е баба ми? — попита сухо момчето.

— О!

Човекът промени незабавно поведението си.

„Няма съмнение — помисли си Перл — неприятностите започват.“

— Те са в светилището, господине — рече нощният пазач.

— Къде е това? Параклисът там отзад, нали?

Човекът изведнъж погледна неспокойно Перл. Дали не е направил някой гаф?

Младото момиче каза вразумително:

— Слушай, мисля, че ни стига за тази вечер.

— Шегуваш ли се? Трябва само да отидем до това… светилище.

— Но сега тя, може би, се… концентрира или нещо подобно. Не бива да я безпокоим насред…

— Насред какво?

Той вдигна рамене, натисна стартера и пое нататък.

Останал сам, човекът извади уоки-токито си. Най-добре е да ги предупреди. Има нещо гнило тук. Вече мина една кола преди няколко минути, а сега и внукът… Нещата отиват на зле.

 

 

Боб заобиколи светилището. Нямаше никаква идея колко гавази обикалят наоколо. Греди се бе опитал вече да влезе вътре и липсата на изстрели по-скоро му действаше успокоително. Успял е, значи, да се промъкне незабелязано.

Когато се приближиха до светилището с угасени светлини, преброиха паркираните отпред коли: осем. Тоест, вътре има между петнайсет и трийсет човека… може и повече, ако смятаме и пазачите.

Обиколи край стените с 38-калибровия в ръка. Никой. Жива душа няма. Странно. Греди му беше обърнал внимание: можем да очакваме да е по-населено с гавази около светилището. Но не беше, а и лекотата, с която влязоха в имението, го караха да си мисли или за клопка, или за сериозна „недостатъчност“ на охранителната служба.

Погледна нагоре и забеляза много камери по дърветата: всички изглеждаха слепи.

Откри един вход срещуположно на главния — няколко стъпала, слизащи от полуетаж. Препятствието беше една стара обкована врата. Може би зад нея са намира „ризницата“ или има коридор право към подземието, където вероятно те държат детето. Съжали, че няма револвер с шумозаглушител; би влязъл много по-лесно!

 

 

— Емар 2, Емар 2, тук е Макс 1, отговорете… Емар 2…

Високоговорителят изплю текста изненадващо високо. Клер трепна, Греди също не успя да се сдържи да не се сепне.

— Какво е това? — изсъска той в ухото на главореза; но в същото време разбра: пленникът му има професионално уоки-токи на колана.

— Емар 2, тук е Макс 1, отговорете!

— Отговори — заповяда Греди, но твърде късно: няколко глави започнаха да се озъртат към дъното на светилището.

Мадлейн усети, че вниманието към нея отслабва. Прекъсна литанията си.

— Какво става там? — изкрещя; после ги видя.

Греди усети, че капанът щракна. Вторият телохранител вече посягаше към пушкалото си.

— Пази се — подвикна на Клер.

Сетне измъкна оръжието от пояса на първия пазач и го изблъска на светло с насочен в главата му пистолет. Около втория видя цялото почтено събрание, отдало се на молитва. Помисли си: „Хайде, Боб, размърдай се, размърдай се!“.

— Първият, който мръдне, го гръмвам! — подхвърли студено.

Мадлейн Талко се отправи към него. Той вдигна дясната си ръка и стреля във въздуха; гърмежът отекна в студената пустота на светилището и мнозина подскочиха.

— Казах никой да не мърда!

 

 

Щом чу изстрел, Фредерик закова мотопеда. Веднага последва втори гърмеж, много по-ясен.

— Абе какво става тук? — извика той.

Перл се възползва от спирането, за да скочи от моторетката.

— Не ща да ходя там! — изкрещя тя. — Не искам! И ти не трябва да ходиш! Там… стават едни неща и…

Фредерик се обърна към нея. Предчувствие го прониза като отровна стрела!

— Какво по-точно знаеш?

Тя го погледна тъпо. Или със срам.

— КАЖИ МИ КАКВО ЗНАЕШ!

Тя продължи да мълчи. Тогава той даде газ и отлетя — сам — към светилището и към съдбата си.

 

 

Изстрелът на Алекс помете всички колебания на Боб. Той се прицели в ключалката и натисна спусъка, като си помисли: „Мили боже, какво правя тук без материал, без хора, без план за атака?“…

Спасяваш едно дете.

Бравата пропуши и отстъпи. Той се затича по някакъв разбит коридор, като вдишваше наситения с влага въздух. Нямаше представа накъде отива. Изведнъж пред него зейна стълбище надолу. Той се спря за секунда и напрегна слух: не се чуваше нищо.

Тогава хайде: право в ада.

Слезе на първото стъпало. Протегна врат напред: стълбището буквално изчезваше в полумрака. Най-долу като че ли се мержелееше някаква светлина: изглежда има изход, не е задънено. Само че преди това трябва да пресече черната бездна.

Той въздъхна, пое въздух и с добро сърце срещу злата съдба потъна в мрака.

 

 

Не беше изстрелът на Алекс, който спря Мадлейн Талко, а вторият — този на Боб, с който разби бравата.

— Не сте ли сам? — пошушна тя полуучудена, полувъзмутена, като обърна глава към гърмежа.

— Нима ме мислите за толкова луд да идвам тук сам?

— Вие трябва да сте луд, за да дойдете — сам или не. Ще разтуря кариерата ви. Ще превърна живота ви в ад. В АД, ЧУВАТЕ ЛИ МЕ!

— Млъквай. (Обърна глава към човека от кръчмата „Лондон“.) Ей ти там: върви отвържи момчето.

Типът му отвърна с дързък поглед. Греди побутна напред като щит бодигарда, който продължаваше да стои пред него, и нареди:

— Всички останали! Ръцете върху главата! Всички!

Хората се спогледаха слисано: Как така? Може ли да ги заплашва сам човек? Тях — защитените от височината на Ла Талкотиер, недосегаемите и недостъпните? Тях — кралете на света?

— ГОРЕ РЪЦЕТЕ!

Две от жените писнаха от изненада; останалите вдигнаха бавно ръце.

„Не вярват, помисли си Алекс. Въобразяват си, че някой ще дойде да ги спасява, че това е шега, краткотраен кошмар.“ Той внезапно насочи оръжието си към Мадлейн Талко.

— Върви развържи детето или ще гръмна маминка — повтори той на блондина с подигравателната физиономия.

— Няма да посмеете! — извика тя.

Но очите на Алекс казваха обратното. Човекът плъзна предпазлив поглед към Мадлейн. Тя забеляза колебанието му, после кимна. Лицето на русия се изкриви от разочарование. И той като другите очакваше именно сега да се прояви и властта й, и силата й. Някаква мълниеносна хипноза, може би? Или нападение с огнени стрели, извикани от мисълта?

Човекът вдигна рамене и се накани да пресече светилището в посока към олтара, когато нов изстрел отекна някъде долу. Алекс трепна: беше оставил другия пазач да се измъкне в суматохата. И вероятно той е срещнал Боб. Или пък Боб го е срещнал…

Вече по-спокойно се огледа и констатира, че наоколо няма друг гавазин. Когато по-късно се връщаше към този миг, спомняше си странната сцена: всички тези люде, облечени в черно, замръзнали като восъчни кукли от музея на госпожа Гревен.

— Клер?

— Дд… да, Алекс?

— Можеш ли да отидеш и да развържеш детето? Мисля, че достатъчно пречихме на малкия празник. Време е да започваме.

Клер, която стоеше благоразумно настрана в очакване на нарежданията на Греди, тръгна по пътеката, без изобщо да погледне Мадлейн, когато стигна до нея.

Фредерик избра точно този миг, за да влезе.

 

 

Тялото на бодигарда лежеше най-долу, в осветената дупка. Боб слезе тихо, макар и с бясно биещо сърце. Наистина ли беше успял да го обезвреди?

Когато се приближи достатъчно, видя човека да лежи в локва кръв, черна и гладка като огледало. Побутна го леко с крак: никаква реакция. Изпита шок: човекът е може би мъртъв.

Продължи да бяга из плетеницата от коридори, за да се добере до другите хора, но и за да избяга от ужасяващата мисъл: убих човек.

Беше му за първи път.

Фредерик очакваше да види много неща с влизането си в светилището, но нищо, дори и в най-лошите му кошмари, не можеше да се сравни с апокалиптичната сцена, в която попадна.

Видя обстановка, сякаш измислена от самия маркиз Дьо Сад, достойна за Жюлиета или за Дружество на приятелите на престъплението; видя майка си и баба си, изпаднали във вцепенение; видя Греди в мъчителна борба да устои на паниката, която разтрисаше нервно въоръжените му пестници; видя как всички тези люде с ръце във въздуха поглеждат към него напълно отъпели. И най-лошото от всичко: в пълната тишина се дочуваше слабо хлипане и той видя малко розово телце, което трепереше — или това беше от светлината на свещите? — в другия край, в самото дъно на светилището.

Пристъпи напред като автомат:

— Кои сте вие? За какво сте се събрали тук?

— Дръпни се, Фредерик — рече спокойно Греди. — Навън ще ти обясним всичко, но сега се дръпни настрана. Трябва… веднага да тръгваме.

— Коя сте вие? — повтори той още веднъж, като впери очи в Мадлейн Талко. — И кой беше баща ми?

— Тя го уби! — изкрещя Мадлейн. — Тя го подмами да напусне семейството си и да се самоубие!

— Сега не можем да ти обясним, Фредерик — спокойно се обади Клер, но с вибриращ глас. — Тя лъже, това е лъжа, изтъкано е от лъжи, Фредерик, но ти ще научиш всичко… после. Трябва да тръгваме.

Той не долови пределното напрежение в гласа на майка си.

— Но, мили боже, какво става тук? Аз… кой съм аз, всъщност? — извика той и пристъпи още напред.

— Ти си избраникът на Принца — отговори Мадлейн. — Ти си наследникът на нашата династия и…

— Не! Не я слушай! Тези тук са… изчадия на Сатаната или… не знам как още да ги нарека, но повярвай ми, Фредерик! Не виждаш ли? Погледни това място! Ами детето? Андреми беше с тях…

— Мълчете!

— ДОСТАТЪЧНО! — викна Алекс. — ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМЕ!

В дъното Боб влезе незабелязано. Видя цялата сцена и не я разбра напълно — липсваха му доста елементи — но отлично схвана кой е неприятелят: всички тези чернодрешковци.

Приближи се тихо до проснатото на пода дете с изкривени от ужас очи. Усмихна му се и допря пръст до устата си: Шшт! Всичко е наред: аз съм тук.

Сълзите на малкия потекоха още по-силно.

Май никой не го беше забелязал: всички гледаха като хипнотизирани малката група, съставена от Греди, Мадлейн Талко, една жена с изкривено от страдание лице — любовницата на Греди? — и юноша с ужасно объркани очи, който питаше нещо с умолителен тон.

— И кой беше баща ми?

— Баща ти наистина е неин син, скъпи, но… Той ги напусна заради… (Клер показа с ръка) всичко това…

— Мълчете!

— … подир което те са ни намерили в Мароко и…

— МЪЛЧЕТЕ!

— Клер, нямаме време!

Сега Боб беше до олтара, готов да освободи детето. Спря се за миг, за да погледне още веднъж сцената. Къса светкавица прекоси зрителното му поле като блясък от огледало — кратък и подозрителен.

— Но защо… защо е умрял?

— Заради тях, нали разбираш… Опитал се е да избяга от тях, но те са ни открили…

— Ще съжалявате за това — подхвърли Мадлейн Талко с изгаряща омраза. — Мълчете, иначе ще съжалявате!

— … Знаел е, че тя няма да ни остави на мира и…

(Боже мой, помисли си Боб, това е острие на нож! Мадлейн държи нож в ръката си и леко разтърсва ръкав, сякаш да го измъкне напълно! Може би тъкмо с него трябва да извърши жертвоприношението или…)

— КЛЕР, ТРЯБВА ДА ТРЪГВАМЕ!

— И точно затова се е самоубил, нали разбираш, Фредерик? Да се отърве от…

Всичко стана светкавично: с яростта на див звяр Мадлейн вдигна ръка, за да удари; Фредерик изкрещя: „Мамо!“ и се хвърли напред; Боб стреля.

Всички затаиха дъх.

Фредерик се втренчи в майка си с окръглени от смайване очи. После се строполи с ръка на сърцето и яке, обляно в кръв.

Клер само рече „О!“ от изненада. Фредерик лежи в краката й, но… Добре, това е невъзможно, нали?

Цветовете изчезнаха, хората наоколо също, декорът се скри напълно; изведнъж образът на Кристиян, зацапан от кръвта му, се ухили злокобно някъде из паметта й.

— НЕЕЕ!

Тя падна на колене и погали френетично лицето на сина си.

— Не ме напускай, миличък… моля те. Това не е нищо, ще се оправиш…

Но не можеше да се оправи. Нямаше как: чертите му вече издаваха спокойствието на доброволния отказ, облекчението от възможността да си отидеш.

— Ще се оправиш, нали? Мама е тук и това е най-обикновена рана, нали?

В мъглата Фредерик различи обляното в сълзи лице на майка си:

— Не пла… Той ми… липсваше… мисля. Той ми лип… Ще го ви…

И затвори очи, сякаш да заспи.

Клер вдигна глава:

— Тичайте! Извикайте линейка! О, Господи, моля ви, ПОТЪРСЕТЕ ПОМОЩ!

Алекс коленичи до нея, потърси пулса на момчето. После прегърна Клер през раменете. Тя обърна към него неузнаваемото си лице и той почувства как се свива сърцето му.

— Мо… моля те, Алекс… Кажи ми, че това не е възможно. Моля те, не… Помогни ми. Могат… още могат да го спасят. О, не, Алекс, помогни ми. Имай милост, не мога да…

Той наведе глава.

Сега всички присъстващи бяха образували кръг около сцената и се държаха на почтително разстояние. Всички, с изключение на Боб, който се опитваше да се съсредоточи върху задачата си: (да освободя Тома, да го увия в якето ми…).

ДА ЗАБРАВЯ КАКВО СТОРИХ ПРЕДИ МАЛКО

и Мадлейн Талко.

 

 

Видяла гибелта на наследника си, избраника на Принца, тя премина окончателно от другата страна на действителността. С нервните и поривисти движения на камикадзе прекоси светилището и взе една факла. Не си остави никакво време да размисли или поне да получи вдъхновение: правеше това, което следва да се направи и толкоз. Хвърли последен поглед към сцената и влезе в малък таен коридор. Искаше да бъде сама.

Пореше тъмния въздух, празния дух на цялото човечество, със сърце, преизпълнено с увереност: това е краят.

Влезе в някаква стая, потънала в мрак — единствената килия, чиито стени бяха украсени с един пентакъл. Пое дълбоко дъх и се вгледа в самия център на звездата, осветена от факлата — споходи я за последен път мисъл за сина й, изметена бързо от образа на Антоанет Андреми, весела и радостна някъде другаде.

После, когато огънят подхвана чорапите и косата й, остана само болката.

 

 

Ревът, изскочил от вътрешностите на светилището, освести групата. Последователите се спогледаха объркани. После малко по малко се разделиха и започнаха да се изнизват мълчаливо към изхода, сякаш подчинени на ритуала на тайна процесия. Заплахата ускори движението им.

Алекс не стори нищо да ги спре, както и Боб, който се приближи до Клер с Тома на ръце. Двамата мъже гледаха безсилни жената, която люлееше детето си. За тях тримата вече всичко свърши… Трябваше да се започва отначало.