Лоран Боти
В мъглата (64)

63

Мадлейн Талко слезе бързо по каменните стъпала на замъка и скочи в пластмасовото автомобилче, спряло пред входа, за да се придвижи лесно из имението. Тя потръпна от студ: беше се смрачило и мъглата след малка почивка, неочаквана и капризна, в този миг отново се спущаше над Лавил. С унилия си дъх тя успя да облъхне дори и стените на Ла Талкотиер, обикновено щадена от нея.

Мадлейн кормуваше неловко — нямаше книжка и въртеше волана като някоя играчка. Освен това не виждаше добре евентуалните препятствия по залятия с катран път, въпреки лампите от двете му страни. Тя сви внезапно по някакъв мек път, чиято спечена пръст беше осветена още по-зле. Най-сетне спря внезапно пред малка сива къщица, кацнала върху самата земя. По-рано това е било плевня, но настанилият се в нея обитател беше успял, с почти никакви средства, да й придаде радушния вид на хижа. Като зърна златистата светлина, прозираща през полуотворените капаци на прозорците, Мадлейн Талко реши, че ще завари този, когото търсеше.

Тя слезе от автомобилчето и почука силно на вратата.

— Бруно! Там ли си?

Не последва отговор.

— БРУНО!

Върху вратата се появи сянка, която се удължи прекомерно. Мадлейн Талко се завъртя на токове: зад гърба й силуетът на гиганта се очерта на лунната светлина.

— Откъде мина? Сто пъти те виках вече!

— Извинете ме, Майко. Бях… навън.

— Ами телефонът? Колко пъти ти казвах да вземаш преносимия телефон.

Той не отговори.

— Ще влезете ли?

— Да, само докато си вземеш нещата. Имаме… спешен случай.

Той мина пред нея, завъртя ключа в ключалката и влезе в осветената стая. Тя го последва, като потриваше ръце. Вътре цареше мека топлина от огън с дърва.

— Не гасиш ли, когато излизаш? Тя не уточни дали говори за осветлението или за червеникавия огън в тухлената камина.

— Аз само за няколко минути… Какво трябва да взема?

Тя го погледна за миг: дори след всички тези години, дори на оранжевата светлина на огъня за нея лицето му си оставаше загадка. „Наказанието“ беше събудило непоправимо у него най-долните дивашки инстинкти: Мадлейн не беше срещала много палачи, които да се стараят така в дългата си престъпна кариера.

Това беше странна история. Никой не разбра навремето как е успял да се измъкне. Когато „чудото“ стана, решиха, че разбират смисъла му: Принцът на мрака го оставя жив, защото не го иска още. Мадлейн винаги казваше: „Той ни го остави жив, за да ни служи. Да бъде волята Му“. А самият Бруно защо прие? Ами нямаше избор… С подобен недъг знаеше, че е обречен. Едновременно с опрощението — опрощение ли? — не, забрава… — Мадлейн му предложи жилище, закрила, пари и дори възможността да облекчава редовно прекалено големия си заряд от тестостерон. Кой би отказал?

— Фабиен Елбек — подхвърли тя без други обяснения; Бруно знаеше прекрасно за какво става дума.

Тя не можа да изтълкува искрата в погледа му, но беше свикнала с това: макар очите му да не бяха повредени, „нормалността“ им беше толкова неуместна сред опустошеното лице, че бяха изгубили всякакъв обичаен израз.

— Как мина срещата с вашия внук?

Тя се изненада от тази проява на интерес. Бруно не беше бъбрив, а още по-малко — любопитен.

— Не толкова добре, колкото се надявах, но по-добре, отколкото се страхувах.

— Мислите, че ще можете да го доведете при нас ли? Той не е усетил… всичко това още отначало.

За малко да прибави „както вие“.

Мадлейн го разбираше. Той не беше роден като нея с Властта, със Силата.

— Не се тревожи… Той не е като баща си… Има нещо в погледа му. От моята кръв е.

— Въпреки това… — настоя зловещото лице — не знае какво е Властта… И Силата. Дори не говори и езика.

— Ще го научи… След като е с нас, значи е наш. Имаме време. И да го научим, и да го променим. Знаеш ли, Бруно, когато му казах „ти си наследник“, видях как мина нещо през ума му… Нещо, което познавам добре.

Тя се спря и го погледна: той се събличаше, за да облече подходящото облекло, и изложи на показ обезобразено като лицето му, но изключително мощно тяло. Никак не се притеснява, помисли си тя… В края на краищата не е ли тя скулпторът, съзерцаващ творбата си?

— Ще направим жертвоприношение, веднага щом поиска Принцът — внезапно подхвана тя, сякаш идеята се налага въпреки желанието й. — И този път ще успея. Нямам бърза работа… Казвам ти пак: всичко е под контрол. Имаме време.