Лоран Боти
В мъглата (8)

7

Старата жена наблюдаваше читалнята строго, но благосклонно. И този ден, както всъщност ден подир ден, цели трийсет години Маргьорит следеше за доброто функциониране на малката библиотека в Лавил. Но в този напреднал час вече не остана нито закъснял студент, нито някой преподавател, стар ерген, седнал зад книгата. Тя обичаше тишината на помещението, опустяло откъм всички обичайни шумове: прошепнат коментар, приглушен смях, прелистване на страници… Понякога си прекарваше така вечерите — в това светилище, превърнало се донякъде във втория й дом — вслушана в тишината, идеална за литературно съсредоточаване.

Всичко стана случайно. След смъртта на съпруга й — чакай, на колко години беше тя тогава? Почти на четирийсет, нали? — трябваше да си потърси работа. Никога дотогава не беше упражнявала способностите си, освен в кухнята с прането или с ютия в ръка, и все си мислеше, че не я бива за кой знае какво, когато в тоя момент предишната библиотекарка си счупи шийката на бедрената си кост. Неочаквана печалба, помисли си тогава. Дъртата кукумявка най-сетне ще остави на спокойствие постоянните читатели! Маргьорит беше една от тях: ден не минаваше, без да се измъкне от еднообразното всекидневие благодарение на книгите.

Встрастена в четенето, тя откри така мястото си — заобиколена от хиляди съчинения, толкова многобройни, че в мига, когато пое функциите си, главата й се замая. Всички тези трудове, ами че тя как ще успее да ги прочете! Всички тези текстове, всички тези статии!

И тогава си даде клетва, от една страна, да бъде висотата на задълженията си, както ги разбираше — да бди, без да бъде несправедлива, а от друга — да запълва с четене всеки свободен миг. Зад добродушието й, вдъхващо доверие, се криеше страстна душа, която само четенето успяваше да омиротвори. Вместо да гради живота си, Маргьорит предпочиташе да го чете; и да го мечтае.

Но тази вечер надвисналата тишина не успяваше да уталожи вълненията й. Тя огледа рафтовете с надежда, че духът й ще хвърли котва върху някое заглавие. Напразно. Нахлулите спомени я връхлитаха с ужасна настойчивост.

Защо се появи брат й на тази проклета вечеринка? Боже мой, толкова сили беше хвърлила, за да забрави драмите си, всички онези чудовищни неща, случили се преди години с децата й. И тя беше почти успяла, грохнала от четене, дотолкова пияна от думи, че понякога виждаше как някакъв френетичен, луд танц отнася буквите.

И после пристигна тази жена, а брат й каза: „Трябва да сторим нещо“.

Но тя не виждаше какво. Какво общо можеше да има между адвокатката, която знаеше само от телевизията, и личната й драма? Тя му призна: „Твърде късно е, твърде много време изтече… Понякога ми се струва, че не знам за какво говориш“.

Той се развика и я нарече чудовище. Тя си премълча. Така или иначе, нещастникът си беше с труден характер, не е ли така? И колко пъти, собствено, бе чел Метаморфозата?

Да… С труден характер, може би, но все пак не и луд, нали? Маргьорит храни дълбоко чувство към него: той е единственият й роднина. Тя не допуска, че всичко това може да приеме такива размери, но когато той изказа желанието си да отиде на соарето, тя потрепери. От няколко седмици сякаш нещо неуловимо тежеше във въздуха. Откакто… Е, добре, трябваше да го допусне след пристигането на онази жена в града. Някакво тайно оживление развълнува обикновено толкова спокойното градче. Не можеше да го разбере какво е. Може би малко по-рязкото поведение на неколцина от постоянните посетители на библиотеката; съучастническа размяна на погледи над масите; едно напрежение… И брат й там, насред всичкото, решен да се намеси в бъркотията!

Тя не знаеше какви са намеренията му и реши да се увери, че той няма да стори нищо сериозно. Но ускореният ритъм на пулса й показва обратното; и тя остана неподвижна, само изкривеният й от артрита пръст продължи да се движи по рафтовете. И за щастие, най-сетне се спря. Тя прочете заглавието: На изток от Рая^[1]. Въздъхна с облекчение. Имаше нужда от това — от Калифорния в началото на века, от големите пространства и великите страсти. Тя се зачете в книгата и реши да си я занесе вкъщи, за да изчете няколко страници в леглото. Когато затваряше вратата се обърна и погледна за миг към празната зала, потънала в мрак. И за първи път от почти трийсет години тя й се стори злокобна.