Лоран Боти
В мъглата (76)

75

Перл изслуша внимателно гласа по телефона. Поклати замислено глава с напълно овладян израз на лицето, макар че й съобщаваха за драстична промяна в стратегията.

— Трябва да го задържиш при себе си тази нощ — каза гласът. — Това е от първостепенна важност… И не забравяй: само след минути няма да има никакъв начин да се свържем.

Затвориха телефона.

Тя погледна часовника си: беше седемнайсет и двайсет. Задържа слушалката и набра номера на Ермен. Обади се Фредерик:

— Ало?…

Гласът му беше леко замечтан.

— Аз съм. Липсваш ми вече — сладко прошепна тя.

— Разделихме се само преди половин час.

— Да, но мисля, че те обичам прекалено много.

И тя се изкиска кокетно.

— Ще дойдеш ли при мене? Искам да прекараме нощта заедно. Ще питаш ли майка си?

— Тя не е тук. Не съм я виждал от сутринта.

Перл се постара да не издаде внезапното си безпокойство.

— Тъй ли, че къде е?

— Не знам.

„Няма ли нотка на тъга в гласа му?“ — попита се тя.

— Още една причина да дойдеш да ме видиш. Щом си сам и…

Той не отговори веднага.

— Добре, става. Ще дойда след… след малко. Целувки!

И затвори.

Тя остави бавно слушалката върху телефона и се замисли.

Беше… по-различен. У него нещо се промени вътрешно след срещата му с Майката. Перл се беше измъкнала елегантно, когато я попита в колата за така глупаво изтърваната дума:

— Започнах да я наричам Майко, когато почина майка ми. Те бяха силно свързани, а тя ми стана толкова близка… после. А и нали знаеш, че тук сума ти народ я нарича така. Талко са ни като родители на нас!

Дали това обяснение не му беше достатъчно? И дали няма някои… съмнения?

Чу шум зад гърба си и подскочи. Обърна се и се оказа срещу една добре позната фигура — висока, слаба и изгърбена. Изведнъж си даде сметка, че не е виждала баща си от много дни. Толкова по-добре: в редките случаи, когато спира поглед върху дъщеря си, тя отгатва същия извеян израз в очите му, виждащи в нея жена си и реагиращи с примирение и отвращение.