Лоран Боти
В мъглата (49)

48

Греди спря колата пред решетестата врата. Погледна към камерата и показа полицейската си значка пред обектива, който реагира с едва доловимо жужене. Щракна ключалка, решетката потрепна леко и се разтвори към асфалтирана алея, оградена от двете страни с дървета с гъсти корони.

От разговора си с колегата, разследвал семейство Талко, не получи особено богата информация, но като гледаше младото ченге как се вълнува, докато му разказва за резултатите от следствието, усети нещо.

Мадлейн Талко, единственият жив член на „основния клон“ от семейството, беше свръхбогата. Състоянието й, подхранвано от търговията с вино, изглежда имаше днес пипаловидни разклонения: съпругът й Робер починал и те бяха олихвили толкова успешно доходите от замъка Талко и имението Талкотиер — двата главни винопроизводителни района на семейството, че притежаваха „половината град“ — израз, достатъчно мъгляв, за да създаде неясна представа за въпросното богатство, без да го изчислява. Недвижимото имущество на Мадлейн Талко — както разбра Греди — било най-голямото в областта.

Към това се прибавяха дялове в различни дейности, контролирани от семейството: Люсиен, племенникът на Мадлейн Талко, имал най-голямата адвокатска кантора в града. Брат му, нотариус в Дижон, движел всички наследствени въпроси около винарските собствености. Клиниката Маре, известен медицински институт в Двора на парка, ръководен от Пол-Мари Талко, както разбра вече Греди, също бил собственост на семейството.

Областният печат също бил под пълен контрол: местното вестниче Лавилски новини им принадлежало; имали дялове и в големия областен всекидневник Източно общество. И Господ знае какво още, мислеше си Греди, докато караше бавно по тясната алея с шпалира от дървета.

Дали стига виното, за да се покрият всички разходи? Дори да става дума за най-добрите лозарски масиви в областта, ще трябват десетилетия, за да бъде изградена подобна династия. Да, но ето: изглежда съвсем ясно, че семейството се е настанило тук отпреди векове.

Във всеки случай, днес цялата лозаро-винарска дейност пресекна (в ущърб на многобройните любители). Смъртта на Робер Талко — тогава кмет на Лавил — преди трийсетина години, сетне тази на брата на Мадлейн Талко, бележат залеза на производството. Сърдечната криза на самата Мадлейн преди седемнайсет години бие камбаната на умряло за имението и замъка Талко. Единствено собствеността Кло-Талко, която е от по-малко значение, продължава да бъде експлоатирана от една братовчедка.

Богатството им не изглежда чак толкова разорено, поне не явно. Ченгето беше открило многобройни преображения, някои от които със съмнителен характер: Талко били разследвани неколкократно от финансовата полиция, но без резултат (неясно защо).

Но според ченгето, скрито на вахта в едно мръсно кафене, замесването на семейството в престъпни дейности, а именно проституция и наркотици, било очевидно, макар и недоказано. Пак според него липсата на наркотрафик или наркомрежа в Лавил не доказва невинността им. Точно обратното: те са измели грижливо градината си, за да хвърлят боклука в тази на съседите. От Лавил семейство Талко контролира най-важните незаконни дейности в цялата област, включително и в Дижон.

— Много си категоричен — беше отбелязал Греди.

Младият човек беше свел поглед. Едва ли имаше повече от трийсет години и със сигурност разочарованието, че не само не е сезиран за едно разследване, но и че почти са го корумпирали (бяха му „предложили“ повишение), го е навело на горчиви размисли относно функционирането на правосъдието. Беше станал сприхав, това се набиваше в очи.

— Искам да кажа — беше подхванал Алекс — че нямаш нищо… никакъв документ.

— Имах досие с железни доказателства, човече! Банкови отчети, информатори, готови да отворят човките… Всички документи изчезнаха, всички свидетели се изпариха, буквално ги хвана липсата.

— В такъв случай изниква въпросът: ти самият как се крепиш още там?

— Защото разрових много говното… Стигнах чак до Париж, свързах се с момчетата от финансовата, които се захванаха също и т.н. Не можеха да ме ликвидират, след като всичко живо знаеше, че ги разследвам. Принудени бяха да карат яваш-яваш… И да ми уредят тайно повишение в тая прогнила дупка.

— И не ти остана нищичко? Нито един документ?

— Това е всичкото, което ми остана — рече той и побутна няколко листчета. — Това са ми бележките, които си водих тогава, за да се ориентирам в оня говнарник.

Греди ги изчете набързо. После вдигна глава към момъка, който го наблюдаваше тревожно.

— Каква е тая история с тоя побой? — попита Алекс и посочи малък откъс от бележките.

— Значи, понякога действат доста странно — особено когато имат да вземат пари.

— Използват биячи, така ли?

— И биячи, и кучета…

Ченгето млъкна.

— И това ли е всичко?

Човекът се поколеба.

— Да, това е…

Алекс се изнерви:

— Хайде де, ще ми кажеш ли? Криеш ли нещо или какво?

— Защо ми говориш така? Нямам какво повече да кажа… нищо повече не знам. (Не искаше да погледне Греди в очите.) Сигурен съм, че тези хора не са чисти — това е всичко. Ама никак не са чисти. Особено дъртата.

 

 

Къщата се изправи пред него след последния завой. Правеше силно впечатление: пътуваш по залятата с катран алея, сякаш прокарана през гъста гора, и изведнъж излизаш на широка поляна, застлана с чакъл. В средата й се издига къщата замък.

Архитектурата му се стори от XVII век, но изглежда през годините са прибавяли отделни детайли, способни да объркат любителя на архитектурни стилове; в действителност Греди не можа да определи по-точно възрастта на сградата. Беше стара, по-малка от някой истински замък, но по-голяма от една просторна къща. Като замък на селски благородник.

Алекс паркира колата недалече от входната врата, кацнала на полуетажа, до който се стига по каменно стълбище, редом до други автомобили. Сред тях забеляза черен мерцедес 500 и ягуар.

И преди да посегне да звънне, вратата се отвори. Греди очакваше да го посрещне някоя прислужница. Вместо това мъж, облечен с черен костюм и с коса с неопределен цвят (руса? бяла? албинос?), го приветства с ослепително презрителна усмивка:

— Инспектор Греди?… Очаквахме ви!

— Моля?…

Човекът се запъна.

— Прочетохме името ви на картата, която ни показахте току-що пред камерата. Предполагам, че искате да се срещнете с леля ми?

Проклета камера, рече си Алекс, но без много-много да повярва.

— Ако леля ви е Мадлейн Талко, тогава да… Така или иначе, бих искал да разговарям с някого, който живее в тази къща.

— О, пардон… Не изпълних нито едно от задълженията си. Аз съм Елиос Талко, племенник на Мадлейн.

Греди го погледна за миг: трудно е да му определиш възрастта. Трийсет и пет? Четирийсет? Във всеки случай, разбра кой е събеседникът му. Малкото име му направи впечатление, когато четеше бележките. Имаше титлата финансов съветник и се грижеше за финансовите интереси на семейството.

— Бихте ли ме последвали? Леля ми ви очаква.

Греди прекоси обширния и почти празен хол подир водача си със странната коса, шумът от стъпките му отекна в леко захабения керамичен под от бели и черни плочки. Елиос Талко отвори една двукрила врата и се отдръпна, за да стори път на Алекс. Тържествено и с иронична нотка обяви:

— Майко, инспектор Греди.

Алекс разбра отлично, че става дума за леля му, но преди да успее да поиска някакво разяснение, чу вратата да се затваря зад гърба му.

Стаята, в която влезе, е обзаведена красиво, но без нищо прекалено. Това е салон, мебелиран с вкус, но неуместен в подобно жилище: спартанската мебел в черно или сиво със заоблени линии е разположена с минималистична точност. Без паркета, гипсовите корнизи на тавана и големите прозорци със старовремска форма, човек би се почувствал като в някое помещение на Бастилията, замислено преди всичко да привлече фотографите от списанията.

Седнала на малко твърдия диван, една жена с безупречен бежов костюм го гледаше внимателно. Черната й коса е подстригана късо, малко „ала Зизи Жанмер“. Тя се изправи. Приликата не е само в косата, отбеляза той: колкото повече се приближава, толкова по-малко успява — както и при племенника, да определи по-точно възраст й. Четирийсет и пет? Шейсет и пет? Повече? Не че времето я беше отминало, помисли си той, и сигурно са й направили най-малко един лифтинг. И несъмнено е била изключително красива. Поразително е, въпреки очевидно зрялата й възраст.

Сила, рече си Алекс. Ето какво излъчва: сила, самоувереност, власт.

— Господин Греди? Аз съм Мадлейн Талко.

Сериозен глас, дълбок тембър, почти мъжки. Дали не е лесбийка?

— Името ми — каза Алекс, като пое подадената му ръка в ръкавица — определено е смутило духовете тук.

— Седнете, господине, и ми кажете какво мога да направя за вас.

— Е, добре, аз…

— Пушите ли?

Тя посочи към ковчеже от оникс, поставено върху опаловото стъкло на ниска масичка, и го отвори, за да предложи на Алекс асортимент от цигари.

— Не, благодаря.

Тя си взе една и я запали, без ръкавиците да й попречат ни най-малко. После забоде очите си от син фаянс в тези на Алекс.

— Слушам ви, инспекторе.

Мили боже, тоя глас…

— Дойдох да ви видя, госпожо, поради едно разследване, което водя… (Той направи малка пауза.) Имахте прием миналия петък вечерта, нали?

Мадлейн Талко дръпна дълбоко от цигарата си, преди да отговори.

— Защо? Искам да кажа… защо ме питате това? Какво ви засяга?

— Както ви казах току-що, това може да се окаже важно за моето разследване.

— Не виждам каква връзка има…

— Но аз виждам, тъй че бихте ли ми казали…

— Не, априори, нямам какво да ви кажа, господине. Най-малкото защото вие не ми давате никакви подробности.

Греди помисли за момент. Дори да има солидни причини да го направи, за една съдебна призовка ще отиде страшно много време, особено като се държи сметка за влиянието на замесените персони. Освен това май ги няма тези солидни причини.

— Едно лице под наблюдение било видяно да влиза у вас онази вечер… Това лице е може би замесено в аферата, за която ви споменах.

Очите на Мадлейн Талко се присвиха и на устните й се появи усмивка без радост.

— Имате предвид Франсоаз Мьорис ли?

Греди не издаде с нищо изненадата си. Тя продължи:

— Да, тя беше тук. Впрочем, заедно с други приятели. Но нали знаете, това става често. Ние устройваме много приеми. (Тя дръпна отново от цигарата и умишлено бавно издиша дима с чисто женско движение.) Обичам да бъда заобиколена от приятелите си.

Тишина. Греди бе леко обезкуражен. Тя лавираше добре.

— И сега, след като имате информацията — продължи тя — какво ви носи тя? Да не смятате, че тези деца ги убиваме ние?

— Но…

— Хайде, хайде… Не бъдете наивен, господине. Цял Лавил знае какво става. Не е тайна за никого. Напомням ви, че Пиер Гайяр не ми е напълно непознат. От своя страна и Франсоаз е толкова потресена от тази история с разходката с конете…

— Щом става дума, това е било в непосредствена близост до собствеността ви, в окрайнината на гората, където минава пътят — безцеремонно заяви той, за да не издаде смущението си. — В последно време не сте ли забелязвали нещо странно?… И особено този ден?

— Как не, забелязах. (Ново кълбо цигарен дим.) Един голям, ама грамаден мъж носеше под мишница безжизнено дете. Смятате, че е трябвало да се обадя в полицията ли? (Тя избухна в дрезгав смях на пушачка.) Не, шегувам се, разбира се. Нищо особено не съм забелязвала. Пък и, знаете, доста рядко ходя в гората.

На какво си играеше тази собственичка на замък? На котка и мишка? Но явно се забавляваше лудо. Греди се опита да атакува от друго направление.

— Отново по повод на Пиер Гайяр бих искал да знам по каква причина решихте да се лишите от услугите му?

— Защото не бях доволна… Елиос, с когото се срещнахте току-що, ще се занимава оттук нататък със счетоводството ми. Така всичко остава вътре в семейството, много по-добре е. Не разбирам, обаче, защо ми задавате и този въпрос…

Дали не долови сдържана заплаха в дрезгавия тембър на гласа й? Не искаше ли да каже: ако не искате да си имате проблеми, не ме питайте за неща, които могат да ме поставят под подозрение за нещо си…

Греди би продължил на драго сърце разговора, но нямаше предлог да стои повече. На идване смяташе само „да хвърли един поглед“, за да придобие представа. Това беше сторено.

— Добре — рече той и се изправи — не искам да ви отнемам повече време…

— Ще ви изпратя.

Тя прекоси помещението в облак от парфюм и му даде знак да върви след нея. В големия празен хол той попита:

— Познавате ли Флоранс Нобле?

Тя се обърна живо:

— Дали познавам Флоранс Нобле? Ама че въпрос… Мисля, че да. Флоранс ми е племенница. Моминското й име е Талко. Да се чудиш, впрочем, защо не го запази — прибави тя замислено. Стигнаха до външната врата. — Остава ми, господине, да ви пожелая приятен ден.

И му подаде отново ръката си в ръкавицата.

Докато слизаше по стъпалата и се чудеше разсеяно кога е успяло да се свечери, тя се обади отгоре:

— Казвала ли съм ви, всъщност, колко съжалявам, че не успяха да открият камиона, блъснал жена ви?

След което затвори вратата.

Той се спря като закован. Какво искаше да каже с това театрално поведение и с тая некадърна режисура? Държеше се прекалено уверено, което евентуално я сочеше за виновна, а невинните винаги изглеждат много по-уплашени от полицията. Той тъкмо се канеше да се върне, за да поиска обяснение за последното й изпълнение, когато го спря звънът на мобилния му телефон.

— Греди на телефона.

— Опитах се да те открия в колата ти — каза му ченгето, дежурно в телефонната централа. — Има един мъртъв у Клер Ермен. Очакват те с нетърпение.