Лоран Боти
В мъглата (4)

3

На развиделяване дъждът се усили. Фредерик чу как внезапните пориви на вятъра блъскаха прозореца на стаята му и изпита желание да се пъхне по-дълбоко под топлите завивки. Той преодоля изкушението и се надигна с мъка, за да вземе душ и да закуси.

Знаеше, че майка му е станала вече; беше я чул да слиза още по тъмно. Поне така му се стори, защото от известно време спеше мъртвешки сън и нямаше представа колко е бил часът, когато дочу как вратата на стаята му се открехва и усети погледа на майка си — навик, от който тя не можеше да се откаже.

Измит и облечен, слезе в кухнята.

— Добро утро, съкровище!

Въпреки радостното посрещане, притесненото лице на майка му издаваше тревогите, които я мъчеха.

— Не се ли оправят нещата? — попита Фредерик, докато си наливаше голяма чаша мляко.

После се покатери на високия стол срещу нея. Точно по негово настояване бяха направили кухненския бар.

— За какво говориш?

— Ох, мамо… Много добре знаеш за какво говоря!

— Толкова ли си личи?

— Добре, не искам да те огорчавам, но в главата си малко като Линда Блеър в Екзорсистът… Ама не се притеснявай: имаш всички шансове със Стиви Уондър — прибави той и впи зъби в една прекрасна филия.

Клер го изпепели с поглед, после двамата избухнаха в смях. Синът й си падаше по окултизма и филмите на ужаса и макар че отначало Клер не възприемаше много-много този свят, полека-лека започна да го харесва.

— Не, честно, вижда се, че не си лягала още на масата за лифтинг! Сто на сто чиста „стара кожа“!

Веселото настроение на Фредерик успокои Клер. Обичаше смеха му, усмивката му. Той можеше да изглежда страшно сериозен, почти темерут и само след миг на лицето му да светне обезоръжаваща усмивка. Баща му беше тъмнокестеняв; за компенсация косата на Клер беше кафяво-червена. Фредерик изглеждаше съвършения продукт на тази смесица. Тъмнокестенява коса с няколко по-светли кичура, очи с неуловим цвят („бисерни“, шегуваше се тя), като зеленото и лешниковото си оспорваха първенството.

— Нима изглеждам толкова уморена? — попита тя, раздвоена между шегата и безпокойството.

— Да речем, че трябва да се наспиш, то си личи. Друго няма.

— Добре, разбрах. Узряла съм за един хубав сън и маска от краставици.

Фредерик я погледна изпитателно.

— Тази вечер съм поканена на гости — прибави тя тайнствено.

— На гости ли? Че от кого? Тук не познаваме никого.

— Грешка… Флоранс Нобле, квартирният агент… Тя и мъжът й дават прием.

— Искаш да кажеш онази ошмулена блондинка, от която наехме къщата ли?

— Жената е слабичка и привлекателна — възрази Клер с досада. — Точно тя, да.

Фредерик замълча за момент, после кимна към компютъра.

— Това напредва ли?

— Кое? Кни… Книгата ли? — Тя още не можеше да си представи текстовете си във вид на книга за издаване.

— Да. Докъде стигна? До причините, поради които прие делото, или не си свършила още с автобиографията?

— Стигнах до мига, когато се опитвам да разбера как я докарах дотам…

Гласът й пресекна. При споменаване на миналото и на живота, загърбен толкова наскоро — но вече толкова мъгляв, Клер усети как нещо я стисва за гърлото.

Фредерик замълча. Беше свикнал с тези пристъпи на депресия, които сякаш връхлитаха майка му както орел плячката си, и вече не се чудеше на грубия край на някои от разговорите им. В началото на тези „кризи“ той увеличи жестовете си на нежно внимание, за да покаже колко я обича, да я накара да разбере, че заедно ще успеят да намерят изход. Но се оказа, че проявите му предизвикват още по-силен плач. Тогава той опита друго разрешение, което излезе по-добро: уединението.

Фредерик също не бе пощаден от тукашната атмосфера. Но обратно на майка си не се чувстваше не намясто. Не му пречеше нито средновековната сивота на улиците, нито монотонното спокойствие, което сякаш сковава Лавил в някакво вечно вцепенение. Много обичаше да кръстосва с мотопеда си из още неизследваните улички и да открива нови и нови развалини.

Това не само го очароваше: той просто се чувстваше като у дома си.

Тъй че майчините му терзания не го оставяха безразличен, но му изглеждаха малко неоправдани. И не можеше да й помогне, защото за това трябваше първо да я разбере.

Той я остави погълната от спомените й, още твърде пресни, за да могат примирението и меланхолията да заместят горчивите съжаления, и се приготви да тръгне за лицея.

 

 

Фредерик остави моторетката под навеса за студенти в мига, когато една ученичка от неговия клас заключваше веригата на холандския си велосипед. Той я заговори:

— Извинявай… Мисля, че бяхме в един клас — още не мога да се оправям в тоя лицей, толкова е голям. А току-що пристигам…

Момичето вдигна глава, отметна разбърканите си руси къдрици. Огледа го с известно съмнение, после му намигна:

— Върви с мене, ще влезем заедно.

След което двамата избухнаха в смях. Точно по този начин той я заговори преди две седмици.

Още от първите учебни дни — бяха в един и същи курс — той не преставаше да я наблюдава, очарован. Беше забелязал нежното й лице, но най-вече онази чудна грация на кошута, присъща понякога на девойчетата. Дори не беше дочул фамилията й, но малкото име го порази: Перл.

После дойде и удобен случай: заговори я в двора с велосипедите, въпреки притеснението си. Фредерик винаги правеше впечатление със зрялото си поведение, което често предизвикваше уважение, възхищение или откровена неприязън сред другарите му. Но нали беше свикнал да живее повече или по-малко сам? Когато му се случваше да се понрави на някого, то не беше заради физиката си на юноша, съзнаваше го, а по-скоро заради способността си да се налага или поне да създава такова впечатление. А това хем привличаше момичетата, хем ги караше да бягат. Някои от тях — беше го разбрал отдавна, предпочитаха „пухльовците“. И изобщо не се интересуваха от него.

Онзи ден, когато отиваха рамо до рамо към класната стая, Перл му призна това, което той нарече „мистерия на името“.

— Семейна традиция е — по линия на майка ми. Те са аристократи и от много поколения наричат всяко момиче на някой скъпоценен камък. Майка ми се казва… казваше се Сафир^[1], а преди нея сме имали Рюби^[2]. Топаз, Тюркоаз, Аметист, дори и Диамант.

Отговорът му се понрави. Би бил разочарован, ако тя се наричаше Флоранс или Жюли и някакъв егоцентричен каприз я бе накарал да си смени името. Всъщност не беше изненадан. Бе разбрал от пръв поглед, че у Перл необичайно е само името. Тя имаше големи черни очи, леко раздалечени, едновременно разочаровани и смутени — очи, непрестанно откриващи света, за да го намерят твърде посредствен, твърде дребнав, и търсещи отчаяно на какво да се спрат, за да не бъдат наранени.

Същия ден отбеляза и употребеното минало време: майка й беше починала. По някаква неясна причина му се прииска да научи повече за тази смърт, но си замълча от деликатност. По-късно тя никога не заговори по-подробно за това минало. Веднъж го спомена и толкоз.

След този ден започнаха „да излизат“ заедно. При Фредерик това май беше „Великото Щастие На Живота Му“. И единственото, мислеше си тайно той… Чувството му на удовлетворение се дължеше не само на Перл. Макар че тази сутрин той отново се направи на безразличен, докато вървяха покрай високите каменни стени. Но не можеше да скрие колко се поласка, когато го поздравиха няколко момчета, на които не знаеше нито имената, нито класа.

— Здрасти, Фред — подхвърли му червенокос дебеланко с бузи, обсипани с лунички.

— Ъ-ъ… здрасти…

Не попита Перл кое е това момче. Сигурен беше, че и тя не го познава.

Две момичета ги стрелнаха с очи, когато се разминаваха. Обади се по-нахаканата: „О, Фред… Как си?“ Приятелката й го погледна настоятелно и красноречиво: разкараш ли я тая мацка, аз ще заема мястото й; при нужда мога да ти помогна да я натириш.

Перл неусетно се притисна по-силно до него. По пътя към класа ги пресрещна високо слабо момиче:

— А, тъкмо вас търсех. Правя купон за деветнайсетия ми рожден ден. Много бих искала да дойдете.

— Защо не? — каза Перл. — Кога е?

— Тази събота.

Тя се порови в малкия сак на гърба си и измъкна триумфално две шарени покани:

— Ето ви картончетата. Исках да ви ги изпратя, но ви нямам адр…

— О, жалко — прекъсна я Перл. — Тази събота вече имаме два купона. Няма да успеем да минем и при тебе. Благодаря ти все пак…

И оставиха кльощавата мадама с покрусена физиономия — един вид, край, вечерта ми отиде на кино…

Така беше. След началото на учебната година двамата с Перл станаха популярни. Според него тази дума беше магична, а състоянието му беше напълно непознато. В Париж той се чувстваше претопен в тълпата, анонимен и не на място… Тук моторетката, модните му дрехи, шумът около него и Перл го правеха най-търсеният! Той, впрочем, не беше глупак. Освен тези външни знаци на свирепа принадлежност към епохата, връзката му с Перл излъчваше нежен мирис на зрялост, способен да заплени другите, мнозината, които все още оглеждат неуверено косъмчетата на пубиса си.

— Какво ти е? — попита тя, когато се приближиха до класната стая. — Не казваш нито дума.

За момент той я погледна с недоумение, после се опомни.

— Не, не, всичко е наред… Бях се отнесъл на Луната.

Перл забави крачка, после се спря.

— Защо спираш?

— Нещо не ми се влиза в час — рече тя смутено.

Той забеляза колко мрачен става погледът й, когато не се усмихва. Контрастът между русата коса и черните й очи му се стори все така съблазнителен, но този път тя изглеждаше толкова крехка, почти чуплива, че той усети как го изпълва вълна на нежност.

— Слушай, и на мене не ми се влиза в час. Искаш ли да пием кафе?

— Ако и ти искаш — отвърна тя леко притеснено. — Наистина не ми се ще да се затворя в една стая с географката. Не ми е особено приятна. Забеляза ли какви бабешки комбинезони носи?

Той й намигна и усети, че напрежението спада. Сянката се поразреди, подгонена от лъчезарна усмивка. Тя го хвана авторитетно под ръка и го повлече, лека като газела.

— Ще те заведа при Ла Жан.

 

 

Седнали един срещу друг в малкото кафене, вече препълнено, въпреки ранния час, двамата се съзерцаваха блажено.

— Здрасти, Перл. Как си?

Този въпрос прозвуча поне десетина пъти — и от момчета, и от момичета, минаващи покрай масата им.

— Слушай, ти си била истинска знаменитост тук! — пошегува се Фредерик. — Всички те познават!

— Нали знаеш, че винаги съм живяла тук, от шести клас съм в тоя лицей и „работя“ на три смени при Ла Жан, както и повечето от тия, дето ми казаха „здрасти!“. Тъй че не се чуди!

„Сигурно и аз — помисли си Фредерик — след известно време ще познавам всички посетители на кафенето. То и сега май вече се чувствам донякъде като у дома си.“

Вярно беше. Както навсякъде из Лавил, той изглеждаше настроен на същата вълна. А в кафенето нямаше нищо истински оригинално — с позастарелия му чар, с масите за минифутбол и двата демодирани флипера, с джубокса, украсен с две парчета от Топ 50 и със съдържателката — Ла Жан — която покриваше цялото гъмжило с майчински строг поглед. И все пак в този час, когато „двойкаджиите“ се блъскаха вътре, вместо да бъдат на училище, то излъчваше приятната топлина на място, изпълнено с живот.

Близо час си разменяха банални приказки между топлото кафе, мазните кроасани и нежните усмивки. И въпреки усилията си да изглежда весела, Перл не можа да заблуди Фредерик. Той усети, че нещо не е наред. В семейството й? На тази тема тя беше самата дискретност; едва бе споменала двамата си братя и баща си, лекар. За останалото — пълно мълчание.

Той не издаде с нищо съмненията си и реши да приложи по-хитра тактика.

Перл се обади, че е време да се връщат в лицея.

— Какво имаме сега?

— Философия.

— Искаш да кажеш, че ще трябва да понасяме гадния Ванденбрук? И то два поредни часа, хайде на бас! — избухна той.

Тя се съгласи с въздишка, а в очите й — безропотно отегчение.

— Слушай… Искаш ли да си вземем свободен ден? Какво ще кажеш?

Тя се поколеба.

— Не съм сигурна, че… Още сме в началото на годината. Тепърва ни чака матура. Даваш ли си сметка какво е да губим цели дни още отсега?

— Хайде и ти сега…

Той я погледна с разкаяната физиономия на нехранимайко, който току-що е направил беля и се мъчи да умилостиви родителите си, за да отърве пердаха. Тя се предаде и предложи да се отбият у тях, за да слушат последния диск на Уитни Хюстън.

— А твоите роднини? Семейството ти?

— Няма никакъв проблем: баща ми е в рентгеновия си кабинет, братята ми са във факултета. А дори и някой от тях да няма лекции, не е тяхна работа дали съм вкъщи или не.

Перспективата за шумните романтични жалби на Хюстън не възхити особено Фредерик. Би предпочел несъмнено диск с хубав рап или последния Силвър Чеър. Все пак, да остане насаме с хубавото момиче беше радостна програма и, може би, възможност да проникне най-сетне в тайната.

Когато излязоха от Ла Жан — без да плащат, защото младото момиче имаше открита сметка там — не обърнаха никакво внимание на съдържателката.

В замяна на това тя ги изпроводи с внимателен поглед.

 

 

На влизане в богаташката къща Фредерик отново се смръзна от ужас — толкова зловеща и прашна му се стори тя.

„Точно като декор от филмите на ужаса“ — рече си той.

Вместо да изтича нагоре по големите каменни стъпала, водещи навътре, Перл го насочи към тайна врата под стълбището, зад която тесен коридор водеше към стаята й.

— Само аз живея на партера. Има и голям салон за приеми, но той е затворен, откакто… от доста отдавна — обясни тя при първото му посещение.

Двамата седнаха на леглото и се прегърнаха нежно.

— Не те ли е страх нощем така изолирана от семейството ти? — осмели се да попита той, като съзнаваше, че трябва да напредва пипнешком.

— О, колкото до семейството ми…

И когато си полегнаха в голямото й легло с форма на кораб в стаята, много приятно боядисана в пастелни тонове и с врата към миниатюрно дворче градина, тя изведнъж проговори и разказа всичко на един дъх.

Майка й се самоубила преди пет години. Перл я намерила обесена на една греда в таванското помещение. Обичала я много, но последната година двете непрекъснато се карали. По това време Перл просто не си давала сметка колко е самотна майка й. Не е могла да разбере и дългите й периоди на мълчание, мъглата в очите й, въздишките на примирение. Не, не беше успяла да долови нищо от това и се отдаваше от все сърце на душевната мъка.

— Утре ще станат точно пет години — прибави тя. — И оттогава почти не си говоря с баща ми и братята ми. Баща ми почти не излиза от кабинета си — само когато отива в стаята с рентгена. Дори спи там понякога и прекарва всичките си вечери в компанията на дърветата джуджета. Толкова ги обича, че понякога ми се иска всичко да унищожа!

Братята ми са по-различни. И двамата следват право, може да се каже, че почти никога не са вкъщи, освен нощем. Освен това… Станали са невъзможни гуляйджии. Повече или по-малко са свързани с група от крайната десница. Виждам ги много рядко — по съботни балове или в неделя по обед, когато след снощния купон закусват в трапезарията на първия етаж.

— Значи живееш сама?

— Да, може да се каже. Сякаш… Сякаш съм заела мястото й.

И тя изведнъж се разплака.

Това го изненада. Почувства се смешен в ролята си на статист в една сцена, която не го засягаше. После думите му дойдоха. Пое я в ръцете си, почти естествено, и я успокои.

— Колко съм загубена — прошепна тя с неудобство и с влажни очи.

— Не, защо? Нали знаеш, че всички имаме проблеми с родителите. Наистина едни си имат повече, други — по-малко… Но всички го влачим тоя товар.

— Ти не — ти нима не си щастлив вкъщи? — попита тя, за да смени темата.

— О, аз ли… Какво да ти кажа? Б. О. Но не е чак толкова просто.

И докато Уитни Хюстън потъваше в страстта на I will always love you, той протегна устни към младото момиче и го целуна.

Всичко стана естествено: влажните устни на Перл, още солени от сълзите, увереният жест на закрилник от страна на Фредерик, абсолютното усещане, че си принадлежат завинаги. Това не беше, разбира се, първата им целувка, но никога досега не ги бе изпълвала такава сила на чувствата. И двамата усетиха: в тези няколко секунди малката им любовчица се превърна в дълбок съюз.

Мина време (час, два, три?), те лежаха дълго в северната светлина на тази стая и слушаха отново и отново Уитни Хюстън (Фредерик беше почти готов да я хареса).

После, пренаситени от самотата, решиха да направят една обиколка и Перл предложи да го разведе и да му покаже Лавил.

— Ами аз вече видях всичко — рече й той.

— Може и да си видял. Но ако си с мене, ще бъде различно. Ще ти покажа неща, които не си могъл да забележиш.

Излязоха от обширното жилище, за да открият Лавил, без да са обядвали и дори и без да забележат това.