Лоран Боти
В мъглата (7)

6

Д-р Либерман затвори ядосано телефона. Напразно се опитваше да открие Алекс Греди, за да му сподели страховете си. Но онзи беше неоткриваем — и в комисариата, и в жилището си.

Старият лекар се облегна с уморена въздишка назад във фотьойла. Нищо друго не му оставаше, освен да чака да звънне инспекторът, след като получи множеството съобщения да му се обади. „Но кога ще ми позвъни Греди?“ Въпросът го тревожеше и плашеше.

Бяха се запознали, още когато инспекторът стажуваше като млад, буен момък, винаги затичан из улиците да тъче мрежата от осведомители, която щеше да изгради авторитета му подир няколко години. Либерман го знаеше като преследвач с тънък нюх, едновременно лукав и великодушен, с неутолимо любопитство. Зарадва се, че случаят с малкия Гайяр беше поверен точно на него, като се надяваше, че смъртта на съпругата не е увредила способностите му. Колко пъти вече му се беше случвало да срещне хора, поразени в сърцето и превърнали се в развалини? Особено полицаите, върху които изолирането от другите налагаше дълбоки белези.

Той се изправи с мъка, за да си налее щедра доза скоч и забеляза, че цялата къща е потънала в сумрак. Само лампата на бюрото му хвърляше ярък лъч светлина върху телефона, чийто звън беше чакал напразно цял ден. Либерман седеше зад бюрото, без да забележи как се изнизват часовете и се мъчеше да отблъсне мъчителните спомени, които си мислеше, че е погребал завинаги.

Сега стаята му изглеждаше много по-просторна от необходимото с оглед на това, за което се използваше. Всъщност, цялата тази къща в Талан, на Дижонските възвишения, където той по принцип упражняваше професията си, беше твърде голяма за сам човек. Всичко му изглеждаше зловещо: ослепително белите стени, няколкото платна, увиснали тъжно в това море от пустота и светлина, черните мебели от метал и кожа, разположени клинично, на които никой никога не идваше да сяда, нито да се храни, нито да пие, нито да живее.

Дори и на кабинета му не достигаше топлина, макар че той прекарваше в него голяма част от времето си и почти всяка нощ спеше там. И мястото, където обикновено стоят етажерки, отрупани с бумаги, дребни украшения, сувенири, донесени от някое пътуване или стаж, ордени и семейни снимки, беше празно — Либерман беше събрал всичко в здраво заключен стенен шкаф. Само барът, изобилно украсен с бутилки, пълни с течности от всички цветове, подсказваше за човешко присъствие.

Никога до този миг не си беше дал сметка колко тежи това ужасно престъпление (процес?) върху целия му живот — толкова много, че да го превърне в аскет, усамотен с бутилките си, със спомените си, угризенията си. И никога не бе успял да наименува това неразположение, което го разяждаше бавно, но сигурно, и което най-сетне можеше да отъждестви: страхът.

1977-а, Мароко. Вече почти двайсет години оттогава и все пак той не беше забравил нищо.

Извикан като консултант, изкара там цял шестмесечен стаж. Шест месеца, през които изучава, разрязва, прави дисекции на множество трупове. И десетина сред тях — на деца, малки тела, които са били измъчвани, насилвани, омърсени, осакатявани жестоко, и които бяха потресли дълбоко доктора. Всички имаха едни и същи белези: бяха лишени от жизненоважни органи и особено — бяха скопени. Без да говорим за клепачите, рязани на живо.

Мароко го беше омаяло. Рай на миризми, вкусове, цветове, страната е почти като в туристическите листовки, при условие че бъдат ограничени посещенията в крепостите, оградени от бугенвилиите на старите градове, в турските бани, изпълнени с пара и чувственост, в пазарищата лабиринти… Но зад тази магия Либерман откри една черна действителност — нещо като вълк в овча кожа. Една друга страна, на която поиска да си обясни същността.

Заради това удължи престоя си. Загадката го измъчваше, всеки нов ден все повече, докато го обсеби напълно и го накара да извърши собствено разследване на тези престъпления с ритуалното им съвършенство. Трябваха му около шест допълнителни месеца — освен предвидените в първоначалния му договор, накъсани от чести връщания в Париж и дори от пътуване до Съединените щати, където се срещна и разговаря със специалист по демонология.

И в крайна сметка разбра.

Той изпи механично уискито си на малки нервни глътки. Беше заминал отново, отнесен от това ново откритие, което не можа да понесе, нито пък престана да бяга оттук нататък. Погледна листа пред себе си и си даде сметка, че го е изписал машинално — наистина повече с драсканици, отколкото с думи. Имаше такъв навик, когато говори по телефона или го измъчва някаква натрапчива мисъл: ръката му сякаш отделно от мозъка започваше да пише и можеше да повтаря безкрайно едни и същи движения.

Рабат, 1978.

Ето какво продиктува този път подсъзнанието му.

Почувства боцкане на иглички по изтръпналите си крака, неприятно усещане, които приписа на неподвижната поза. Размърда се, за да раздвижи кръвта в безчувствените си крайници и да изгони парализата. Тя изчезна.

Стори му се, че забеляза някаква сянка да помръдва в градината и вдигна бързо глава, за да се опита да я види по-добре. И изведнъж се озова нос срещу нос с една мъртвешки бледа и безумна физиономия, която го вцепени: градината беше в полумрак и огромната стъклена стена срещу него отразяваше образа му като огледало. Той реши да запали светлините във вътрешния двор, за да изгони неприятното видение. Но щом понечи да се изправи, сякаш нагорещено менгеме стегна прасците му, или го захапа някаква хищна напаст — поне такава мисъл му дойде, че вероятно това е усещането на човек, нападнат от пирани.

Под въздействие на болката той събори фотьойла си и се просна на пода, неспособен да остане на крака. Ужасното усещане се изкачи нагоре към бедрата му и го нападна в слабините. Със схванато гърло не можа да извика. Менгемето го стягаше отново и отново, сякаш невидимата сила беше решила да строши костите му. Когато ги чу да се пукат и чупят, не разбра дали е сънувал или краката му наистина се начупиха, сцепиха и размазаха от само себе си. Болката продължи да се изкачва бавно по тялото му. Не разбираше нищо. Усещането беше още по-непоносимо, след като не можеше да си го обясни. Не е ревматизъм, нито мускулна треска, нито спазъм, а всичко това едновременно и нищо, което да може да установи като лекар.

Либерман почувства как всеки сантиметър от тялото му полека-лека потъва в този вътрешен дяволски огън, напредващ към раменете, врата и темето. Когато усети как челюстите му отстъпват пред силния напор, не можа да не си помисли, че най-лошото тепърва предстои.

И в този миг дочу шум от стъпки по застлания с плочки под на вестибюла. Сухи и тежки стъпки, изпълнени с решимост.

Трак, трак. Стъпките се приближаваха, бавно, но непоколебимо. Стъпките на някого, който знае къде и защо отива.

Идат за мене. Сега.

За мене идат!

ИСКАТ ДА СВЪРШАТ НАЙ-СЕТНЕ С ТАЯ РАБОТА!

Трак, трак.

Моля те, Господи, спаси ме! Спаси ме!

Трак, трак. Стъпките се приближиха още. В рамката на вратата се появи един силует.

Либерман не различи чертите му, но огромното туловище, масивните рамене, юмруците на убиец не можеха да го заблудят. Това е точно той, онзи великан с обезобразеното лице с опната кожа с белези от силно изгаряне. Да, това е точно този, когото той бе изоставил преди около осемнайсет години — с вечното пламъче на безкрайно коварство в очите, единственият признак за нещо човешко, но, о, колко демонски признак, в чудовищното му лице.

Човекът се приближи и Либерман почувства как в огъня на мъките му се прокрадва леден ужас. Гигантът се спря и коленичи точно под острата светлина от бюрото, която обля набразденото му лице, за да присъства на голготата на доктора, да види по-добре гримасите на страданията му и да се увери, че болката върши работата си.

Сега менгемето стегна носа му, който се строши в гейзер от кръв, после се вкопчи в очите му и мракът дойде да стори място на едно кошмарно видение, което щеше да се запечата завинаги в спомените на стареца. И ослепял, той започна да се бори мъчително, обладан от изтерзания образ на коленичилия натрапник, злокобен наблюдател на мъките му, и зачака краят да го отърве от злото.

Изведнъж болката изчезна. Той усети как горещата лава изтича от него. Сякаш я подръпнаха в крайчето, за да я накарат да се плъзне по дължината на тялото му и да го разсъблекат от болката му.

— Това е краят — рече великанът.

Старият лекар не разбра веднага за чий край става дума. За неговия? За край на болката? Изненада го появилата се надежда, че може да се отърве.

Опита се да се изправи, още запъхтян от борбата със страданието, но не успя. Не можа да помръдне дори и пръст. Нищо. Понечи да проговори, да издаде звук, вик — но със същия успех. Тогава го завладя ужасно чувство за клаустрофобия, тотална паника — бликаща, задушаваща. Беше парализиран, напълно тетраплегичен^[1], сляп и ням. Безпомощен затворник в жалката си обвивка, неспособен да помръдне с очи, дори и да примигне… Оставили му бяха само способността да диша и да чува.

— Това е краят — повтори великанът.

Сетне Либерман го чу да се отдалечава и да го оставя сам със себе си, осъден да пази тайната, скътана на дъното на душата му, принудително скована в почти мъртвото тяло.

Той разбра, че голготата му едва сега започва.