Лоран Боти
В мъглата (79)

78

Боб караше вече поне четвърт час с очи, впити в огледалото за обратно виждане. Изглежда никой не го преследва, но докато напредваше неотклонно към града, полека-лека потъваше във все по-плътната мъгла, която го скриваше от неприятелите му… Или обратно — криеше и тях.

Голямата бързина не му беше позволила досега да потърси визитката на Греди, за да го вдигне под тревога. (Трябва, рече си той, да намеря час по-скоро друг автомобил: мерцедесът се набива прекалено на очи. Той видя път вдясно от себе си, вероятно водещ към някой селскостопански имот — макар че благодарение на мъглата не можеше да бъде сигурен. Дали се отдалечих достатъчно от Ла Талкотиер, за да рискувам да спра? — попита се той.)

Добре, всяко нещо с времето си. Първо Греди.

Той забави малко и започна да рови из джобовете си в търсене на портфейла. С едната ръка на волана, подпря портфейла на едното си бедро и извади визитката. После взе мобифона, оставен върху таблото, и набра номера с палец.

Мадлейн Талко се взря продължително във фигурката от бял восък. Намираше се в малко помещение без прозорци, миниатюрна килия, скрита зад стаята й. Тук нямаше никаква мебел; виждаха се само един червен пентакъл върху грубия под, полуизтрит вече, и свещите в странни калаени свещници. И самата тя в центъра на петолъчната звезда, с дух изцяло съсредоточен върху сляпата кукла, заповядваща на всяка клетка от тялото си да се насочи към една-единствена цел: залавянето на Робърт.

Знаеше от опит, че атаката й може да бъде резултатна… Или да не бъде. Приписваха й много по-големи „умения“ от тези, с които наистина разполага. Впрочем, би било по-точно да се говори за знания, отколкото за умения. Освен това концентрацията й трябва да продължи седмици наред, нощ подир нощ, докато влезе във връзка с мишената.

Все пак някои обекти бяха особено възприемчиви — като онези, с които вече успя да установи физическа връзка. Мнимият тест на дланта от снощи имаше само една цел: да наложи отпечатък върху младия човек… За всеки случай.

Тя оваля отрязания кичур с дългите си възлести пръсти, докато го превърна в жива къдрава топчица… С другата ръка докосна фигурката, поставена върху горния лъч на пентакъла.

ТЪРСЕНЕ НА МРЕЖА. Боб не повярва на очите си. Точно сега ли трябва да се случи тая повреда! Проклет мобифон! Никога не работи, когато е важно.

Захапа със зъби антената и я дръпна, за да се разгъне. Почака една секунда.

ТЪРСЕНЕ НА МРЕЖА.

Изригна поток от ругатни. Този проклет град е недосегаем. Истински кошмар!

На г… на географията! Ето къде се намирам!

На един завой изведнъж забеляза фантомен пейзаж, осветен за кратко от фаровете; дърветата отляво заедно с гората отсреща се движеха прекалено бързо. Той погледна стрелката на скоростомера: 110. Вечният проблем с големите мерцедеси: не се усеща скоростта. Охлаби натиска върху педала на газта: сто… деветдесет…

Продължи да държи волана с една ръка и завъртя наляво-надясно телефончето, за да улови някой канал. Леденият вятър, нахлуващ силно през зеещите прозорчета, започваше да го заслепява…

— О НАТАС ЕННОД ЙОМ АЛ ЕКРОФ

ЕТУОЧЕ АТ ЕЛЛИФ, СДНЕТНЕ АМ ЕУКИЛППУС

ЕННОД ЙОМ АЛ ЕКРОФ…

Едно изтръпване на края на пръстите, нещо като леко боцкане и постепенно затопляне на ноктите… И изведнъж Мадлейн, понесена от смесен порив между еуфория и омраза, усети как Злото овладява цялата й ръка. Усещането беше невероятно: първо приятна топлина, после свръхестествен студ смръзна фалангите на пръстите, стегна плътта, направо отсече дланта й — тя почувства как се откъсва от нея натежала и мъртва; ръката не й принадлежи вече, тя е Негова.

Тогава разбра, че е Силата и че има Властта.

Обърна се към иглената възглавничка: иглите са от различни метали, според това, което иска да причини. Тя взе една сребърна и я погледна продължително.

— ЕЖ СИУС АЛ ЕКРОФ, ИА’Ж ЕЛ РИОВУОП!

ЕЖ СИУС АЛ ЕКРОФ, ИА’Ж ЕЛ РИОВУОП! — повтори тя като молитва към безкрайност и почувства как температурата в стаята се вдига, вдига се още и…

Пътят продължаваше да се разкрива пред фаровете на Боб, а валмата мъгла, нахлуващи в купето, изведнъж му се сториха много по-студени. Той потръпна, все така стиснал телефона в търсене на канал. Изведнъж си даде сметка, че не среща никакви други коли, което го учуди, защото беше…

Господи, вече е деветнайсет и четирийсет!

Той подскочи, когато очите му се спряха на цифровия часовник на таблото. Колко време вече, откакто кара? Дали не е объркал посоките в суматохата на бягството?

ТЪРСЕНЕ НА МРЕЖА. Екранчето на телефона отказваше да му намери линия. Някакво смътно подозрение се промъкна в съзнанието му. Дали успяват да установят пълен контрол над телекомуникациите в областта? Дори над GSM-операторите? Нима дъртата Талко е разпростряла властта си дотам?

ТЪРСЕНЕ НА МРЕЖА. Във всеки случай засега не може да се надява на телефона. Той остави малкия Startack заедно с портфейла си на дясната седалката и се съсредоточи отново върху пътя. Сега трябва да провери маршрута и да дебне следващата указателна табела. И щом не може да телефонира на Греди, нищо не пречи да го открие направо в комисариата.

И то колкото може по-бързо!

Сега мерцедесът му върши добра работа; няма жива душа по пътя, може да си позволи да…

И почти въпреки волята си, почувства как кракът му натежава върху газта.

— ЕЖ СИУС АЛ ЕКРОФ, ИА’Ж ЕЛ РИОВУОП!

ЕЖ СИУС АЛ ЕКРОФ, ИА’Ж ЕЛ РИОВУОП!

ЕЖ СИУС АЛ ЕКРОФ, ИА’Ж ЕЛ РИОВУОП!

И с безгранична ярост Мадлейн заби иглата право в сърцето на фигурката.

— ЕЖ СИУС АЛ ЕКРОФ, ИА’Ж ЕЛ РИОВУОП! — изрева тя за последен път.

Той забеляза неясното очертание на пътна табела в бялата мъгла отдясно и се опита да прочете надписа. Не видя нищо. Това стана толкова бързо, че наистина не можа да усети нищо: гледаше си пътя, после тялото на една кошута изведнъж се очерта в мъглата, уголеми се пред предното му стъкло… Последва глух удар, кървави пръски, безименен страх, от който спря сърцето му. Не можа да осъзнае кога мерцедесът излетя встрани и се заби чак долу в дърветата, в ниското, което би могло да стане след километри пътуване…

Успя да си помисли: О, не! Нямах време да сложа колана!

Дочу странен шум, нещо като пшит!, после… После нищо. Освен ужасените очи на кошутата, които уловени от фаровете го гледаха откъм мрака.

— ЕЖ СИУС АЛ ЕКРОФ, ИА’Ж ЕЛ РИОВУОП!

Щом видя капчицата кръв, която потече от „раната“ на фигурката, Мадлейн се разсмя като луда, после се строполи долу.

Няколко минути остана просната в килията, докато усети как кръвта се раздвижи отново във вените на ръката й. С мъка се изправи и влезе обратно в стаята си. Почувства се стара, изхабена… Откога ли не беше овладявала така една душа, без да я докосва предварително в продължение на много дни? Дали впрочем е мъртъв? Няма нищо по-несигурно… Но е достатъчно обезвреден, за да имат хората на Бруно време да го открият.

— Стара съм вече — каза високо тя и си легна в кревата.

Може би… но дори да умра тази нощ, ще стигна докрай.