Лоран Боти
В мъглата (5)

4

Въпреки волята си Греди се изкачи отново по чистата алея. Пиер Гайяр вероятно е бил предупреден вече за скръбната находка. Той чакаше полицая на прага на вилата си, голяма скорошна постройка, смътно вдъхновена от някоя провансалска къща, безжизнена, подобна на другите сгради в крайния квартал, планиран по американски модел.

Алекс пое дълбоко дъх и се насочи решително към очертанията на човешката фигура. Гайяр не излезе да го посрещне, но му подаде ръка, когато се изправи пред него.

— Предполагам, че вие сте инспектор Греди…

Алекс прикри изненадата си. Как е разбрал този човек за посещението му?

— Да… Пиер Гайяр, нали? Идвам, за да ви…

— Така… Аз… Вече знам за сина ми.

Греди кимна в знак на съгласие. Изчака няколко секунди мъжът да го покани вътре, но това не стана. Вгледа се в розовото му и кръгло лице. Скован в безупречния си костюм — въпреки утринния час и обстоятелствата — на лицето на Пиер Гайяр не можеше да се прочете нищо. Само очите му — две цепнатини в червеникавата физиономия — издаваха някакъв живот. Алекс наруши тишината:

— Бих искал да ви поставя няколко въпроса за обстоятелствата, при които е изчезнал Жюлиен.

— Не знам какво мога да ви кажа. Всичко това трябва да го има в полицейския доклад…

Тонът му беше неутрален и беззлобен.

— Препрочетох го, преди да дойда. Синът ви е изчезнал точно пре…

— Смятам, че моментът за вашата анкета е зле избран. Бих искал да се върна при жена ми, тъй че ако разрешите…

— Да, разбира се.

Греди помисли за миг.

— Ще ми позволите ли да видя жена ви?

Гайяр му отговори с равен глас.

— Не бих казал, че тази вечер е много подходяща за посещение. Тя е много изтормозена от… драмата. Впрочем, имам намерение да извикам лекар.

— В такъв случай кога ще мога да видя стаята на сина ви?

Гайяр се намръщи. За първи път, откакто бе дошъл, Греди го видя да прояви някакво вълнение.

— За какво ви е да влизате в стаята на Жюлиен? Да не би да си мислите, че ще откриете следа от този, който е сторил това?

Греди се поколеба. Дали този не е по-луд, отколкото изглежда?

— Не, наистина не, господине. Но не бих изпуснал нито една следа, без да видя накъде води.

— И според вас стаята на сина ми е някаква следа?

— Случва се подобни престъпления да бъдат извършени от познати. Трябва да държим сметка за това.

— Добре, щом смятате, че това е необходимо… Но бих предпочел да отложим това за друг ден. И така, моля да ме извините.

Човекът му подаде потна ръка, стисна безволево тази на Греди, после се обърна на пети и отвори входната врата. В краткото време, което му трябваше, за да влезе, Греди забеляза изтерзаното от болка лице на жена на неопределена възраст. Очите й срещнаха тези на инспектора: той прочете в тях ужасен страх.

Греди се върна през портала с бърза крачка, седна в колата си. Безчувствен към студения дъждец, който го шибаше по лицето, изцяло съсредоточен, той се остави да го залее вълната на мислите му. Този тип Пиер Гайяр току-що е загубил сина си при трагични обстоятелства. И не само очаква посещението на Греди, не само изиграва всичко като свършен факт, въпреки че не е имало категорично опознаване от страна на близък човек, но освен това, поведението му е смайващо равнодушно. Неразгадаем зад закръглената си физиономия, Гайяр обърка Алекс. И в миналото бе срещал бащи при подобни обстоятелства и се беше натъквал на различни реакции: открито отчаяние, ненавистна непреклонност към съдбата, убиеца или полицията, пълен срив, достойно страдание… При бащата на Жюлиен Гайяр нямаше нищо от това. Не съвсем, наистина. Но привидното негодувание, което уж показа, беше твърде равно, прекалено вяло.

А какво да каже за погледа, уловен крадешком?

Той потегли бавно. Мина му през главата идеята, че бащата на Пиер Гайяр може да бъде замесен в убийството, но той я отхвърли. Струваше му се необяснимо как един баща ще докара собственото си дете до подобно състояние, освен ако не е вманиачен убиец без задръжки.

В този случай е невъзможно! Гайяр не би стигнал дотук без тежък психологичен проблем.

Не, работата е друга… Неясно усещане. Примирение! Да, нещо като примирение с неизбежното зло. Необяснимо. Но няма друга следа за момента. Освен делото Андреми.

Той побърза да се отправи към кабинета си, за да се залови с досието.

 

 

На бюрото му го чакаше бележка: да се обади на Флоранс Нобле. Алекс се почуди за какво ли е притрябвал на шефката на агенцията за недвижими имоти, която му предостави жилище; едва ли ще е нещо важно, иначе щяха да го предупредят незабавно.

Той отиде в архивния отдел, за да види какво имат за делото Андреми. Чарли, реюнионец на пенсионна възраст, както винаги го посрещна в добро настроение.

— Говориш за онази афера с момчетата ли? Отвратителен бордей, нали? Официално нямаше нищо, но, хи-хи… старият Чарли е предвидил всичко.

Човекът се скри за миг зад един рафт с досиета и се върна с черна кутия с видеокасета.

— За всеки случай записах това — рече той и подаде касетата на Алекс. — Ако ти трябват други подробности, ще трябва да поискам от Париж.

— Не, засега ще се задоволя с това. Благодаря ти, Чарли.

Греди отиде в една малка зала с няколко стола вътре. Официалната прожекционна зала… Всъщност, това беше незаето помещение, където царуваше голям телевизор и единственият видеомагнетофон на комисариата, истинска антика. Той постави касетата.

И получи шок. Беше забравил, но при излъчването — частично — по телевизията, картината беше травматизирала всички зрители.

Там се виждаше Пиер Андреми на някакво място, приличащо на горска поляна. Впоследствие не беше установено къде точно се намира. Заснет от кръста нагоре, той говореше със спокоен и аристократичен тембър, черната му коса изглеждаше леко разрошена, тридневна брада подчертаваше измършавялото му лице, тенът му беше анемичен, погледът — напрегнат.

— Добър ден на всички. Повечето от вас познават вече лицето ми, след като са ме гледали по новините по време на прословутия процес миналата есен. За тези, които още не знаят, аз съм Пиер Андреми. По всяка вероятност това е последният път, когато ме виждате. Но съм сигурен — прибави той с усмивка — че едва ли ще ме забравите. Вие несъмнено се питате по каква причина реших да се обърна направо към вас… Само за да ви обясня мотивите на моите постъпки. О, бъдете спокойни: и дума не става за оправдания. За това, което сторих, си поемам отговорността. Но сега искам да ви накарам да разберете, че когато убивах и изнасилвах децата ви, изпитвах много по-голямо удоволствие от това, което можете да си представите вие, жалки мокрици от вашата раса. Часът на хаоса скоро ще удари. И тогава мракът ще се възцари. Аз няма вече да бъда тук, за да се възползвам, но разчитайте на мене: ще поема моя дял от властта.

Следваше нещо като песнопение, странна и неразбираема молитва, подир което Пиер Андреми завърши със следните думи:

— А, да не забравя да уточня още нещо: мразя ви!

После, все така на екрана, той взе тубата с бензин, която стоеше до него; след това я изля цялата върху главата си, без да изглежда притеснен от гъстата леплива течност, стичаща се по цялото му тяло — остана безучастен, с широко отворени очи. Някой, извън кадъра, запали клечка кибрит и я хвърли върху наквасения, лепкав и по-невъзмутим откогато и да било Пиер Андреми. Той пламна с бързина, която направи силно впечатление на Греди. Самозапалилият се не се бореше, дори не ревеше, докато червеникавият пукот поглъщаше косата му, печеше кожата му, запържваше очите му като две пържени яйца… Само се поклащаше леко като боксьор, готов да се строполи под ударите на противника, докато накрая се разпадна като овъглена и разпиляна купчина.

Видеокасетата, спомни си Греди, беше излъчена навремето само по частни канали. Въпреки „непоносимата жестокост на картината, която ще последва…“, както обявиха журналистите, повечето телезрители останали като заковани пред екрана. После мнозина от тях съжалявали. Пиер Андреми беше прав: нямаше да могат да забравят физиономията му, разкривена от пламъците, и тя дълго време ще населява кошмарите им.

Греди въздъхна и се почеса по лицето. В опита си да възстанови хронологично фактите той не намираше никаква пряка връзка с малкия Гайяр.

Благодарение на изключителната работа на защитата, спомни си още той, Андреми беше оправдан въпреки убийственото му досие. Впрочем, в печата се беше промъкнал намек за отношенията му с неговата адвокатка. Но след произнасяне на оправдателната присъда нищо повече не потвърди съмненията.

Само че подир няколко месеца патологичният нагон овладя наново болния му мозък и накара убиеца да направи рецидив, последното стъпало към ада.

Убеден във виновността му, бащата на едно от децата, богат индустриалец, ангажирал детектив да следи постоянно Андреми и да извади на светло целия му личен живот. Така убиецът е заловен на местопрестъплението: детективът се намесва навреме, за да спаси седемгодишно дете от изнасилване и вероятно от жестока смърт. По време на схватката Андреми успява да избяга, като използва усилията на детектива да защити преди всичко момиченцето. И никога след това не се появява отново, с изключение на филма в тази видеокасета три седмици по-късно.

Майката на Пиер Андреми също изчезва, операторът, съгласил се да участва в зловещата игра, не е идентифициран, а и самият труп сякаш се е изпарил. Не го откриха никъде.

Алекс наистина не виждаше каква може да бъде връзката между двата случая. Освен адвокатката, разбира се. Какво прави тя в Лавил? За няколко месеца от свръхспособна адвокатка промени статута си, според общественото мнение, в този на съучастник и единствен свидетел, та чак до човек за мръсни поръчки! Печатът не я пощади, само това липсваше. Дали е била принудена да напусне Париж, за да я забравят? Или е имало и друго?

Божичко, това все пак не може да бъде случайно!

Той реши да се обади на Льо Флош, негов приятел, все още на работа в Криминалната полиция. Откакто Алекс напусна столицата, той се числеше към клана на непреклонните — онези, които упорито отказваха да изоставят напълно приятеля си на неговия траур и редовно му се обаждаха да разберат как живее.

— Алекс! Каква изненада! Как си, старче?

Тонът му беше топъл. Алекс беше искрено привързан към бретонското ченге и се надяваше, че чувствата им са взаимни.

Няколко минути поприказваха за това и онова, после Греди стигна до повода да му се обади.

— Спомняш ли си за делото Андреми?

— Виж ти! Трудно е да го забрави човек… Вече има колко… година и половина най-много, нали?

— Можеш ли да се опиташ да ми намериш информация за адвокатката?

— За Ермен ли? Мис-Теле-Удари-20-часът? Никакъв проблем… Мисля, че тук трябва да имаме нещо. Ако не е много обемисто, ще ти го пратя по факса. Станало ли е нещо с нея?

— Не знам… Нищо конкретно. Но все ми се чини, че се е забъркала в една тукашна история.

— Добре, окей, no problem, ще ти изпратя това.

И затвори.

Стомахът на Греди се обади недвусмислено. Той погледна часовника си: вече минаваше пладне.

Реши да намери Дусе в малката бирария, където обикновено обядваха без предварителни уговорки; там се хранеха един подир друг, а в зависимост от съответните им занимания, понякога и заедно. Самотник по природа, Дусе беше малко странен жандармерист. Не обичаше особено армията и суровите й устави; предпочиташе семейната кухня на този малък ресторант пред онази, която по принцип му се полагаше. Така двамата мъже се бяха сприятелили.

Погледът му попадна върху бележката: „Обадете се на Флоранс Нобле“. Той въздъхна и набра номера на агенцията. Някаква секретарка го помоли да почака. Точно този момент избра Масар, за да покаже плешивата си глава на вратата. Като запуши слушалката с двете си ръце, Алекс погледна колегата си, който носеше черепа на Юл Бринър и солидно дебелите си ръце с гордост, легендарна сред цялата служба. Без да продума, Масар вдигна очи и един пръст към тавана. Алекс въздъхна. Това означаваше: „Шефът иска да те види“… А също и: „Проблемите започват“.

— Инспектор Греди! Тъкмо си мислех за вас! Свободен ли сте тази вечер?

Гласът на Флоранс Нобле го върна безмилостно към действителността.

О, не, само това не! При пристигането му в града Флоранс Нобле се захвана да намери жилище под наем за Алекс… И да го светне относно местните клюки. Но след едно или две соарета, на които се питаше какво по дяволите прави сред всички тези хора, той започна да отклонява любезно нейните покани за парти.

Сега й отговори предпазливо:

— Имам уговорка да вечерям с приятели, но още нищо не ми е потвърдено.

— Много съжалявам! (Греди не се сдържа и си представи неутешимата Флоранс Нобле, светлорусата й коса, костюма 38 размер, издутата чантичка с верижки върху бюрото, една Аустин мини — може би Туинго? — очакващи я отвън: подсладена смес от парижанка, обърната към Сена, и отегчителна провинциалистка.) Днес исках да ви заведа на много специална вечеринка! Всъщност не се и съмнявах, че специалистът по криминалните афери, какъвто сте вие, ще изпита удоволствие от нея!

Тонът й — фалшиво тайнствен, в смисъл „имам начини да ви запуша устата“.

— Хайде де! И какво толкова й е особеното на тази вечеринка?

— Добре, ще ви кажа: поканих една ваша позната. Впрочем, не знам дали я познавате лично, но положително сте чували за нея.

Греди наостри уши.

— В действителност — продължаваше гласът в слушалката — името й се ползва с печална известност: Клер Ермен.