Лоран Боти
В мъглата (69)

68

В десет часа сутринта Алекс отиде в болницата, за да се срещне с доктор Лабрус.

Разговорът с младия американски агент не излизаше от главата му. Още от началото на аферата му беше много присърце да разбере как елементи, привидно несвързани, могат да се съчетаят помежду си, за да образуват едно цяло. Но никога не допусна възможността, че това цяло е извън… нормалното. Разбира се, че отхвърля мисълта да води разследването като персонаж от роман на Стивън Кинг, вкопчен в схватка с шайка вампири! Поне в това е сигурен. Но след разказаното от Боб и разкритията на Клер, трябва да приеме, че аферата е, хм… да речем по-специална.

Като прехвърляше отново и отново фактите, той си спомни за странното поведение на Лабрус — невролога, заел се със случая Либерман. И сякаш го чу как му казва: „В тази афера не бива да търсим сто на сто рационално обяснение…“

Така ли? Тогава какво?

— По това време е на визитация — информира го жената на пропуска (предвид странното създание от типа Стар Трек, ръкоположено в приемната на клиниката Талко, тукашната служителка в рецепцията му се стори страшно скучна, но пък вдъхваща доверие) — в момента д-р Лабрус трябва да е в „Инфекциозни болести“. Втори етаж.

Греди въздъхна. Напоследък определено си прекарва времето по болниците.

Полута се из втория етаж с надежда да открие доктора, като се пребори да надмогне отвращението си.

Една санитарка с нечовешки широк задник и омазани с нечистотии ръце го осведоми сухо:

— О, доктор Лабрус свърши визитациите. Тъй че в тритерапията, тук вече няма никой.

На Греди му се стори, че това я наскърбява.

— В този час сигурно е в кабинета си в неврологичното на третия.

Алекс бе изненадан от сърдечното посрещане на доктора, когато най-сетне откри прословутия кабинет. Симпатията, която му вдъхна човекът с козята брадичка по време на първата им среща, се потвърди.

— Клиентът ви замина за Дижон, знаете ли? — съобщи му веднага той, изправен в миниатюрното си кабинетче, в което трябва да отхвърля административната работа. — Дъщеря му поиска да го преместят. Но ако имате време за едно кафе… Готово е. В термоса.

— Да, благодаря. Във всеки случай, исках да ви видя и вас. А състоянието му какво е?

Лекарят вдигна въпросително вежди, но не попита нищо.

— Е, добре, в неподвижно състояние е — започна той, докато наливаше в чаша димящото кафе — изключително неподвижно, дори… Съжалявам, че го отнесоха. Наистина беше интересен случай.

Той подаде чашата на Алекс и седна.

— Именно. Точно затова исках да ви видя. Когато говорихме миналия път, вие ми казахте нещо от рода на: „В тази афера няма обяснение, което да е непременно рационално“. Спомняте ли си?

Лабрус кимна, като го гледаше внимателно.

— Какво точно имахте предвид тогава?

— Не си спомням съвсем точно. Да речем, че случаят е малко… странен, нали?

— Лекарят сте вие. Това е нещо, за което не мога да съдя.

Лабрус се усмихна леко.

— Съгласен съм, да.

— И само това ли можете да ми кажете? Че случаят е странен?

— Ами… Не знам какво друго мога да ви кажа. Мисля, че психосоматиката е подействала много силно. Няма никаква мозъчна травма, нищо. Това е всичко, което знам.

— Хм…

Греди отпи замислено глътка кафе.

Лабрус внезапно се изправи, отиде до вратата, отвори я рязко, сякаш да се увери, че зад нея няма никой, и се върна на мястото си.

— Вижте какво, старче, я ми обяснете откровено какво ви мъчи. Чувствам, че го усуквате нещо… Сигурен съм, че имате точен въпрос. Нали?

Греди въздъхна. За да го окуражи, Лабрус настоя:

— Слушайте, това е смешно. Щом искате да ме питате нещо, направете го, особено ако това ще ви помогне.

Наистина. Смешно е: да кърши пръсти като някое девойче, уплашено от… от какво всъщност? Че трябва да попита нещо? И той се реши.

— Добре. Възможно ли е Либерман да е погълнал някакво вещество, в питие или нещо друго, което да е предизвикало каталепсията му?

— Вещество ли… — повтори Лабрус, според Алекс леко иронично — искате да кажете някакъв филтър?

— Ами… Зависи от това какво наричате филтър.

— Във всеки случай не са открили нищо. А си мисля, че вещество с такава сила би оставило следи. Впрочем, не знам какво би могло да предизвика подобен ефект… Има от какво да се шашне човек — заключи той, като видя разочарованата физиономия на Алекс.

— Ами аз просто не знам какво да си мисля.

— Може ли и аз на свой ред да попитам нещо: от колко време сте тук?

— Малко повече от година.

— В такъв случай нищо чудно, че ви се изплъзват някои неща. Вие ми изглеждате по-добре от миналия път, тъй че позволете ми да ви кажа следното. В нашия край понякога се случват… странни неща, както може би започвате да разбирате.

— Като какво например?

— Например… Някои редки и необяснени случаи, странни болести, за които си споделяме понякога между колеги…, но само в бурни нощи — прибави той, като намигна. — Лично на мене ми се случи да видя два такива… Освен всички онези, за които съм чувал.

Лабрус сам не забелязва, помисли си Алекс, че се наведе над бюрото си и заговори тихо.

— Единият се случи по време на мое дежурство преди няколко години. На една жена й се парализира ръката… без някой да може да обясни защо. Крайникът се атрофира отведнъж — стана неподвижен като на мумия в саркофаг и никой не откри нищо. Никаква мозъчна травма, никакъв оток, никакъв удар. Това не! — рече той и щракна с пръсти. — Сякаш мозъкът й отказва да изпрати и най-слабия сигнал в проклетата ръка.

— А другият случай?

— Не го лекувах аз, а мой приятел гастроентеролог, който ми даде възможност да го наблюдавам. Цяло семейство беше прието в болницата и близо седмица си изповръща червата поради отравяне.

— Но това не е чак толкова странно, нали? Хранително отравяне…

— Не е… С изключение на това, че макар цялото семейство да живее в района, повечето от членовете му не се бяха виждали от седмици… И още по-малко са се хранили заедно!

— Имате ли някакво медицинско обяснение?

— Да… Винаги може да се намери такова, разбира се. Например че цялото семейство е алергично към някакъв пестицид… И че в определен момент е било „поръсено“ малко повече от разумното. Нещо от този род. Но откровено казано, нищо определено… Това, което знам аз, е по-различното обяснение, което даде бабата.

— А именно?

— Ами… ъъ… не спираше да повтаря: „Магия ни направиха, тия мръсници. Магия ни направиха!“. Господи, поне сто пъти го повтори!

Изглежда случаят по-скоро го забавляваше. От тоя тип блика жизнерадост, помисли си Алекс.

Поколеба се за секунда да произнесе думата, после се реши:

— Искате да кажете, че на Либерман му е направена магия?

— А, не така! Успокойте се… Не съм казал нищо подобно — защити се Лабрус.

После продължи по-спокойно:

— Мога да кажа само, че нищо не е толкова просто, колкото изглежда. Особено в тоя град.

— И какво е заключението? — попита Алекс.

— Заключение: несъмнено аз съм по-отворен от повечето мои събратя и не изключвам, че понякога има… неща, които ни убягват. Това е всичко. И не означава, че говоря за омагьосване или нещо друго, което можете да изтълкувате като паранормално… Но то ни убягва, така е. Изплъзва ни се както… както механизма на любовта, например. Защо изведнъж се усещате като омагьосан от някого — нали това е думата? — до такава степен, че преставате да ядете и пиете и дори можете да изпаднете в още по-драматични състояния?

Той спря да говори, като учител, който оставя ученика си да обмисли теорията му. После продължи с изложението си:

— Като невролог можах да констатирам, че психосоматиката не е някаква абстракция, нищо подобно. Кой ви казва, например че доктор Либерман не е вярвал твърдо като желязо, че е омагьосан? Че не е прочел някъде, че една „магия“ може да предизвика парализа и от силната емоция — отде да знам каква, например голям страх — нещо не е дало накъсо в главата му?

— Искате да кажете, че…

— Стоп! Още веднъж: аз не казвам абсолютно нищо! Само ви обяснявам защо не бива да отричаме странното и защо странно не се римува задължително с необяснимо. Разбирате ли?

Алекс кимна.

— А тогава каква е връзката с Лавил?

Лицето на Лабрус помрачня.

— Това вече мога да го кажа: тук има повече… странни случаи, отколкото другаде.

Той направи ефектна пауза, после изведнъж се изправи на стола и рече неочаквано весело:

— Но само ако кажете някъде, че съм твърдял, че Либерман е… обсебен — тогава, старче, ще ви разбия муцуната.

 

 

Дали психосоматикът е хванал също така любезно за ръка Маргьорит Дюкрал, за да изкачи едно по едно стъпалата до ешафода? — рече си с мрачна ирония Алекс на излизане от болницата. Навън зимата беше в пълните си права. Почти по обед слънцето, изгубено някъде на хоризонта, все така не изглеждаше склонно да отпусне малко повече светлина, която мъглата превръщаше в нещо средно между зора и здрач.

Стигнал до колата си, той реши да се обади на Клер. Трябваше да й разкаже за разговора си с Боб Мартин и да поиска някои сведения за произхода на починалия й съпруг.

— Освен това искаш да си поговориш с нея, нали? — попита Нанси. — Да чуваш гласа й. Да признаеш, че ти липсва… тя.

Той отказа да я слуша повече. Набра номера в своя мобифон, не без да се учуди, че го знае наизуст.

— Добър ден — чу се гласът на Фредерик в слушалката. — Вие звъните на Фредерик Ермен. Ами аз къде съм? — чу се отзад гласът на Клер. — А, да, вярно… Звъните на Клер и Фредерик Ермен. Няма никого, но можете да оставите съобщение след сигнала… И особено ако е за мене.

Последва съответният сигнал.

Греди се поколеба:

— Ъъ… Добър ден, Клер. Исках да ти кажа нещо. Има едно или две неща за… за изясняване и…

И ти ми липсваш. Искам да те видя. Страх ме е, че си ме предала, не знам вече, не знам.

И не мога да ти кажа нищо компрометиращо, защото… защото се питам дали не ме слушаш в момента. Всичко изглежда шантаво в тоя град…

… и ще ти се обадя по-късно.

Затвори. Съобщението в телефонния им секретар беше симпатично. Сигурно беше от по-отдавна, когато майката и синът имаха хармонични отношения. В гласовете им се отгатваше съучастие и обич и този безгрижен тон звучеше далеч от мрачините в Лавил. Алекс съжали, че не е срещнал тази жена на друго място.

И изведнъж отново го налегна усещане, че тя е в опасност, че няма представа от положението, че кроят истински заговор срещу нея. Но така ли е наистина? Знае ли тя кой е бил съпругът й — ако наистина е бил такъв? Нима знае кои са Талко и си мълчи? Защо?

Колкото повече напредва, толкова по-голяма е бъркотията.

И все пак, като се отправи към полицията, където реши да се отбие за малко, за да се превърне в център на внимание, той имаше неприятното чувство, че нещата започват да се ускоряват… Както и увереността в надвисналата неизбежна катастрофа.