Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pleine brume, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2023)

Издание:

Автор: Лоран Боти

Заглавие: В мъглата

Преводач: Златко Стайков

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: френски

Издател: „Унискорп“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004

Тип: роман (не е указано)

Печатница: „Унискорп“ ООД

Главен редактор: Венка Рагина

Редактор: Ирина Лакова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/15554

История

  1. — Добавяне

17

Пфффффффф.

Лек шум събуди Жак Ласар насред съня му, някакво тихо търкане на плат, една копринена милувка. Старият антиквар винаги беше имал лек сън; последните години стана още по-зле — най-тихото бръмчене на насекомо е достатъчно да го извади от съня.

Той се поизправи в леглото, като се мъчеше да напипа ключа на нощната лампа. Този лек сън го принуди да сложи на прозореца на стаята си херметично плътни щори, немного ефикасна защита от шума, но истинска преграда срещу светлината. Никаква светлинка не се промъква, нито денем, нито нощем, стига само да спусне щорите; и дори след много минути с очи, впити в пълния мрак, Ласар не успяваше да различи пръстите на ръката си, вдигната на трийсет сантиметра от лицето. Беше направил този опит един или два пъти и той предизвика у него лек пристъп на клаустрофобия: почувства се затворник в пространство с безкрайни измерения, задушен от гъстия, осезаемо материален мрак. Това е изключително неприятно, но трябва да се плати като цена за един здрав сън.

Той напрегна слух, не долови никакъв шум. Ръката му напипа електрическия шнур и тръгна нагоре към ключа. Ласар го щракна. Лампата не се запали. Той се нервира за секунда и си поигра с пръста напред-назад с надеждата, че по някакво чудо лампата най-сетне ще светне. Стаята остана потънала в пълен мрак.

„Дявол да го вземе!“ — рече си наум той. Би предпочел да го каже на висок глас, но не му достигна смелост. Да разкъса мрака, макар и с няколко думи, беше като да среже с нож платнена завеса: това го правеше изведнъж много плътен.

Той се изправи още малко в леглото и потърси будилника. Ласар гасеше светлината преди да си легне, но пръстите му знаеха прекрасно мястото на бутона — разположен сред всички останали — с който може да си светне отново. Или най-малкото, ще му светне достатъчно, за да излезе в коридора (в стаята му е толкова тъмно, че обикновена клечка кибрит светваше като електрическо фенерче!).

Пръстите му напипаха будилника и той преброи клавишите, за да намери нужния; натисна го. Не се случи нищо. Екранът на будилника остана невидим и гладък.

Той се опита пак, преброи един бутон, втори, ето го третият и… Нищо. Сърцето му леко ускори ритъма си. Ръката му пробяга панически по всички бутони на будилника — като живо същество, над което мозъкът му няма власт. Той не видя, но по трескавите си пръсти усети ясно как лудостта овладява крайниците му.

Затова откъсна ръка от будилника и задъхан се тръшна обратно върху възглавниците. Насили се да овладее дишането си и затвори очи, за да избяга от оживелия мрак. Чувството, когато ги държи отворени, че е напълно ослепял, беше твърде непоносимо.

„Вярно е, че човек се връща в детството“ — помисли си той. Почти би се разплакал от яд. Могат да ви предупреждават колкото си искат, да ви обясняват какъв ад ви очаква, но трябва да ти дойде на главата, за да разбереш какво е. Да остаряваш, това си е истински ад, да-да… Само преди няколко години той би понесъл безболезнено пълния мрак. Но сега го хваща страх от всичко. И после тази история така го разстрои.

Историята с адвокатката! Затова ли няма вече ток?

Той се изправи наново, вслушан в тишината.

Какво е това? Предупреждение? Случайност?

Мили боже, колко е тъмно!

Той се опита отново да различи ръката си и тялото си с надежда, че след няколко минути очите му в края на краищата ще се приспособят. Напразно.

По дяволите, нищо не виждам!

Помъчи се да възстанови в главата си обстановката в стаята. Трябва все пак да стане от това легло, след като в стаята му дори и през деня е тъмно като в рог!

Но пълната тишина го обвиваше с пустота; беше изгубил всякакъв ориентир.

И никакъв шум не се чуваше, дори и отвън: нито пърпоренето на някой мотор в далечината, нито трополенето на забързани стъпки по мокрия паваж, нито лаят на куче, демонстриращо радостите и скърбите си от съседната градинка…

Нищо. С изключение на някакво леко потъркване — откъм лявата му страна. Той наостри слух — този му орган беше относително пощаден от гадната възраст! — и го различи по-ясно: копринено шумолене на плат, или по-скоро на два плата един о друг.

— Кой е там? — попита той прегракнало.

Шумоленето престана. Дали не се лъжеше? Може пък да не е от плат, да му се не види? Някое животно? Не… Той усещаше присъствие. На живо същество. На човек.

Той се покашля, за да прочисти гърлото си и повтори с властни, но неубедителни нотки:

— Кой е там?

Пффффффф.

Шумът се чу по-ясно. Този път го усети и по-близко. Съдбовният миг наближаваше!

— Кой си мислиш, че си?

Гласът го накара да подскочи. Беше на жена, нежен, но безмилостен. Беше сигурен, че вече го е чувал и че я познава.

— Коя сте вие? Какво правите тук?

Преживяването му се стори сюрреалистично: двама, потънали в пълния мрак на безкрайна нощ, се канят да започнат разговор.

— Кой си мислиш, че си, та се осмеляваш да идваш и да ни предизвикваш? — повтори гласът.

Този път заплахата във фразата изглеждаше ясна.

— КОЙ СИ МИСЛИШ, ЧЕ СИ ТИ БЕ, ГАДНА МОКРИЦА ТАКАВА, ТА ЩЕ СЕ НАХВЪРЛЯШ НА КЛЕР ЕРМЕН? ТЯ НЕ Е ГОТОВА! И ТОЙ СЪЩО НЕ Е ОЩЕ ГОТОВ!

Той се помъчи да овладее духа си, скован от страх. В този глас се отгатваше бездна от лудост. Някаква крайност.

Адреналинът брутално отпечата във вътрешния му взор всяко ъгълче на стаята. Сега може да си я представи със затворени очи: той е по средата — в леглото. То е с една табла откъм главата, а отдясно — жената не е ли там? Не? Отляво, в дъното до стената е бюрото, внимание за малката колона, върху която стои ангелче, има и малка витрина, където държи сухари върху…

Пффффффф… Шумът го накара да отвори очи и мракът, почти гальовен, го обви отново.

Този път приглушеният звук дойде от друга посока: платът се преместваше наляво… А гласът се чуваше ОТДЯСНО!

Господи, те са двама!

Дамата подхвана монолога си:

— Ти се набърка в нещо, което не е за твоята глава, нещастно нищожество. Не биваше да го правиш.

— Кой е с вас? Какво държите в ръка?

Нещото пфффффф се приближаваше бавничко към ухото му. Трябваше да действа. Имам коз, рече си той: познавам стаята. А те — не. Впрочем, как успяват да се движат в тоя мрак?

Изведнъж пфффффф допря до ухото му нещо отвратително меко.

— КАКВО Е ТОВА? — изрева той ужасен.

Боже мой, това е като фантом, но аз съм си В МОЯТА СТАЯ! В МОЕТО ЛЕГЛО!

— Искаше да знаеш ли? — попита тихо жената. — Ще ти кажа. Трябва да знаеш, че това, което подейства на доктора, не действа на всеки. При него нямаше никакъв проблем: абракадабра и хоп! — на легло завинаги. При тебе е различно. Не се знае защо това понякога проработва, друг път — не. Смятай се за щастливец, че се случи от втората категория…

Приказвай, глупачко, приказвай… За три секунди скачам от постелята и хуквам, все едно съм на двайсет!

Той започна да мърда в леглото със съзнанието, че като отметне завивката, като се изправи и седне отстрани, ще се чуе шумолене, което ще издаде намеренията му.

— Ох, ох… Започваш да нервничиш, приятелю. Май че е време да свършваме.

Какво значи да свършваме?

— Но първо имам подарък за тебе.

Пламък от запалка проблесна в мрака със силата на фотосветкавица. Той примигна за половин секунда, преди да разбере, че е седнал доста по-надолу, отколкото предполагаше.

И я видя.

Позна я веднага, макар че си беше сложила големи очила от научната фантастика — номер, за да вижда в тъмното, нали? Беше облечена изцяло в черно и държеше запалката с трепереща от ярост ръка. Не можа да каже дали устата й е разкривена от усмивка или от досада, защото не виждаше очите й, скрити зад екрана на очилата. Тя се задоволи да му даде знак с ръка — с протегнат показалец, за да покаже нещо зад гърба му. Като поразен от гръм, той се обърна машинално.

Човекът, застанал прав зад него, нямаше лице.

Ласар изпадна в ужас — помисли си, че умира от сърдечен удар при вида на нечовешкото лице, наполовина скрито зад същите очила, на великанското туловище, на грамадната ръка, размахваща фино копринено шалче в бяло и черно. После светлината угасна отново и мракът го погълна.

Шалчето стегна гърлото му така, сякаш иска да го разполови. Той издаде слаб гъргорещ звук от изненада, после усети как примката постепенно се затяга. Понечи да се бори и успя да сграбчи лицето на нападателя си: допирът до варената подпухнала плът го стресна повече от всичко и дръпна ръка, сякаш изгореният е той. Въздухът започна да не му достига, гърлото му пламна, а отчаяните му хълцукания молеха за последна глътка кислород. Почувства как очите му се пълнят със сълзи и се възхити на избухналите в главата му светлини. Не осъзна напълно неразбираемата молитва, повтаряна от фанатични гласове, защото долавяше само неразбория от несвързани думи. Последната му мисъл беше безапелационна.

Няма надежда. Умирам в леглото си, но не от хубава смърт.