Лоран Боти
В мъглата (47)

46

Библиотеката се тресеше от вълнение. Както Клер разбра, отговорната служителка в тази институция се хвърлила от прозореца предишната нощ — от високата куличка, издигаща се над старата сграда, изпълнена с рафтове с книги. Всички изглеждаха обзети от френетична възбуда и атмосферата на читалните, обикновено толкова безшумна, дори заспала, сега беше наситена с електричество.

— Давате ли си сметка? Как е могла да направи такова нещо?

— Въпросът е по-скоро защо.

— В колко часа се е случило?

— Още откакто я познаваме…

Под предлог да си вземат книги, неколцина местни зяпльовци на солидна възраст се тълпяха вътре в библиотеката и не преставаха да сплетничат с отворено четиво пред себе си.

„Безумно е, че хората в тоя град имат вкус към литературата“ — горчиво си помисли Клер.

Поначало досадните посетители я разстройваха. Както всички юристи, беше изкарала безброй часове из университетските библиотеки, за да изучава с хирургическа прецизност дебелите сборници със съдебни решения, особено сборниците Далоз, и то съсредоточено като монахиня. Но още от началото на сутринта заниманията й не изискваха особено съсредоточаване, а възбудата беше заразителна. Не изпитваше нужда да размисля, а да действа.

Нищо досега в нейните четива не предлагаше интересна следа. Дори текстовете бяха разочароващо малословни.

Обратно на повечето френски градове, Лавил сякаш не е основан нито от гали, нито от римляни. И когато през XI век бива присъединен към Бургундското херцогство, представлява малка общност от бедни селяни, живеещи в условията на крайна несигурност поради глада, върлуващ периодично в областта, но и поради климата, разколебаващ и най-големите куражлии, решили да се заселят там. И всъщност селището съществува така от много векове, без особени търговски връзки — повече като село, отколкото като град.

После, в сянката на големия Дижон, и като се възползва от това, че столицата на херцогството преживява подем именно като резиденция на херцогския двор, Лавил се развива при царуването на Филип Дръзки, Жан Безстрашни, Филип Добри и Шарл Смели. Разбира се, става дума за твърде относително развитие: без голям господар, който да обработва околната земя, населението, оставено на самотек, продължава да живее под игото на тираничния климат и земеделските култури и колебливо да расте. Но Църквата няма намерение да изостави земята. Именно тя започва организирано засаждане на лозя. Това обяснява защо Лавил, макар и изолиран, не само не изчезва, но полека-лека започва да се налага като местно средище; между другото тук издигат множество архитектурни паметници, за радост на днешните любители на романската старина.

Едва през XV век мястото придобива някакво стопанско значение, което подтиква Луи XI да превземе Бургундското херцогство през 1476-а и да го присъедини към короната. И докато напредъкът на Дижон се оказва застрашен, Лавил напротив — оттук нататък се развива с постоянно темпо, благодарение именно на търговията с вино, едно от най-хубавите в кралството, както казвали по онова време. Луи XI и по-късно Луи XIII били най-видните му ценители.

Клер се почувства разочарована. Надявала се беше, че както във всяка общинска библиотека, и тук ще намери изобилие от издания, посветени на историята на областта и града. В действителност, многобройни бяха само книгите за Дижон, а за Лавил нямаше почти нищо.

За моя град! — рече си тя с ирония.

А като се започне от XVI век насам, не откри почти никаква информация. Научи само, че полека-лека влиянието на Църквата отслабва и единственото абатство, отдалечено на няколко километра от града, било унищожено от паметен пожар през 1588-а.

От статиите в големите енциклопедии не научи почти нищо повече: освен при пожара в прословутото абатство, огънят вилнял още неведнъж и унищожил много документи (по гражданско състояние, кадастър и пр.) от XV и XVI век. Лавил е относително пощаден от революционната лудост между 1789 и 1800 г., а много по-късно дори и от германската окупация…

Дрън-дрън!…

Откъслеци… това е всичко, което успява да събере. Преди XVIII век е невъзможно историята да бъде възстановена последователно. Дори и след това е отчайващо да се опитваш. Също така не е възможно да се намери задоволително обяснение за:

1. Внезапният напредък на Лавил през XV век, при пълното разоряване на Бургундия;

2. Изгубеното влияние на Църквата много преди революцията;

3. Почти пълната липса на информация;

Може ли да се обясни всичко с климата? На Клер не й се вярваше; но ако не може, тогава с какво?

Тя беше седнала на голяма работна маса, потънала в мислите си, без да чува оглушителната олелия наоколо. Изведнъж се върна в реалния свят и огледа обстановката с невярващ поглед: прашни рафтове, унило осветление, ученически чинове около широки груби писалища… Господи! Какво прави тук? Какво общо може да има всичко това с нея, с Андреми или с жестоките убийства на деца!

Тя се изправи изведнъж, затвори всички томове, разтворени пред нея, и тетрадката, където си водеше бележки, след което се отправи решително към изхода.

Отвори вратата и си проправи път през десетината граждани, събрали се на стъпалата пред библиотеката. Стори й се, че мярва познато лице в мъглата, и намръщи вежди, като се помъчи да улови убягващото впечатление, после се отказа.

Колата й беше паркирана на петдесетина метра; приближи се бързо до нея. Един пестник я сграбчи брутално за ръката. Клер извика от изненада; и преди да успее да реагира, се намери в есенната шума, опадала под голям явор. Един изключително як мъж я гледаше втренчено и все така здраво я стискаше за ръката. Тя понечи да извика, но той я прекъсна:

— Не се страхувайте!

Тя го погледна за миг, задъхана и с разтуптяно сърце; после въздъхна. Резките му маниери я бяха уплашили, но сега разбра.

— Господин… ъъ… забравих името ви…

— Елбек… А не Талко, както ви уточних по телефона. Не съм тук, за да си разменяме любезности…

— Да-да, не се и съмнявам! Защо не ме пуснете, причинявате ми болка!

— О, извинете ме!

Той я пусна, погледна я виновно, после се усмихна ослепително като калифорнийски плейбой. Носеше с известна елегантност дългото си морскосиньо манто и Клер бе принудена да признае, че е малко по-различен от другите. Явно има всички качества на манекен.

— Много съжалявам, но мисля, че бях напълно ясен по телефона. Нямам намерение да… ъъ… излизам с вас.

Весела искрица проблесна в очите му.

— Жалко, че нямаме време да се посмеем… Иначе щях да се повеселя до насита. Ще ви разочаровам, може би, но не съм тук за това, за което си мислите. (Тя почувства, че се изчервява.) Вие търсите нещо и аз мога да ви помогна.

Той извади от джоба си кафяво тефтерче, с корици сякаш отпреди потопа. Подаде й го.

— Вземете…

Тя го погледна изненадана.

— Вземете, де! Бързо! — рече той припряно. — Могат да ни видят.

Тя взе машинално тефтерчето.

— Приятно четене — пошушна той.

И се отдалечи с широки крачки — мантото му се развяваше на вятъра — качи се в черно БМВ, спряно на десетина метра и изчезна в мъглата, като я остави вцепенена, смутена, изчервена и, трябваше да си признае — леко унижена. Все така под дървото, погледна пак тефтерчето и прочете първата му страница. С дребен, стегнат и нервен почерк беше написано:

История на Лавил-Сен-Жур.

Бележки от Люсиен Морван.

Изведнъж предметът припари в пръстите й. Поиска да го отвори там, веднага. Но Елбек беше прав: можеха да я видят. А поведението му на крадец, хванат на местопрестъплението, й подсказа, че тефтерчето може да съдържа сведения, които според някои не бива да се разгласяват. И защо й го даде? Това си остава тайна… Не заради хубавите й очи, разбира се. От ясно по-ясно е!

Тя се качи в колата, запали и се отправи към Двора на парка.