Лоран Боти
В мъглата (45)

44

Тази сутрин Боб слезе рано. В хола на хотела беше по-спокойно от снощи, когато пристигна. Влезе в трапезарията, където пищна млада жена поднасяше не по-малко обилни европейски закуски. Той съжали, че му предлагат само хляб и тестени закуски. Денят се очертаваше доста натоварен; като завършен спортист той би предпочел по-балансирана храна.

— Нямате ли зърнени храни? Спешъл К, например?

Сервитьорката, леко червендалеста блондинка, се намуси. Подносът, който държеше в ръце, беше отрупан с хиляда вкуснотии и искането на младежа с хубав тен й се стори напълно неуместно, дори неприлично.

— Не… Имам три вида различен хляб, кифлички, кроасани, малки хлебчета с шоколад, пет вида конфитюр, руло със стафиди… Нищо ли не ви харесва?

— Всъщност всичко ми харесва. Но ме интересува онова, с което аз се храня.

Тя го погледна ужасено, сякаш беше видяла лично самия дявол.

— Такъв красив спортист като вас се храни както си иска! — потвърди тя.

— Ъ-ъ… Тъй като спортувам, трябва да внимавам с храната. Но не е толкова страшно. Във всеки случай… не е ли възможно да ми поднесете омлет от два жълтъка, четири белтъка и нетлъста шунка?

Студеният поглед, който му отправи тя, го разубеди да не настоява.

— Не, вие сте права. Нещо допълнително от време навреме не може да навреди.

Тя се поусмихна отново. Той реши да мине от думи към действия и си сервира две хлебчета с шоколад от подноса, който тя държеше с мощните си ръце.

— Кафе, чай или шоколад?

— Кафе — въздъхна доволно той. — Едно истинско хубаво френско кафе.

Сервитьорката изчезна зад бара и му поднесе голяма чаша димящо черно кафе с прекрасен аромат. После изчезна. Той започна да закусва, като хвърляше по някой поглед около себе си. Единствен той не влизаше в състава на някоя група. Заетите маси бяха три. Май никой не се интересуваше от него. И все пак го завладя едва доловимото усещане, че го наблюдават. Тенът ми, рече си той.

Не, не е това. Нещо не беше в ред. Но ако настоява, причинителят на безпокойството му сигурно ще се скрие. И докато отхапваше с апетит от единия кроасан, реши да се съсредоточи върху пейзажа, който се провиждаше в мъглата. След няколко мига едър елегантен мъж влезе в малката трапезария и се присъедини към групата. Сетне с демодиран жест целуна ръка на една госпожа в зряла възраст, преди да седне, да се обърне към него, да…

Господи, какво толкова се чуди кое е ненормалното? Че то е очевидно: когато влезе, вътре имаше само жени.

Той си излезе, все още поразен от това странно впечатление: ресторантска зала, където единствените клиенти са жени и те се държат така, сякаш той не съществува, но същевременно в престореното им безразличие се долавя остър интерес към единствения мъжки елемент…

 

 

Той се качи в колата и прогони неприятното чувство от съзнанието си, за да се съсредоточи в пътя. Направление: имението Талкотиер.

Преди да замине от Съединените щати, Боб се бе погрижил да изучи тукашната топография и да открие място, подходящо за резултатно наблюдение. Спомените му и картата на областта, върху която бе работил, му предоставиха точна схема: Лавил се е побрал в долината почти като в бъчва — така го обхващат отвсякъде платата; малкият път, който се губи из полето — по него се тръгва след отклонение от главното областно шосе — и стига чак до гората; но преди гората от дясната му страна се точи стена, дълга около осемстотин метра, като единствено вратата в нея — старинна, желязна и висока няколко метра — нарушава монотонност. Имението Талкотиер, към което бяха отправени голяма част от съмнителните телефонни повиквания, се простира зад тази решетка. Освен тази осемстотинметрова сива стена дървета, насадени прекалено нагъсто и равномерно, за да приличат на гора, заемат основната част от декора, докато отляво се простира тревиста равнина, по която няма нищо засадено.

Впрочем, той беше отбелязал следното: хиляда и петстотин метра преди имението се издига изгубена сред простора черквица с няколко къщи около нея — твърде малко, за да бъдат наречени махала.

Именно там пристигна с мощния си бинокъл и цифровата камера с професионален вариообектив, с надежда да си намери достатъчно издигнат наблюдателен пункт, за да инсталира материалната част.

Той прекоси махаличката, именувана Телсей, без да срещне жива душа (Боб не можеше да повярва, че още съществуват подобни отживелици). Колкото до къщите, около тях видя малки земеделски стопанства. И предположи, че живеещите тук хора са или на работа в града, или в полето. Черквицата, и тя имаше жалък вид. В замяна, на излизане от Телсей погледът му бе привлечен от малко гробище — изоставено или зле поддържано. Той спря колата и реши да пообиколи наоколо.

И точно там намери това, което търсеше: стогодишен дъб изправя внушителната си снага, с която засенчва няколко гроба. В съзнанието му изникна изведнъж, без причина, картината с кръстове, набодени до хоризонта в памет на забравените американски войници.

Той беше предвидил всичко: освен апаратите, нужни за наблюдението — (За шпиониране, момчето ми — можеш да го кажеш!), в сака му имаше и приспособления за катерене. Макар да не е страстен алпинист, бе достатъчно трениран, за да се изкатери на един дъх по величественото дърво. Нужни му бяха няколко минути усилия, за да успее в това, което отдолу му се стори като идеален наблюдателен пункт: един клон почти на върха, достатъчно солиден, за да издържи тежестта му.

Той се настани внимателно на него, вдигна бинокъла и не помръдна повече, въпреки неудобната си поза. Беше твърде далече, за да използва камерата, но няма значение: оттук вижда добре не само външния вход на имението, но и този на замъка.

Сградата — импозантна и в неопределен стил, се очертава ясно в далечината. Изглежда има и пристройки, ако се съди по покривчетата зад главното здание. Може логично да се предположи, че в подобно имение ще има и тенис корт, басейн и други удобства. Това го накара да се усмихне: макар че — благодарение на положението си — се издига над имението, а то е над мъглата, похлупила Лавил, пак не може да избяга нито от студа, нито от проникващата влага. Но не си ли спомня и прекрасни пролети, и душни лета?

Не се беше излъгал. Там е оживено като в разбутан мравуняк: непрекъснато прииждат посетители, няколко камиона с доставки, изнервени кучета зад оградите… Навън не прониква нищо: стена, желязна решетеста врата, която се отваря и затваря леко и безшумно — влизат и излизат много коли, но дискретно, без да привличат вниманието. Зад решетките действителността е доста по-различна. Множество коли стоят пред главния вход на замъка върху чакълест насип, изпълняващ ролята на паркинг, и така цяла сутрин: колите следват една подир друга.

И всеки път въртележката е една и съща. Колата спира, пътникът или пътниците слизат, приема ги някой от домакините на замъка, остават вътре между десет и трийсет минути, после си заминават. Там цари истински кипеж.

Трима човека привлякоха погледа му. При всяко ново посещение един от тях излиза да посрещне пристигналите: мъж, който изглежда много едър, облечен с тъмен костюм, изпълнява ролята на нещо като майордом^[1]. Но въпреки свръхмощния си бинокъл, Боб не успяваше да различи чертите на лицето му. Все пак нещо му се стори странно. От сградата излизаше често и втори човек, разперил гостоприемно ръце. Боб различаваше лицето му, включително много светлата му коса; почти би се обзаложил, че е старец — толкова близък до бялото беше цветът й, но гъвкавата походка, живите движения не бяха на възрастен човек.

Заинтересува го и една жена. Не можеше да прецени дали е хубава или не; в замяна на това различаваше много ясно стройната й фигура и яркочервената й дреха. Май и тя е висока. Често застава зад блондина, но изглежда не показва същия ентусиазъм като него. Тези тримата вероятно живеят в Ла Талкотиер или посещават имението често — като част от „най-доверените“ или от „постоянното присъствие“. Боб би ги заснел на драго сърце с кинокамерата или поне би ги фотографирал, ако можеше да различи лицата им. Във всеки случай, тъй както беше очаквал ненормално оживление в Лавил, така беше предвидил и че вътре в имението Ла Талкотиер няма да е толкова спокойно, колкото изглежда отвън. „Този път печелиш“ — рече си той.

Към пладне младата жена в червено (а дали пък е млада?) излезе, този път сама. Пресече площадката, застлана с чакъл, и се качи в една от колите: Боб не можеше да види регистрационния й номер, но му се стори черна Фиат уно. Хрумна му идея. Събра набързо апаратурата и започна да слиза, като за по-бързо се опита да стъпи на едно клонче…

— Да ви помогна ли?

Прас! Клончето се строши. Той се свлече няколко метра надолу, опита се да се вкопчи в зашумяна вейка, счупи я, като си одраска дланта, пусна я и почувства как острите клонки го шибнаха по лицето; приземи се върху една туфа в тревата с шум на строшена пластмаса — точно в краката на собственика на гласа — с натъртен гръб и пламнало лице.

Кюрето с расо и с брада, която не си знае дните, го изгледа без никакво съчувствие.

— Наранихте ли се?

Зашеметеният Боб вдигна глава:

— Не, мисля, че ми няма нищо. Но апаратите…

— Можете да им благодарите. Ако не бяхте с тая раница, щяхте да си строшите кокалите.

Старецът подаде ръка, за да му помогне да се изправи.

— Какво правехте там горе?

— Ъъ… изучавам фауната. Ето, вижте! И отвори сака, за да покаже каквото е останало читаво от апаратите.

— Хм… И намерихте ли интересни птици?

— Ъъ… да си призная, не. — Той се престори, че поглежда часовника си. — Добре, изгубих си времето, трябва да вървя. Аз… приятен ден, значи.

Кюрето го улови безцеремонно за ръката и впи настоятелно очи в неговите. Боб не се освободи веднага. Човекът приближи ръка до челото му, прекръсти го с палец. И като продължаваше да гледа втренчено Боб, каза:

— Върви си с мир, синко.

 

 

Франсоаз Мьорис караше по тесния път към града бързо както обикновено. Всъщност, без специална причина — днес няма часове с учениците си от девети клас. Но „великият миг“ наближава и тя се чувства доста възбудена: не след дълго към тях ще се присъедини кметът и те ще бъдат отново Господарите на света.

Дали ченгетата ще нахалстват пак да я преследват след случката онази вечер? Вероятно не. За да се увери, тя погледна за кратко в огледалото за обратно виждане. Сърцето й подскочи: зад нея имаше кола, макар и на солидно разстояние. А преди да прекоси селцето — нямаше никой, сигурна е в това. Излиза, че я е чакала там.

Тя стисна зъби: обхвана я неописуем гняв. Но реши да не му се поддава: може пък тая кола да няма нищо общо с нея!

Тя превключи от пета на четвърта и натисна рязко газта. Колата й, подгонена и форсирана докрай; полетя с пълната си мощност.

Боб се паникьоса, като видя, че черната количка потъва в мъглата, която започваше да се сгъстява с приближаването им към Лавил. Божичко, нима е успяла да го забележи?

Той реши да продължи да я следва въпреки всичко. И по време на преследването констатира досадната склонност на младата жена да набляга повече на газта, отколкото на разума. Но това не значи, че тя се смята непременно за преследвана. А и няма никаква причина да го е забелязала толкова бързо. Едва-едва се беше закачил за опашката й… Освен ако тая мадама не е прекалено мнителна!

Франсоаз проследи развитието на нещата в огледалцето: за няколко секунди отблясъкът на другата кола се скъси и дори изчезна благодарение на един доста остър завой. Но почти веднага отражението й се приближи отново. Макар и на значително — тоест безопасно — разстояние, отражението се увеличи в огледалцето — доказателство, че другата кола също е вдигнала скоростта. Сто и трийсет. Тя видя числото на километража. Няма съмнение — преследват я. Ах, мръсници такива, как се осмеляват пак!

Този път направо побесня. Пусна тънка усмивчица, като си представи какво би направила на онова жалко и безочливо ченге, което я разпитва за изчезналия хлапак. После усмивката й се разшири: когато с всичко това бъде свършено, тя ще си достави пълното удоволствие! И какво, докато чака, тези тъпанари ще я преследват, така ли? Добре, сега ще се позабавляваме.

Воланът започна да се тресе в ръцете й с дълги пръсти, докато, неукротима, тя увеличи още повече скоростта.

Господи, тая е откачила! Боб хвърли поглед към спидометъра: сто и четирийсет! Обаче е голяма кучка! Със сто и четирийсет по главния път на областта… С това каране съвсем сигурно ще си строши главата някъде. И той с нея! Какво да прави? Той се поколеба за момент, но това й беше достатъчно да спечели терен. Да продължи със същата скорост би означавало да я преследва съвсем открито. По-добре да я остави да се отдалечи малко, но без да изпуща от око черния бърз силует — в края на краищата по тоя път няма жива душа; не рискува да я изгуби. Ще я излови отново, като стъпят на националния, който сигурно е доста по-оживен. Тогава ще може да се скрие сред другите коли.

Хайде, ченге мое! Май те хвана шубето, а? Тя се разсмя триумфално, задъхана от теснотията на фиатчето и рева на мотора, като видя, че другата кола, смалила се като насекомо, вече не изпълва огледалцето й. Разбира се, не се и съмнява, че ще й се лепне отново отзад, когато стъпи на националния. И дотогава тя се наслаждаваше на дребното, но невъздържано удоволствие: да води играта — това е, което обича най-много… Въпрос на власт.

Така си играха изнервени на криеница през целия път: тя — възхитена, че диктува правилата, той — убеден в прикритието си. Пътуването по националния също не ги остави да си поемат дъх: ако областният път беше пуст, то националният между Дижон и Лавил беше претоварен. За Франсоаз това беше истинско удоволствие: слаломираше безразсъдно между колите, за да принуди преследвача си да кара открито. Боб се опита да я следва, но или трябваше да се издаде, или да се откаже. И реши да се осланя на късмета си: като пое много по-малко рискове от нея, задмина няколко заспали коли, като й позволи да увеличи още аванса си.

И шансът се обърна: един огромен камион я принуди изведнъж да забави. Макар да обичаше риска, Франсоаз Мьорис все пак не беше самоубийца.

Поради мъглата Боб не я виждаше вече. Но различи в мъглата огромния силует на камиона. И се помоли на Господ — дано не е успяла да го задмине.

След десетина минути се появиха и покрайнините на Лавил. Той се опита да открие малкото фиатче — черно е, слава богу — но не го видя. Хубавицата се беше измъкнала.

Той пое бавно по улиците към центъра… Дали няма да му провърви?

Да! Тя беше там, точно пред него, спряла пред червен светофар. Това е страхотно! Внезапният прилив на адреналин възвърна силите му. Той се вмъкна в същата колона, точно през една кола зад нея. Ловът се възобновява… Но пребледня, като я видя да изскача от колата си в прилепналата къса поличка и червения пуловер и да тръгва право към него.

Щом го зърна отново в огледалото си за обратно виждане, Франсоаз изгуби самообладание. Не можа да се сдържи и реши да му разколебае самочувствието. При това в тоя миг се чувстваше силна. Нещо повече: непобедима.

Почука на стъклото му. Вълна от истерични ругатни го заля, когато го свали.

— Проклето гадно ченге, още колко време ще ме преследваш? Какви са тия тъпанарщини? Много добре знаеш кой ще спечели накрая…

Той я погледна объркан. Ето го обяснението! Взела го е за полицай. Значи не за първи път я следят.

В концерта от клаксони на блокираните от сцената автомобилисти — още една двойка пред развод! — изведнъж му дойде музата. Пред него стоеше несъмнено една от избраните кандидатки. Той вдигна глава към нея и със съответната физиономия произнесе почти всичко, което знаеше от Езика на Властта: „йом а снейв натас о“. Въпреки несигурното произношение, фразата оказа въздействие: на лицето на младата жена в червено се изписа изненада, после Боб улови израз на нещо като желание?

И затаи дъх. Тя му каза просто:

— Следвай ме.