Лоран Боти
В мъглата (26)

25

Клер изкара трите следващи дни по същия начин, както и предходните, но с по-леко сърце: излизаше с по-голямо желание да пазарува — както да напълни хладилника си от кварталната бакалница, а не от големите супермаркети, които винаги беше мразила, така и да обиколи из центъра. Същото стори и един следобед, след като беше обядвала в самота. Запали колата и отиде до централната част. Паркира и тръгна да се разхожда без определена цел из така наречения „квартал на антикварите“.

Впрочем, макар посещението в кръчмата преди няколко дни да остави у нея сладко-горчиво чувство, тя разбра след като се прибра същата вечер, че животът й тук ще стане поносим, само ако намери сили да се опълчва периодично и на улицата, и на хората, и на целия Лавил. Не е възможно да стои затворена в къщата на Двора на парка.

Между другото, беше започнала да намира в този град някакво странно и старомодно очарование, съзвучно с душевните й състояния. И преди всичко, щом почувства, че потискащата тежест на мъката й започва да се разсейва — лекичко като воал от тюл — тя реши: ще напусне Лавил, веднага щом Фредерик вземе (успешно!) матурата си, а тя завърши книгата си.

Отдадена изцяло на перспективата за нов — и то друг — живот, тя пристигна на улица „Стъкларска“ пред дискретно хубаво магазинче. Собственикът беше вложил достойно за похвала усилие да сложи на витрината патинирана дървена рамка, а изцяло скулптираната врата най-вероятно беше отмъкнал от някой замък в околността. Бледорозовите плочи точно до антрето бяха в тон с махагоновата рамка на витрината; Клер реши, че антикварят сигурно се радва на солидна финансова подкрепа, за да може да покрие уличната настилка със собствени плочи.

Тя пренесе вниманието си върху изложените предмети и огледа с око на познавач много добре изработените бронзови фигури. Накани се да влезе и тъкмо бутна вратата, когато зърна в дъното на магазина Филип д’Ербле — приятеля декоратор на Флоранс Нобле, облакътен на бюро в стил Луи XVI.

Обикновено общителна и дори сладкодумна с непознати, в тоя час Клер не се чувстваше готова за светски разговори. И тъкмо се готвеше да се откаже и да продължи разходката си, когато антикварят вдигна глава. Позна я и тръгна право към нея, като си проправяше път сред вещи и мебели.

— Скъпа приятелко… Как се чувстваше след… да видим… кога беше?… Е, добре, след вечерта у Флоранс!

Той й подаде забързано ръка и я придърпа в магазина.

— Добре съм, благодаря. Аз… Видях бронзовите ви фигури на входа. Прекрасни са.

— О, да… Много добри екземпляри. Неотдавна претършувах тавана на една стара селянка и открих, можете да ми повярвате, истински съкровища! Не беше лесно да я уговоря, но все пак… С метода на убеждението. Нямате си представа какво държат тукашните люде по прашните си тавани! Върховни неща, вече без възраст и почти недокоснати. Напълно безсмислено е да се ходи по разпродажби. По-добре е да се обикаля из селата. Аз си екипирах един джип 4×4, много смешен, и…

Клер не намери сили да покаже интерес към логореята^[1] на антикваря. Наруши всички правила на доброто възпитание, остави го сам да се залива в приказки, поклати глава в потвърждение на жеста „хм…“ на познавачите и влезе навътре в магазинчето за мебели и дребни украшения.

„… впрочем днес печеля повече от поръчки, отколкото от продажби в магазина. Тукашните хора знаят, че носът ми е безпогрешен, когато трябва да открия търсената от тях вещ…“

В дъното на помещението тя се спря пред прашна бронзова фигурка, която я смути. Беше сатир, но не държеше лира и нямаше гротескното тяло на тези създания с рогати глави. Беше много по-ужасен, защото макар и с кози крака, изглеждаше сериозен, а туловището му беше прекалено мускулесто за предмет от тази епоха. Майсторът го беше пресъздал в учудващо реалистична поза, излъчваща жестокост. Клер се отдаде на миг съзерцание, без да забележи, че в бутика е настъпила тишина.

— Ако ви се нравят, трябва да видите тези, които имам вкъщи…

Дрезгавият глас я накара да подскочи. Тя се обърна и се озова срещу насмешливия поглед на Мадлейн Талко.

— Да не ви уплаших?

— Е, в интерес на истината, не ви бях чула. Освен това не съм свикнала да срещам познати в града.

— Това е съвсем нормално. Мога да си представя, че в Париж такова нещо не се случва никога. Но тук ще трябва да свикнете, особено когато се скитате из квартала.

„Наистина, рече си Клер, да срещнеш за десет минути двама познати показва, че в събота пазаруването в Лавил прилича повече на коктейл парти, отколкото на отегчителен почивен ден.“

Мадлейн Талко я погледна със същия благосклонен и непроницаем поглед, с който я смути на вечеринката у Флоранс Нобле. После подхвана със сериозния си дълбок глас:

— Предложението е сериозно… Имам много по-хубави бронзове от тези в Талкотиерата.

Клер вдигна учудено вежди, макар че се досещаше каква е тази Талкотиер. Филип д’Ербле сметна за нужно да поясни:

— Това е имението, където живее Мадлейн.

Клер поклати глава. Намираше за странно това увлечение на срещнатите от нея лавилци да се обръщат един към друг на собствено име, при това с престорена непринуденост. Сякаш прочела мислите й, Мадлейн Талко каза:

— Защо не оставим нашата приятелка да пие чай в женска компания?

Чай ли? Господи, защо аз? — помисли си Клер. — Ограничена да прекарвам следобедите си в чаен салон. Кога съм стъпвала посред седмицата на подобно място?

— Хайде, не ме карайте да ви моля! — възкликна Мадлейн Талко. — Не ви предлагам въдворяване на местожителство! Там, където ще ви водя, е дяволски хубаво. И да ви напомня, че лакомията не е вече смъртен грях.

От всички срещнати тук тази жена с късо подстригана коса, хубави костюми и открити маниери беше единствената, която изглеждаше на Клер достатъчно откровена, за да й се понрави.

— С удоволствие. Тъкмо ми се пие горещ шоколад.

И тя пое подир жителката на Лавил.

На излизане Мадлейн Талко се задоволи с едно обикновено „довиждане“ по адрес на антикваря. Той остана разочарован. Клер се спря отново пред витрината.

— Ето тези бронзови фигури са възхитителни.

— Никога не съм обичала ангелчетата.

Безапелационно.

Тръгнаха бавно из плетеницата от сиви улички. Цареше тишина. Клер се почуди как да я заговори и попита:

— Имате ли новини от Флоранс Нобле?

Мадлейн Талко помисли малко, преди да отговори.

— Всъщност не. То си е малко смешно, но след оная прословута вечеринка нито сме се виждали, нито сме си звънили.

— Защо да е смешно?

— Защото обикновено си звъним по два-три пъти през седмицата, понякога и повече… — Замълча за малко. — Знаете ли, Флоранс познава маса народ, но е твърде самотна. Добре, стига сме приказвали за Флоранс. С настаняването ви всичко наред ли е? Какво смятате да правите оттук нататък?

А!… Какво смятам да правя? Шегуваш ли се? За момента имам едно-единствено намерение: да изчакам синът ми да си вземе зрелостния изпит, за да напуснем колкото може по-бързо тоя град.

— За да бъда честна, не мисля да стоя дълго тук. Мисля, че направих грешка, като избрах това градче.

Мадлейн Талко се закова на място.

— Какво разбирате под „не мисля да стоя дълго“? Скоро ли смятате да заминавате?

— Не толкова скоро, не. Имам ужасна нужда от слънце. И се надявам да отворя бутик. Може би в Южна Франция.

Събеседничката й се нацупи.

— Така ли! И какво ще предлагате?

— О, нищо кой знае колко оригинално. Облекла. Не знам защо не съм помислила за това по-рано. Пари имам, време също… И обожавам дрешките!

Мадлейн Талко огледа безцеремонно Клер: доста прилепнала рокля от сива вълна, с права кройка, вълнен жакет с естествен цвят, лачени боти с квадратни носове.

— Наистина ви виждам като собственичка на бутик за готово облекло — обяви усмихнато тя. — Но нищо не ви пречи да го отворите тук. Изкарайте първо няколко месеца… И ще видите, че ще намерите мястото си.

И те поеха отново, улисани в приказки за парцали, моди и марки. Клер научи, че Мадлейн Талко е собственичка на лозя, но почти не се занимава с тях, оставила е основните отговорности на семейството си. Тъй че има свободно време и го посвещава на приятелките си, на малко игра на тенис или бридж, или на пеене в джазов състав (ниският дрезгав тембър на гласа й сигурно прави чудеса, помисли си Клер). И според думите й обича Лавил, защото тук може да се живее изключително добре. И Клер — забравила за мокрия паваж и строгите пусти улици за пешеходци, привлечена от дрезгавото очарование на тоя глас и от разкрепостените приказки на жената — за малко да й повярва.

— А, ето — пристигнахме.

— Имате право! — възкликна Клер, като огледа витрината, облечена с червен велур, върху който бяха наредили сладкиши. — Прекрасно изглежда!

Клер се разсмя открито — повече на неочаквано освободеното поведение на Мадлейн Талко, отколкото на хумора й. Окуражената жена продължи:

— Впрочем, ще бъда откровена с вас: всеки следобед кръстосвам из града като грешница в търсене на сродна душа, готова да ме придружи до това място на погибел.

Мадлейн Талко изкачи двете стъпала и бутна вратата. Ухилената Клер се готвеше да я последва вътре в салона, когато бавно движещ се черен мерцедес привлече погледа й. Тя се загледа за момент в колата, която се приближаваше дразнещо бавно. Забеляза (но дали по тази причина се събуди любопитството й?), че прозорчетата също бяха черни — така вътре не се виждаше почти нищо.

Накрая тя понечи да тръгне подир Мадлейн. И в мига, когато влизаше в сладкарницата, се озърна за последно. Стъклото на задната врата на колата се спусна и изведнъж Клер се почувства без капчица сила: с лице, разполовено от най-широка усмивка, втренчено я наблюдаваше Антоанет Андреми.

 

 

Сигурно ще полудея.

Ох, боже мой, тази мигрена!

Тези думи не преставаха да отекват в главата й, докато пореше крехкия воал на мъглата и се отдалечаваше с колата си от градския център на път към къщи. Беше напуснала Мадлейн Талко под предлог, че внезапно се е почувствала зле. Жената не каза нищо.

Клер пристигна с бясно биещо сърце пред големия портал на къщата в Двора на парка. Паркира рязко под платнения навес, предвиден за подобни случаи, и влезе в покрития с плочки хол. Без дори да сваля жакета си, изсипа съдържанието на чантичката си върху малка масичка и намери каквото търсеше: една визитка.

Набра телефонния номер (даде свободен сигнал едва на третия път) и като се помъчи да надмогне вълнението си, почака да благоволят да й се обадят. Най-сетне един пресипнал глас изръмжа:

— Комисариатът, слушам.

— Добър ден, мога ли да говоря с инспектор Греди, моля?

— Съжалявам, инспекторът не може да бъде открит в този момент. Ще предадете ли нещо?

— Слушайте, много е важно. Няма ли начин да се свържа с него?

— Не затваряйте…

Преди да успее да отговори, Клер дочу сигнала за изчакване, последван от остро съобщение, че търсят събеседника й.

— Инспектор Масар на телефона.

— Ъъ… Бих искала да говоря с Алекс Греди.

— А, но той не е тук, госпожо. Мога ли да ви помогна?

— Много е важно. Наистина трябва да се свържа с инспектора. Не можете ли да му се обадите в колата или на пейджъра?

— Нямате ли номера на мобилния му телефон?

Клер погледна визитката. Греди беше забравил да й го даде.

— Ами не, нямам го.

— Разбирам. Добре, в такъв случай мога да се свържа с него само по радиото. Ще му кажа той да ви се обади. Името ви?

Клер го каза буква по буква. Настъпи пауза от няколко секунди, после човекът повтори:

— Вие казахте Е-Р-М-Е-Н, нали?

— Да, точно така.

Втора пауза.

— Добре, записах.

— Благод…

Човекът затвори.

Клер постави внимателно слушалката. Замижа за малко и се съсредоточи върху дишането си, за да отшуми болката, която започваше да я пробожда в гърдите. Някакъв шум я стресна, тя нададе лек вик и се обърна. Фредерик я наблюдаваше с подозрително пламъче на дъното на очите.

— Човек ще каже, че си видяла фантом.

— Не, не… Стресна ме.

— По-рано не беше толкова страхлива.

„Какво да му отговори?“

— На кого се обади?

— Ъъ… На никого.

— Подиграваш ли ми се? Нали току-що сложи слушалката.

— Звънях на Флоранс Нобле, за да науча новините, щом искаш толкова да знаеш. — Нямаше все пак да му каже, че е срещнала майката Андреми, нали!

— Точно така си е — ти просто ми се подиграваш.

Въобразяваше ли си или наистина долавяше заплаха в тона на сина си?

Превръщаш се в истинска параноичка, моето момиче.

— Опитваше се да откриеш твоето ченге, аз те чух.

— Фредерик, ти какво, полудя ли? Какво ти става?

Той я изгледа втренчено. С предизвикателен израз на физиономията се обърна и се прибра тихо в стаята си на горния етаж.

Тя се облегна на масичката, а краката й омекнаха като памук. Толкова бързо стана всичко. Божичко, та тя почти се изплаши от него.

В главата й започнаха да се сменят щастливи картини от времето, когато в Париж двамата споделяха простите радости: една излапана пица преди филма на ужасите от серия Б, взет от видеоклуба; един следобед на пазара втора употреба, той — в търсене на дънки или на чифт „Док Мартинс“^[2], а тя постоянно с банковата карта в ръка; безкрайните партии игра на Скрабъл с арбитър речника с изпокъсани страници… И още хиляди други неща.

Кой знае съзнаваше ли го тогава, но той беше единственият й истински приятел и съответно тя беше единствената негова приятелка, която й беше известна. Така си прекарваха времето — тя се грижеше за него като за скъпо и крехко украшение, единствена отстъпка пред кариерата й, а той я имаше по-скоро за сестра, отколкото за майка.

Клер се радваше на това. Проблемите с децата, с които се сблъскваха повечето й приятели, за нея бяха непознати. Разбира се, случваше им се да се скарат за някой чифт маратонки, търкалящи се в салона, или за тримесечната карнетка. Но нищо повече. И все пак от много дни насам тя наистина беше забелязала промяна в поведението на момчето. То й изглеждаше високомерно, студено, потайно. Отдаваше отдалечаването му на връзката с Перл. Но сега разбра: първите симптоми за разпадане на отношенията им се появиха точно в деня, когато Фредерик ги изненада с Греди. Ревност? Нима най-обикновена ревност? Дали е толкова просто?

Във всеки случай контролът, който имаше над сина си — или вярваше, че го има — рязко й се беше изплъзнал. И това, което би трябвало да разбере още отдавна като нещо очевидно, я порази отведнъж: като нещо самозадоволяващо се, пашкулът на съгласието им беше крехък.

Тя отиде в кухнята и си наля чаша вино. Изтощена, почувства, че не е способна да се покатери на високата табуретка и се оттегли обратно в салона. От стаята на Фредерик стигнаха до слуха й глухите баси и яростни ревове на Гънс енд Роузис, които започваше да мрази. Би искала да се втурне там и да уреди нещата, но знаеше, че трябва да изчака края на бурята, за да се захване по-спокойно с проблемите.

Защото буря има, нали? Разбира се, доста е объркано… Но нещо се бе случило.

Звънна телефонът. Тя се втурна към антрето да го вдигне, като се надяваше, че това е Греди.

— Ало? Тук е Флоранс Нобле. Как сте?

О, не, това не!

— Добре съм, благодаря.

— Не съм ви чувала от, бога ми, доста време… И се питам дали в края на краищата започвате да свиквате с нашия странен климат.

Тя подчерта думите си с кратък смях.

— Слушайте, Флоранс, съжалявам, но очаквам важен телефонен разговор и трябва да освободя линията. Нали не ми се сърдите? Ще ви звънна веднага щом мога.

— Но как така — каза металният глас в слушалката — нямате ли двойно повикване?

— Не, нямам двойно повикване, както го наричате, Флоранс.

— Е, това не е сложно. Исках само да разбера дали сте свободна вдругиден следобед, за да обядваме в приятелска компания. Всъщност, трябваше да кажа в женска компания…

Клер въздъхна. В края на краищата…

— Аз… Слушайте, затварям, но съм съгласна за четвъртък.

— Прекрасно, по пладне вкъщи.

— До четвъртък.

Тя затвори телефона. Горе музиката беше замлъкнала и душната тишина на потъналия в мъглата Лавил изведнъж я притисна там, в салона на тази почти непозната къща. В паметта й изплува лицето на Антоанет Андреми, като измете всички други мисли. Тя остана, полуизтощена и полузамислена, да чака безкрайно дълго познатия й звън, успокояващия шум…

После тишината беше нарушена. Фредерик слезе отгоре ловко, но шумно, облякъл спортното си яке и с мотоциклетната каска в ръка.

— Излизам — съобщи, без да я погледне.

Тя установи, че се е смрачило вече. Доста часове бяха изтекли от срещата с майката на бившия й клиент.

Без да прибави нито дума, той отвори широко вратата. Клер постоя няколко мига на прага да го наблюдава, после примирено се върна в салона. Във всеки случай, силуетът на Фредерик се стопи в нощта, оспорван от мрака и фосфоресциращата мъгла, които не можеха да си го поделят.