Лоран Боти
В мъглата (34)

33

Тази нощ полицаят Вердон караше по едно странично шосе, като се стараеше да бъде колкото може по-незабележим, доколкото това е възможно нощем на напълно опустял път. От доста дни вече двамата с колегата му се сменяха в „лова на уличницата“: така бяха кръстили — тайно — наблюдаването на началната учителка с крака на топ модел.

И наистина младата жена водеше, меко казано, динамичен живот. Не спеше много често вкъщи, вечеряше там още по-рядко и човек можеше логично да се попита кога, аджеба, намира време да подготви уроците и да поправи домашните? Ако се съди по броя на любовниците й, беше си или истинска професионалистка, или момиче, надарено с изключителен темперамент. Във всеки случай за Вердон съмнения нямаше: тая е закоравяла мръсница. Впрочем, нощното следене винаги го докарваше до състояние на неописуема праволинейност — особено когато цяла нощ си представяше как момичето (впрочем, „не толкова, че е със страхотно тяло, но в него има нещо много порочно“, му каза един ден негов колега) се отдава на най-лоши грехове и то в най-безсрамни пози. И той не само мастурбираше доста по-често след началото на следенето, но Ивелин, негова жена от осемнайсет години (и която заедно с годините сложи и осемнайсет кила отгоре), се чудеше на внезапно възродения интерес на нейния „дърт пръч“ към онзи орган, за който той доста отдавна се сещаше от дъжд на вятър.

Така или иначе, тази вечер задачата му се стори още по-мъчителна от обикновено. Да следиш кола в оживеното градско движение е едно, а да не те забележат на напълно безлюден път е съвсем друго. В най-лошия случай в града е достатъчно да се държиш на по-голямо разстояние. Рано или късно все ще ти присветне червеното, за да спреш или да ти позволи да се лепнеш пак отзад. В замяна на това тук упражнението се оказа по-деликатно. Той се държеше далече зад малкото черно фиатче Уно и се водеше само от задните му светлини, за да не го изгуби. Самият той караше на габарити, като се надяваше, че някое животно или гърбицата по средата на пътя няма да го накарат да изгуби управлението на колата без отличителни белези.

Съсредоточен върху пътя, в първия момент не забеляза, че двете червени светлинки са изчезнали и кара трийсетина секунди с поглед, вперен в асфалта. Изведнъж осъзна, че фиатчето е изчезнало.

— Мамка й и мръсница, къде се завря?

Даде газ с надеждата да я настигне. Така измина около километър, докато стигна до голяма желязна ограда. Тогава разбра.

— Божичко, какво търси тази у семейство Талко?

Вердон не се досети веднага, когато пое по този път — и има защо, не би минал никога по него — но пътят може да води само в две направления: след няколко километра към гората или към собственост Талкотиер — най-голямото имение в околност, чиито собственици, двамата Талко, бяха толкова богати, колкото и потайни. Всъщност — и Вердон се учуди пак, че не го е забелязал предварително — обраслата с бръшлян стена, над която се виждат върховете на няколко големи дървета, и край която кара от две минути вече, също е на имението.

— Тъй — тъй, малката мръсница ще да е влязла вътре.

Той се почеса по главата и се почуди какво да прави. Оттук къщата не се вижда. Решетестата врата се отваря към залята с катран алея с дървета от двете страни, но къде води алеята не е ясно, защото, за съжаление, вече притъмня. Той вдигна очи нагоре и прецени, че решетката е висока цели пет метра. На горния й край стърчат железни остриета и Вердон би се обзаложил, че някъде вътре подскачат весело три или четири ротвайлера в очакване на някой посетител, когото да разкъсат на парчета. Няма звънец, за да съобщи за себе си, но той забеляза дискретна фотоклетка в краката си и две камери за наблюдение.

— Мамка му, дано не са ме зърнали. Звънец няма, значи щом се приближи човек, се задейства някаква аларма, за да идентифицират посетителите!

Той реши, че ще бъде по-разумно да се оттегли и се върна в колата. Отдалечи я двайсетина метра и я прислони с дясната й страна към високата стена на имението.

Сетне се настани удобно, запали цигара и извади термос с кафе от кутията си за ръкавици. Остава му само да чака, и да си представя безсрамията на мръсницата.

Първата кола пристигна няколко минути по-късно. От наблюдателния си пост — не на идеалното, но на достатъчно скришно място, за да не бъде забелязан — Вердон се опита да види кои са посетителите. Невъзможно! Също както и номерът. Вече е прекалено тъмно. Вратата се отвори и преди колата да се шмугне вътре, той можа да забележи само, че е червена хонда сивик.

Втората кола пристигна само след десет минути. Същата песен. После трета, четвърта, пета кола следваха на интервал от две или три минути. Вердон погледна часовника си: двайсет и два и трийсет.

Само ще да е групов секс! Вместо да го успокои, мисълта за мръсницата, отдаваща се безотказно на цяла банда безпътни баровци го хвърли в огън и същевременно в дълбоко неразположение.

А колите продължаваха една подир друга и дори по-нагъсто. Пристигаха и по две, по три наведнъж. Странна картина, мислеше си той, са всички тези фарове, пронизващи нощната тишина върху обикновено пустия път. В двайсет и три часа беше вече изброил двайсет и осем коли. И това май не е всичко.

В двайсет и три и петнайсет върволицата внезапно пресекна. „Това е, празникът може да започва.“ Той се канеше да му дръпне глътка кафе, когато забеляза два бели фара, немного далече, право срещу него.

— А, това не беше предвидено.

Той се наведе бързо над седалката. Десет секунди по-късно чу как колата мина покрай него. Караше доста бързо за такова шосе. Вердон остана още няколко секунди залепен до седалката, но беше сигурен, че и тази кола ще се шмугне като другите по тъмната алея между двата реда дървеса, стига само да й отворят вратата.

И когато след хиляди предпазни мерки се надигна, колата беше изчезнала. Вердон не можа да види каква марка е, но я прибави към списъка, който вече броеше двайсет и девет автомобила.

— Поне петдесет души има вътре!

Оргия, а? Не бяха ли прекалено много, все пак… Прием? Несъмнено, но в такъв случай затворената врата не изглежда особено гостоприемна. Без да говорим за тази кола, която дойде право от гората… Ами мръсницата — какво търси на един прием на висшето общество?

На Вердон всичко това му се стори странно. Но не е негова работа да разследва. Той си има неговите си задачи — да следи, да бележи, да чака — най-съвестно; в края на краищата, това наистина не е негова анкета и той е съгласен с Греди… При условие че ще се реваншира. Двамата мъже имаха поне една обща точка: пълно презрение по адрес на шефа!

Той се отпусна на седалката и нагласи огледалото за обратно виждане така, че да намери най-добрия ъгъл, за да наблюдава, без да се мести, след което включи тихичко авторадиото.

Така минаха трийсет минути — в самота, пушене и музика. После, тъкмо когато палеше третата цигара със светъл тютюн, някакво движение в огледалцето привлече вниманието му. Един мъж се приближаваше с широки крачки. Водеше три кучета на синджир — не ротвайлери, а датски догове — които се дърпаха яко. Уверено и с две ръце човекът успокои животните; те му се подчиниха.

Вердон усети подсъзнателно опасност. Ясно е — човекът идва за него. Ще трябва да започне да му обяснява: Какво правите тук? — Хм… следя мръсницата, нали я знаете, тази, дето е у вас и кара фиат Уно!

Човекът се приближаваше с решителна крачка. Вердон оправи седалката си и завъртя ключа. Двигателят изскимтя и кихна два пъти, но не запали.

А, не! Ама че номер!

В огледалцето мъжът разбра намеренията му. Пусна кучетата и те се впуснаха към колата. Дясната предна врата беше блокирана и те се скупчиха от неговата страна и с горещия си дъх запотиха стъклото, оплюха го с кръвожаден лай, олигавиха го, покриха го с пяна от ярост и глад.

Паникьосаният Вердон се размърда отново. Погледна в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че мъжът все още не се е добрал до него, и забеляза двама нови преследвачи да се присъединяват към първия. Тримата се приближаваха с бърза крачка.

Контактният ключ се превъртя; след дрезгав спазъм колата запали. Без да му мисли, Вердон включи на първа и натисна газта. Одра леко вратата о стената, за малко да сгази едното куче, не успяло да отскочи навреме, и накара тримата юначаги да се заковат на място. Измина няколко метра с пълна газ, после се сепна.

Нали точно това искат, тези гадове. Да ме блокират към гората!

Натисна рязко спирачката и се обърна на сто и осемдесет градуса в седалката с ръка до облегалото за глава. И с ловкост, позволила му да премине без проблеми всички тестове в полицейското училище, потегли на заден ход уверено, въпреки скоростта. Мина край тримата стъписани мъже, които изгледаха летящата на заден ход кола, а Вердон забеляза колко странно са облечени…

Или по-скоро не, странното е, че и тримата са в черно — като някаква униформа.

Не се разпростря повече в разсъжденията си по облеклото и продължи нататък още около двеста метра, подир което, решил, че е недосегаем, направи обратен завой.

Мярна му се мисълта, че се е измъкнал от истинска опасност. Краката му бяха сякаш омекнали и докато се приближаваше с пълна скорост към Лавил, се почувства страхотно развълнуван. Веднага щом напише доклада си, се прибира вкъщи и се отрязва!

Единият от тримата мъже изгледа червените светлинки как потъват в нощта. Ето че и проблемите започват, рече си той.

Въздъхна. Какво ли ще каже Майката?

Той се завъртя в обратна посока, без да го е грижа за другите двама и пое обратно към къщата. Желязната врата се затвори след тримата заедно с кучетата по петите им. Качиха се в малкия джип, който служеше за придвижване вътре в имението. Спряха пред главното каменно стълбище на дома. Човекът слезе от колата и изтича нагоре, като прескачаше стъпалата четири по четири. Влезе в просторния хол и се насочи право към стаята на Майката.

Почука.

— Влез! — извика тя.

Той влезе.

Тя го чакаше. Той каза смутено:

— Успя да ни се измъкне, Майко.

— Как е възможно такова нещо?

— Сигурно е бил някой от полицията. Щеше да е рисковано да го отвлечем. Знаете добре, че нещата се промениха, вече не контролираме напълно положението. Не бихме могли да го премахнем… И трябваше да го оставим да избяга.

— Нещастното животинче, кой би могъл да знае, че се намира тук и че е изчезнал точно пред къщата?

— Явно е бил тук по служба. Не може да е случайно, Франсоаз твърди, че от няколко дни усещала да я следят, но още не беше успяла да види каква е колата. Значи, ако е бил по служба, спокойно може да се свърже с централата и да съобщи къде се намира.

— Хм…

Настъпи миг на колебание, мълчание, на размисъл.

— Не можем да си позволим провал. Светът ни гледа. Време е да заемем мястото си.

— Да, Майко.

— В такъв случай смятам, че жребият е хвърлен. Скоро ще имаме посещение. Време е да променим плановете. Искахме да напреднем инкогнито, това се провали. Тогава ще вървим с открити лица.

По същото време Клер, сама в леглото, още препрочиташе написаното през деня и по-конкретно редовете за чувствата й по отношение на родителите на жертвите. И отново, за хиляден път си помисли, че ако тя бъде подложена на подобно изпитание, сигурно ще умре.

Това я върна към Фредерик и следобедния им разговор. После двамата вечеряха заедно и си разменяха шеговити реплики… След което тя го остави да учи уроците си.

Тази вечер, простичка и толкова подобна на тези от миналото, би трябвало да я успокои за отношенията им. Но не го стори. Някаква фалшива нотка се усещаше, но тя не успяваше да я улови. Сякаш Фредерик играеше комедия?

Не, не беше това…

Също такова фалшиво впечатление остави у нея и обедът с онези хора със странното им поведение. Дори и Мадлейн Талко се държеше неестествено и странно, което сякаш й напомняше за… Антоанет Андреми! Да, тя беше точно същият тип жена! И както с Антоанет, отначало Клер се почувства привлечена от нейната властност с благосклонни нотки, и от очите й, които сякаш ти казват, че знаят нещо за тебе.

Явно мислите й бяха доста разбъркани, когато угаси лампата, обхваната от сънно вцепенение към един часа през нощта.

Нито за миг не й дойде на ум, че очевидното съучастничество между гостите на Флоранс Нобле може да се дължи и на друго, освен на принадлежността им към клана на кореняците лавилци.

Нито за миг не й хрумна и мисълта, че веселият разговор със сина й би могъл да бъде последното им примирие.