Лоран Боти
В мъглата (9)

8

Младият човек пое по уличката с походката на човек, обул маратонки още в детските си години, или на хлапак, слушащ уокмена, плътно долепен до ушите му, и нахлупил бейзболна шапка с напълно ненужна — след като е извъртяна назад — козирка. Нощта бе потопила в здрач Лавил от вече доста часове; и макар дъждът, валял през целия ден, да престана да наводнява градчето, студената атмосфера на късната есен го изпълва с разсеяната светлина на студената мъгла.

На пръв поглед младежът изглежда най-малко не на мястото си. Уличката, където живее Перл — в сърцето на стария квартал, е аристократично тиха. Недалече от площад Сен Мишел и от величествената му черква — където в неделя сутрин обичат да се тълпят щастливите енориаши, за да получат прошка заради добре полятото снощно угощение — по улица Кюисар, оградена от едри листнати явори, навяващи спокойствие, се е проточила неравномерна и разнокалибрена редица от частни хотели, някои от тях твърде стари. Но понякога фасадите лъжат. Зад покритите с бръшлян стени и зад дискретните входове, щом веднъж прекрачи прага, човек ще попадне в грамаден хол с величествено стълбище и блестящи полилеи. Това беше магията на градчето: обратно на Двора на парка, настръхнал от стърчащите тежки сгради, лъкатушната улица няма привлекателна външност и изглежда тясна, точно както зад тесните врати се крият обширни жилища.

На Люк кварталът не му се нрави особено — прекалено е спокоен и твърде старинен, за да не му изглежда враждебен. Но въпреки тези уговорки той има сметка за уреждане тук.

Безпаметно влюбен в Перл, той я посещаваше осем месеца вече. Еднакво объркани и двамата, бяха се срещнали на един купон. Това го бе привлякло несъзнателно. Перл му беше едновременно двойник и противоположност: дете на предградието като него, тя не можеше да намери мястото си; като него и тя отказваше да се подчини на условностите на общественото си положение, без все пак да успее да свикне с общоприетите нрави на мнозинството; като него и тя нямаше ясно определена цел и начин на действие за постигането й. Да, въпреки вродената й аристократична грация, момичето приличаше по нещо на него.

Той не разбира по каква причина ще иска да скъса? Люк не може, не се чувства способен да понесе това. Той вкусваше за първи път от цианкалия на любовното разочарование и непоносимото отравяне е като откритие — както за размерите на злото, така и за оголването на онова, което той ще открие като невероятна слабост, като зависимост от любовта.

Докато обикаля около лицея на Перл с надеждата да забележи младото момиче, да се обясни с нея, да разбере — и защо не? — да я завоюва наново, той узнава, че тя не се е появявала в училище през целия ден. И още по-лошо: някои от приятелките й я видели при Ла Жан в компанията на „новия“, преди двамата да отпрашат с моторетката.

Така към мъките му се примесва шугавото ухапване на ревността, още по-болезнено от останалите.

Целия ден го изпълват черни мисли, включително решението да чака момичето едва ли не пред дома й; това му донесе известно облекчение, защото възможността за пряк сблъсък е за предпочитане пред болезнената самота, на която се беше обрекъл досега. Освен това сблъсъкът е неговият свят.

И той я чака приклекнал, скрит зад дебелия дънер на един явор, пуши и преговаря за стотен път речта си, като се проклина за неспособността да надмогне смущението си.

Перл пристигна с танцовата си походка. Мечтателно усмихната, не изглежда ни най-малко притеснена да се прибере, а по-скоро й се разхожда още, за да си припомни деня, прекаран съвсем простичко, но толкова прекрасно в компанията на Фредерик. Тя, която обикновено не обича да ходи из квартала, на драго сърце би обиколила между сградите, сама, преди да бутне вратата.

Денят й се струва неповторим и не желае да споделя нищо с никого. Ще си запази ревниво тези мигове, наситени с чувство — когато си разменяха погледи и думи, и усмивки, за да се открият един друг, да се опознаят, да се прелъстят и излъжат дори.

Потънала в мечти, тя не обръща внимание на цветната фигура, приклекнала зад дънера на едно дърво, и я отминава, без дори да я удостои с поглед.

— Къде си ходила?

Тя подскочи. Въпросът прозвуча като заповед, с онзи груб глас, който познава твърде добре. Тя си мислеше, че е приключила окончателно с Люк, с дебненето му, с постоянната му ревност и с онази грубост в тона и поведението, която едно време й изглеждаше секси, както и на всички момичета в лицея, но сега я отвращава. Тя се обръща с лице към младежа.

— Къде си ходила? — повтаря той, като я гледа лошо. — Не си подгъвала крак цял ден…

— И какво от това? Сега си решил да ме шпионираш ли?

Въпреки полумрака го вижда как се изчервява.

— Къде беше? — потретва той с умолителен тон. — Аз… исках да си поговорим днес, но приятелките ти от класа ми казаха, че не са те виждали.

И отново съкрушената физиономия на момчето я развълнува. Така я беше прелъстил преди около осем месеца: зад дръзкото гаменско поведение се криеше един друг Люк, объркан като момче без родители, роб на стремежа си да се направи на мъжкар, но нямащ нищо общо с грубияните. А слабостта му понякога се нравеше на Перл.

— Къде си била, мамка му! — крещи той толкова силно, че тя се стресва и й се струва, че в отговор някакъв пес излайва в далечината.

Перл се стяга със съзнанието, че трябва да му се опълчи, без да показва страх.

„Както с някое животно“ — помисля си тя изведнъж и разбира с учудване, че в този миг Люк наистина реагира като животно: той ставаше избухлив само когато е гладен или изпитва нужда да наложи властта си.

Или когато е наранен и страда.

— Няма какво да ти се отчитам, Люк, не разбираш ли? Не ти дължа никакви обяснения, нито днес, нито когато и да било… Всичко свърши. СВЪР-ШИ! — повтори решително. Изглежда не си разбрал какво ти казах оня ден, но ти го потвърждавам: това е окончателно.

Той я гледа поразен, неспособен да продума под тежестта на откровението.

— Не е възможно. Какво ще правя сега? Аз… обичам те — бърбори на ръба на сълзите.

Защо прави всичко толкова сложно?

И защо прави от всичко трагедии?

— Много съжалявам — меко изрича тя с желанието да го успокои. — Не исках…

Пляс! Звучният шамар я прекъсва насред порива й, като я оставя без дъх и с пламтяща буза, а звукът кънти болезнено в ушите.

— Мръсница такава! Да не си мислиш, че някаква женска може да ми причини това? Да не ме вземаш за будала? Знам те с кого си била днес, мръсна уличница! Много добре знам!

Перл хвърля неспокоен поглед вляво и вдясно с надеждата да я отърве някой минувач. Намира се на броени метра от дома си, но докато извади ключа и бутне тежката порта, той ще я настигне. Може да се развика, наистина, но не иска да тревожи баща си.

Люк се приближава напушен към нея.

— Да, мръснице. Много добре знам с кого си прекарала деня. Видели са те да се мъкнеш с някакво гражданче. Мотопед, Рибок и това, и онова… Един от твойта раса! — крясва той.

— Слушай, Люк…

Пляс!

Втора плесница я зашлевява през лицето.

— Млък! Когато говоря, ще ме слушаш. Не го знам още кой е тоя нещастник, но можеш да му кажеш, че е мъртъв. Чу ли? МЪРТЪВ!

— Наред ли е всичко, Перл?

Познатият глас залива младото момиче с благодарна вълна на облекчение. Тя се обръща и вижда на отсрещния тротоар двамата си по-големи братя да я наблюдават озадачено. И те като нея пристигат отляво, вероятно след някой светски обяд.

— Добре ли си? — настоява Филибер, по-големият.

— Да, да, всичко е наред. Почакайте, идвам с вас.

Тя посяга към чантата си, паднала на земята по време на караницата. Люк се навежда заедно с нея и я стисва с все сила за китката, като я принуждава да остане коленичила.

— Тепърва ще чуеш за мене — съска той през стиснати зъби. — Вярвай ми, сладурче.

Перл го поглежда с насълзени от болка очи и все още пленена ръка.

— Ще ме пуснеш ли?

Той я стрелва злобно с очи, но под рамото й забелязва, че двамата братя все още стоят на отсрещния тротоар и я пуска.

Тя оправя набързо косата си и пресича улицата с небрежна походка, за да отиде при момчетата.

Люк чува как по-големият пита:

— Какъв е тоя червен белег на лицето ти?

Отговорът на Перл е заглушен от трясъка на отдалечаващ се автомобил, но той чува ясно другия брат, който й казва високо и с упрек:

— Виждаш ли какво става, като посещаваш когото ти падне? Не можеш ли да ходиш на балове като всички нормални хора?

Люк гледа подире им как се отдалечават и влизат в голямата къща. Вървят бавно от двете страни на сестра си като гротескни бодигардове.

И тогава той осъзнава каква пропаст го дели от тези хора. Надменни и уверени, изпълнени с презрение към околните, с добре ушити шлифери, грижливо излъскани мокасини, благоприлично посребрени кичури… Кварталът, насаден с дървета, къщите от дялан камък, сини или черни коли, чинно паркирани покрай тротоара. Нищо от това не му е присъщо.

Той се чувства не на място и се вбесява, че Перл го е измамила. Точно така, да. Мръсницата го накара да повярва, че го била обичала, но сега той вече знае, че го е лъгала.

Който живее тук, може ли да обича?

Перл не се обръща, но усеща как пълният му с омраза поглед я изпровожда до вратата.

В действителност той остава там до късно през нощта да подгрява омразата си към целия свят, да проклина самия себе си и неспособността си да се владее, да плаче от яд, че са го подмамили да се влюби.