Лоран Боти
В мъглата (11)

10

По-късно през нощта, след сблъсъка на Клер с гостите на Флоранс Нобле под зоркия поглед на Алекс Греди — когато доктор Либерман, вцепенен като мумия, се чудеше какво ще стане с него; когато Перл се опитваше да вдигне чантата си от земята с китка, склещена от здравата десница на Люк; когато Фредерик се излагаше на опасност в преддверието на черквата „Сен Мишел“ — след тези мигове, когато върху съдбите им бе наложен непоправим отпечатък, въпреки това да бе сторено от години вече, едно малко момче се пробуди внезапно.

То не разбра къде се намира и примигна неколкократно, защото отблясъкът на свещите, макар и слаб, го заслепи. Когато очите му свикнаха със светлината, нищо от това, което видя, не му се стори нормално.

То не си спомняше какво се е случило. Бяха излезли… целият клас, за да яздят. Да, точно така! Бяха отишли до големия замък, който баща му предпочиташе да избягва, когато се разхождаха с колата. И момчето заедно с други ученици започнаха да възсядат понитата под бдителния поглед на учителката. Когато… когато понито му се подплаши. Започна да галопира като смахнато и нахълта в гората. Момчето се разкрещя, защото го беше много страх. После един клон го шибна през гърдите и го събори на земята с пресекнат дъх. После… после нищо. Само мрак и усещането, че майка му го гали по челото и му казва: „Спокойно, съкровище, спокойно. Ще ти мине, то не боли много…“, както всеки път, когато се халоса някъде.

Само че сега майка му я нямаше. Мислите му препускаха във всички посоки. Неяснота, тревога, паника. Беше наобиколен от люде. От непознати лица.

Ах, да, наистина… Ето го господинът от бакалницата. И г-ца Франсоаз, учителката. Но защо… защо са съвсем голи? Ох, мамо, страх ме е. Защо са съвсем голи?

То понечи да се обади, да повика учителката си. Попречи му солидна превръзка. Опита се да помръдне, но не можа да направи никакво движение. Разбра, че са го вързали, ръцете и краката на кръст и му се стори, че лежи върху под от керамични плочки или от камък, беше му много студено.

Мамо, и аз съм съвсем гол. Ох, срам ме е, много ме е срам. Всички могат да ми видят чурката и…

… и то се напишка, без да може да се сдържи. Притеснението и страхът му се удвоиха, но стана несравнимо по-зле, когато хората започнаха да танцуват в ритъма на някакви неясни песнопения. Забеляза, че учителката го гледа с непознат израз в очите. Двама души се занимаваха с нея и й правеха разни неща. Те правеха… любов, мамо. Както във видеофилмите, дето ми ги показа Кристоф Дюпюи, отвратителни бяха, и тук също беше отвратително.

— „Иом а снейв натас о…“

Детето обърна глава към гласа. Срещна погледа на друга жена, но облечена; тя го гледаше втренчено. Тя би могла да му бъде както майка, така и баба. Все пак на дъното на очите й проблясваше някаква много стара, много древна искрица. Един проблясък на зложелателство, пресякъл вековете, за да го достигне през тоя прокълнат ден, когато се беше загубил в гората при ездата заедно с класа и г-ца Франсоаз. В околностите на имението Талкотиер.

Тя му говореше на неразбираем език. То й каза с глас, приглушен от превръзката през устата му:

— Коя сте вие?

Вместо отговор облечената жена стана от фотьойла си и обяви тържествено:

— Настъпи часът на жертвоприношението!

По някакъв начин момченцето разбра, че ще се случи нещо страшно. Вълна от паника заля сърцето му, което щеше да се пръсне — толкова бързо туптеше. Почувства се като катерицата, която видя да умира един ден в гората — коремчето й се надигаше във френетичен ритъм, за да се опита да изпомпа последните няколко глътки въздух, а широко отворените й черни очи очакваха да се приближи смъртта.

То обърна глава на другата страна, за да се отърве от тоя кошмар. Но онова, което видя, го ужаси повече от всичко друго.

Човекът стоеше прав. Огромен, много по-едър от останалите. И той беше гол, а детеродният му орган, мускулест и заплашителен, се бе изправил като боздуган, готов да удари.

Той няма лице, мамо. Няма лице! Всичко е било… изядено. И са му останали само очите, две дупки за нос и… И… и кожата му! Ох, мамо, и кожата му е като кълцано месо; като че няма вече кожа!

Ох, мамо, не му давай да ме пипа, моля ти се. НЕ МУ ДАВАЙ ДА МЕ ПИПА! Отвратителен е.

Той иде, мамо… Приближава се! И какво държи, бе мамо? Какво е това?… Той ме докосва! ТОЙ МЕ ДОКОСВА ПО ОЧИТЕ! АМА КАКВО ИСКА ДА МИ НАПРАВИ?

НЕ! ТОВА НЕ! ТОВА НЕ!

НЕЕЕ!

И насред кресливата тълпа гигантът му изрязва методично клепачите.

Детето беше още живо, когато по-сетне една ръка проникна в зейналото му тяло, за да изтръгне с триумфален рев малкото сърце.