Лоран Боти
В мъглата (13)

12

Доста дни изтекоха от онази фамозна вечеринка у съпрузите Нобле. Колко? Три? Или четири? Клер не можеше да си отговори, без да се замисли за момент. След като престана да работи, внезапно загуби усета си за време; всеки ден от седмицата приличаше на предходния, а всички имаха отвратителната монотонност на неделята. Да изоставиш кабинета си и да се настаниш тук беше все едно да се приплъзнеш в един паралелен свят. Нещата, хората, животът си приличаха до объркване с тези от „нормалния свят“. Но в действителност нищо не беше същото поради тези часове, тези седмици.

Седнала на масата в трапезарията пред светещия екран на преносимия си компютър, тя се опитваше да се съсредоточи върху текста.

… Още отначало бях убедена, че разследването се води въпреки здравия смисъл. Съдия-следователят, известен с левичарските си убеждения, беше насочил издирванията си във вреда на Пиер Андреми. Или поне така си мислех по онова време. Тогава решихме — заедно с Юбер Роси, детектива, към когото се обръщах понякога — да започнем всичко от нулата, да разглобим всяко късче, дори да открием и нови…

Като препрочете тези редове, стилът й се стори беден. Но нали в края на краищата нямаше за цел да създава литературна творба?

Дали откриха наистина нови късчета или въображението и амбициите й я бяха накарали да повярва в това?

Вместо отговор иззвъня телефонът. Тя взе преносимата слушалка, която държеше винаги близо до ръката си.

Навик, който не й върши вече особена работа, като се има предвид кои се обаждат през деня, ах, ах!

— Добър ден, Клер, обажда се Флоранс Нобле.

— Ало, ъъ… добър ден. Как сте?

— Благодаря, добре съм. Слушайте, Клер, тези дни се канех неведнъж да ви се обадя след онази… Вие знаете, след вечеринката. Поколебах се, преди да го сторя. Положението е много притеснително.

Клер се опита без успех да си представи Флоранс Нобле притеснена от каквото и да било.

— Откровено казано… Флоранс, няма за какво да се измъчвате. Вече съм щастлива, че в града нищо от този вид… неща не ми се случи, докато бях на пазар. Тъй че, обида от страна на някакъв стар мърморко по време на вечеринка… Случвали ми са се и по-лоши неща!

Непринуденият й тон прозвуча фалшиво. Тя беше дълбоко наранена и шокирана от сцената. Разбрала беше, че и тук, както навсякъде другаде, ще бъде онази г-жа Ермен, адвокатката на Андреми. Но вместо да я оплюят в лицето, както в Париж, тук се задоволяваха да й напомнят по-въздържано — например, като я поканят на вечеринка с цел да я превърнат в главната атракция. Очевидно за всички тези люде Клер Ермен бе нещо екзотично — като някоя черна проститутка, например! И ако някой безличник излезе от редиците и се захване да огласява така наречените истини, тогава се възмущават… като същевременно предъвкват с наслада воайорството му.

— Знаете ли, очарована съм, че приемате така нещата. Впрочем, обещавам ви, че на следващото парти ще бъде много по-весело.

Виж ти! Кажи ми предварително, за да мога да поканя двама или трима роднини на убити деца. Ще бъде много по-цветисто!

— Не се съмнявам, Флоранс — чу се тя да отговаря. И след известно време да прибавя: — Във всеки случай има нещо, което искам да ви попитам. Кой впрочем беше този човек?

— Искате да кажете… този, който…?

— Да, точно той.

Нова пауза от няколко секунди.

— Не го познавам. Всъщност, той е някакъв вехтошар, държи нещо като дюкян в махалата на антикварите. Но не го познавам лично.

— И беше поканен?

— О, не, в никакъв случай. Но както можахте да видите, събраха се много хора и той е използвал навалицата, за да се вмъкне. Не знам… Всичко стана толкова бързо! Мисля, че полицаят, с когото говорихте, го отведе право в участъка. Но това е всичко, което знам.

— Хм…

Клер имаше някои съмнения. Но искаше ли, дълбоко в себе си, да научи нещо повече?

— Няма значение, Флоранс, много сте любезна, че ми се обаждате.

— О, това е най-малкото. И ако се почувствате самотна, не се колебайте!

Двете затвориха едновременно.

В мига, когато се върна към текста си, Клер реши, че няма да повярва на нито една дума от това, което й каза Флоранс Нобле. Но нямаше много време да се задълбочи в разсъжденията си. Телефонът отново ги прекъсна след няколко минути. Тя вдигна слушалката, смътно развеселена от факта, че тази сутрин апаратът изглежда оправдаваше присъствието си.

— Клер Ермен ли е?

Сериозен глас, топъл и мъжествен.

— Същата.

— Добър ден, аз съм Фабиен Елбек…

— Ъъ…

Клер се опита да се досети откъде й е познато името.

— Не си ли спомняте за мене? Онази вечер се срещнахме у Флоранс Нобле.

Господи! Всички участници във вечеринката ли смятат да ми звънят днес?

— Много съжалявам, господин… ъъ…

— Елбек.

— … но тогава се срещнах с толкова народ, че май не съм запомнила всички имена.

Човекът въздъхна.

— Така си и мислех — рече той. — Аз съм съпругът или по-точно компаньонът на Пол-Мари Талко.

Сега Клер си спомни. Пол-Мари Талко беше младата блондинка с изкуствения — и несъмнено целокупния! — загар, управляваща частната клиника. Колкото до съпруга й, изглежда беше онзи едър веселяк с външност на калифорниец, идеален за фигурант в американски сапунен сериал, но малко не намясто във вечеринка, където повечето поканени страдат от свръхтегло вследствие на деловите обеди. Впрочем, искрица от зла ирония — идеята, че Пол-Мари Талко е платила доста скъпо за съпруга си — бе споходила Клер по време на вечерта.

— Да, наистина. Прекрасно си спомням за вас, но не можах да направя връзка, защото мислех, че носите същото име.

Събеседникът й изглежда се поотпусна.

— В действителност ние не сме женени. Макар че, дори да бяхме, Пол-Мари щеше да запази моминското си име. Това е име… от което не се отказват — прибави доста плоско той.

Клер не можеше да го разбере какво иска да каже.

— Аз… на какво дължа удоволствието? — малко неловко попита тя.

Човекът въздъхна отново, преди да отговори. И изглежда си пое дълбоко въздух, преди да се втурне напред.

— Бих искал да се срещна с вас. Онази вечер нямахме време да поговорим. Имаше много народ и… И всичко онова. Но мисля, че трябва да се видим.

При други обстоятелства Клер би се усмихнала. И може би щеше да предложи обед или друга среща. И може би щеше да приеме да се озове за един час или за една нощ в мощната прегръдка на плейбоя, защото по всяка вероятност ставаше дума именно за това. Той не спомена изобщо дали жена му ще присъства на тази евентуална среща и гласът му, дрезгав и потаен, беше много по-красноречив от всички думи. Тя се учуди, все пак, че не е забелязала нищо по време на соарето. Но то наистина беше достатъчно раздвижено, за да измами бдителността й.

Почуди се и на друго — колко е отегчена, щом дори такова позвъняване не й носи никакво удовлетворение, дори това, че е била пожелана от един мъж, който все пак едва ли търпи често поражения в прелъстителните си начинания.

Тя отговори с неутрален тон.

— Знаете ли, не мисля, че би било добра идея в този момент. Доста съм заета и…

— Вие не разбирате! — прекъсна я грубо гласът. — Вие нямате нищо общо, аз…

Клер дочу някакви звуци като фон, един глас, неразбираеми думи зад припукването в слушалката. Той избърбори на един дъх:

— Трябва да затворя.

Секунда по-късно в ушите й забръмча прекъснатият сигнал на заета линия.

Стъписана, тя остави бавно слушалката на масата.

Със сигурност го бяха изненадали. Но кой? Във всеки случай, пролича си от внезапната му паника. Разтрепериха му се мартинките! Ето ви един мъж, който не е петелът вкъщи, помисли си тя.

Помъчи се да забрави случката — случките! — тази сутрин, като се съсредоточи отново върху текста си. Но в паметта й безпричинно възникваха гримасите на Астерикс: един гадател, открил малкото галско селце и повтарящ в надпревара, между паниката и лудия истеричен смях: „Тия са луди… Попаднал съм сред луди“.

В този миг тя имаше точно същото усещане.