Лоран Боти
В мъглата (30)

29

Фредерик лежеше замислен в леглото си. Аксел Роуз, разпнат на стената като Христа, го наблюдава с разширените си от злоупотреби зеници. Момчето се обърна към квадрата на сивия прозорец, в който дъждът бие на струи и прави невъзможно да се види нещо навън.

Не толкова проявената агресивност, колкото контекстът, в който той се включи, го разстрои: нещата, които си мислеше за майка си — те изглеждаха толкова правдиви, че се питаше как не го бяха разтревожили по-рано; невероятно живият поглед на гаргуята със съучастническия й вид, ръцете на Клер, която го посрещна на връщане, за да го успокои, и в които той се отпусна за миг, преди да се дръпне… Цяла нощ и част от сутринта картините от вчерашния ден танцуваха в съзнанието му; едва сега започва да ги избягва.

Перл влезе, без да почука, естествено. Но в мига, в който стъпи в стаята, си даде сметка за проявеното неуважение и се извини:

— О, пардон! Трябваше да почукам…

Тя го погледна с постоянно учудения си израз — сякаш собственото й поведение е загадка за нея. Той почувства как го залива вълна от обич — както всеки път, когато се срещнат. Да, Перл е неговата любов, слънце и радост. Само мисълта, че могат да скъсат, го хвърля в бездна от мъка. И точно в този миг, когато към него се приближава тя, слънчевото момиче с хубава усмивка, той истински осъзна как тяхната среща бе преобърнала целия му живот. Дори и в отношенията му с другите беше настъпила промяна, благодарение именно на тази прословута популярност. Неспособността им да се разделят физически — дори и за миг — им печелеше истинско възхищение от страна на приятелите им: вече не можеха да срещнат единия без другия, и макар едва от месец, идилията им стана очевидна за цялото учебно заведение, включително и за преподавателското тяло.

И че спят заедно, това е сигурно!

Те живееха така, както си мечтае всеки един след тринайсетата си година: като възрастните (или поне като онова, което си представя за него).

При Перл няма нищо чудно. Нали е „аристократка“, привлекателно момиче, богато, радва се на изключителна за възрастта си свобода.

При Фредерик — обратно, явлението е ново. Нито особено популярен в предишното си училище, нито „проклет като турчин“, той имаше малко приятели и винаги беше срещал трудности, когато искаше да се включи в някоя компания. Затова сега се наслаждава на новата си слава с упоение, открива за себе си усещане, непознато дотогава, на признателност от страна на „васалите“ си, на покани от всички страни, на погледи, изпълнени с желание — не се уморяват да им завиждат — на клюки, обект на които са двамата с Перл („съвсем очевидно е, че те ще скъсат“)…

И трябва да си признае: страхотно е да си звездата на даскалото.

— За какво мислиш? — попита Перл като се плъзна до него.

— Бях на Луната.

— Боли ли те?

— Не.

Той понечи да се обърне, за да я прегърне, но го прониза болка в корема.

— Разбира се, че те боли… Когато получих бележката ти, щях да полудея. Какво точно ти направиха?

Фредерик й разказа всичко, без да спести каквото и да било. Тя не го попита какво е правел там, пред черквата, вместо да бъде на път към дома си. Деликатността й го възхити.

Замълчаха. Той се чувстваше доста изтощен. Тя се приближи и безкрайно внимателно го покри с целувки. Меките й устни го докоснаха по всеки сантиметър непокрита кожа: ръце, длани, очи, нос, брадичка, врат… Нежността й го умиротвори. Без причина помисли за майка си. Знаеше, че тя обядва с ченгето. Дали има връзка с него?

Перл прекъсна милувките.

— И да знаеш, че ще плати.

Той я погледна, без да разбира. Тя продължи:

— Люк ще плати… Всичко се плаща. Това е в реда на нещата. Не може да нападаш хората ей така и нищо да не ти се случи…

— Какво искаш да кажеш?

— Не трябваше да ти причинява болка…

Тя стана от леглото и клекна на пода. Една нощ Фредерик я беше сварил вече в тая поза, когато го бе събудил някакъв шум. Той й поиска обяснения, но тя само се усмихна.

Позата й наистина беше странна. Клечеше долу и не му обръщаше никакво внимание. Само повтаряше със затворени очи тирада от неразбираеми думи.

— Но… но, бебчо, какво правиш?

— Шшт… моля се.

— Какво? Ама какъв е тоя език?

Тя вдигна глава към него.

— Тази молитва е за тебе. А езикът е този на Властта.

Той я погледна слисан. Още една от странните й мании на аристократка. Имаше си цял набор от такива особени трикове, които той приписваше на съответното на произхода й въображение. Например, да си маже тялото с ароматично масло, когато се любеха; или да става понякога посред нощ, за да полее стайните цветя, като казваше, че това ги карало да растат; или да отказва категорично — и всъщност почти истерично — да я снимат; или да не се виждат в петък, защото тя е на бридж, а това го вбесява; или да пази грижливо по кичур от косата на всичките си приятели… Или да се моли в гротескна поза на неразбираем език. Не беше латински… Какъв ли е тогава този език на властта? Еврейски ли?

Иом а снейв натас о

екнирп ном о

есмуос ат ерте руоп

нот дуапарк ет ервехк…

Тя продължи молитвите си още известно време… Според Фредерик безкрайно дълго. Лекарят беше принуден да му предпише обезболяващо с кодеин. Обхвана го леко вцепенение, а тя продължаваше литаниите си.

… еук ал екнарфуос ед кюл

тиос ишуа етнасюп еук

ат екроф те нот риовуоп…

Той заспа, унасян от думите с хипнотична звучност.