Лоран Боти
В мъглата (37)

36

Минаваше двайсет и един часът, когато Греди се прибра вкъщи. „Двустайният“, предоставен му под наем от Флоранс Нобле, който в столицата би минал за „голям“ апартамент, беше модерен и възможно най-безличен. Обикновено той го оприличаваше с душевното си състояние. Мъртъв. Пуст.

Но тази вечер, след изтощителния ден, малко повечко топлина би му дошла добре… Не точно „дом“ — нека не си въобразяваме, казваше си той — но поне няколко растения в саксии, приглушено осветление… Малко човеколюбие. С отварянето на вратата забеляза — и то за първи път — колко аскетично е жилището му; само най-необходимото: канапе легло (човек би се попитал, за да посреща кого?), черна маса с два стола, телевизор, хайфи уредба, малко мебелче, за да подреди няколкото си книги, хартиен лампион, разпръскващ мръсна светлина… В стаята — още по-зле: дюшек върху японска пружина направо на пода, а импозантна нощна лампа изпълнява ролята на украсата.

След смъртта на Нанси бе предпочел да раздаде всичко.

Той хвърли анцуга върху канапето и се насочи право към кухнята, където намери една „Хайнекен“ и я изпи със звуци на доволство направо от бутилката. Чувстваше се мръсен и си призна, че един душ ще му дойде добре, но все пак най-належаща беше нуждата да се опъне хоризонтално. Върна се в стаята (килията на бонзата^[1]) и се строполи върху твърдия дюшек. Денят беше наситен, да. Беше успял да се свърже бързо с „депортираното“ ченге, споменато от Дусе. Момъкът първо се паникьоса: „Откъде се обаждате?… Позвънете ми пак от някоя кабина…“ С една дума, поведение на жертва на теорията за заговора. Накрая се съгласи да се срещне с Алекс още същия ден.

Три часа с високоскоростния влак нататък, три часа обратно, и като похлупак — малка визита при библиотекарката. Да, денят му беше доста натоварен… но си струваше. Защото макар Алекс все още да се усеща далече от разрешаването на проблема, същевременно интуицията му подсказва, че е уловил интересна следа.

Остава му, разбира се, да събере всички съставни части и най-вече онова, което предусеща като възможна истина, беше в същото време толкова огромно, толкова свръхестествено и невъзможно, че не е напълно сигурен дали трябва да продължи разследването в същата посока. Но знае и друго — че оттук нататък ще трябва да съсредоточи всичките си сили върху тази афера, каквото и да си мисли по-горното началство. И странно, перспективата за сблъсък с прекия му началник не го разтревожи ни най-малко. „Нямам какво да губя, рече си той — нямам вече абсолютно нищо.“

Не е така и той го знаеше. Впрочем, достатъчно говори фактът, че намира апартамента си за зловещ — вътре направо да те хване страх. Но сега се чувства по-добре, много по-добре, и тук разследването играе известна роля. Да поеме риска да му го отнемат беше все едно да започне отново да се отвращава от всичко.

При все това продължава да го гложди малка „подробност“ — какво общо би могло да има между убийствата и Клер Ермен? Това е загадка, за чийто отговор си няма и най-малката идея. Клер Ермен… Харесва му къщата й. Ето ти един топъл дом. Беше успяла да създаде приятелска, контрастираща, мека атмосфера с тия зелени растения наоколо, с тези пастелни цветове, с този колониален вид…

Дали да не й направи едно импровизирано посещение — още сега, помисли си той, като се изправи в леглото.

За какъв дявол?

Ами за да разговарят. Да постоят заедно. Изведнъж това му се стори безумно — тя е единствената личност в Лавил, която той цени истински. Единствената, заради която би поискал да разчупи самотата си.

Не, няма да ходиш при Клер Ермен безпричинно и импровизирано. Не и докато не разбереш ролята й — ако има такава — в тази афера.

Той се отпусна обратно върху възглавницата и въздъхна. Във всеки случай трябва да стане рано; има да свърши много неща: като се започне с проверката на два или три незначителни факта, научени от момъка, после ще наобиколи клиниката Талко, за да разговаря с директорката, ще поиска потвърждение от Флоранс Нобле за присъствието й на онзи вечерен прием, а в случай на отказ — доколко е близка с детската учителка…

Сънят го събори като никога странно лесно, там, облечен, в момент, когато духът му, устремен отново към Клер, му подшушна, че ще я види още утре… И със сигурност не при щастливи обстоятелства.