Лоран Боти
В мъглата (51)

50

Когато Алекс пристигна при Клер, наоколо вече се щураше цяла тълпа пощурели хора. Докато се изкачваше по стъпалата, водещи към къщата, той се обърна към един агент, натоварен да търси следи — с латексни ръкавици и на четири крака върху изтривалката.

— Тук ли я намериха?

Човекът кимна утвърдително с глава.

— Бих искал да не се пипа нищо преди моето идване. Кой е наредил да се вдигне… трупът?

Полицаят вдигна рамене.

— Нямам никаква идея…

Греди изруга наум. Винаги когато се сблъскваше с лошата организация в неговия отдел, челюстите му се схващаха от раздразнение. Повече от десет години в „централата“ не бяха успели да го свикнат с подобен род „къси съединения“.

Той влезе в къщата. Чу гласа на Клер и по него стигна до салона. Седнала на едно канапе и не чак толкова сломена, колкото очакваше да я завари, тя разговаряше с една инспекторка, позната на Греди, и с Дусе. Това подразни Алекс — тази мания на жандарма винаги да го изпреварва на местопроизшествието.

— Мисля, че ви разказах всичко, госпожо…

— Това е добре. С г-жа Ермен се заемам аз. — После към Дусе: — Нали няма да имаш нищо против, ако разговарям с нея насаме?

Спокойната физиономия на жандарма не скри недоволството му, но той се задоволи с едно примирено „добре, щом искаш“, и излезе заедно с колежката си.

— Добре ли си?

Топлият тон на инспектора поуспокои Клер. Изведнъж тя се почувства почти в безопасност.

— Мисля, че да. Но беше толкова ужасно… Толкова…

— Разкажи ми подробно какво се случи.

При други обстоятелства Клер би се пошегувала с общия навик на ченгетата един през друг да карат жертвата — докато е още в шок — да повтаря отново и отново историята си. Но сега няма сили за хумор. Тъй че си разказа всичко, като внимаваше да не пропусне нещо. Греди я остави да говори, без да я прекъсва. Тя изглежда познаваше текста си, но яснотата му явно се обяснява от факта, че е трябвало да го подреди в ума си, за да обясни събитието на жандармеристите. Той я остави да си поеме дъх, преди да започне с въпросите.

— Защо ходихте в библиотеката?

— Нали ви казах, исках да разровя историята на този град. Затова бях там. И най-наивно си мислех, че ще намеря нещо. На това ме бяха научили във факултета: каквото и да търсите, непременно ще го откриете в някоя книга. Да, но наученото във факултета рядко отговаря на действителността. Все пак, остава ви навикът винаги, когато…

Тя очевидно съзнаваше, че това са празни приказки, но Алекс не се смути ни най-малко.

— Предполагам, че не сте открили нищо, нали?

— Нищо определено, вярно е — призна тя и въздъхна уморено.

— И след това срещнахте ли някого?

— Не в самата библиотека… Макар че беше тъпкано с народ. Изглежда библиотекарката се е самоубила.

— Да, знам.

— Но там наистина не срещнах никого. Когато излизах, обаче… ъъ… ме забърса Елбек. Беше… странен. Даде ми някакъв бележник, като каза, че сигурно ще ми свърши работа. Тефтерче с бележки върху историята на Лавил.

— У вас ли е?

Тя се изправи и отиде във вестибюла, като остави Греди в салона сам. Повечето служебни лица се бяха изнесли от местопроизшествието и къщата полека-лека се омиротворяваше. „Но без да намери предишното си спокойствие“ — помисли си Клер.

Върна се с мантото на ръка. Прерови джобовете и извади тефтерчето с оръфани ъгли.

— Вече не помня къде точно изпаднах в паника. Благодаря на бога, че не съм го изтърсила някъде.

Тя го подаде на Алекс. Той го разгърна и по израза на лицето му Клер отгатна, че току-що се е случило нещо важно.

— Какво има? Познавате ли този човек?

Греди въздъхна дълбоко.

— Все по-малко и по-малко разбирам в какъв батак сте се озовали, но знам, че затъвате все по-дълбоко. Трябва да ви призная нещо, Клер. Предпочитам да бъда честен, защото новината не е добра. — Той прочете уплаха в очите на адвокатката. — Спомняте ли си за спречкването на сина ви преди няколко дни?

— Да, разбира се, но каква връз…

— Било е с бившето гадже на Перл Аржансон… И тази сутрин момчето е намерено мъртво, в… плачевно състояние.

— О, Господи! И вие мислите, че Фредерик има нещо общо ли?

— Чакам доклада от аутопсията, но има съвпадения, които се набиват в очи, дори ако престъплението не е напълно сходно с другите. Този е бил хитрец на дребно, познат в района, имал е само приятели. Нищо не показва някаква връзка между свадата и… това, което са му сторили.

Тя се изправи рязко от канапето и започна да крачи нервно из салона. Алекс я видя как се бори със сълзите. Не е замесена, сега беше сигурен. Във всеки случай, не и пряко. Но в замяна на това започваше да мисли, че е под заплаха. Бебешката глава върху изтривалката не е ли предупреждение? Не, не точно… Повече прилича на психологически натиск. Още от началото на цялата афера присъствието на убиеца тежи като някаква нематериална заплаха. Сега опасността придобива плът. Да, може законно да се сметне, че тя е пряко застрашена.

Клер гледаше през прозореца как си отиват последните агенти. Изведнъж се обърна към него с очи, потънали в сълзи.

— Мислите, че има реална опасност, нали? Мислите, че… заплашват живота ми?

Той въздъхна примирено и на свой ред се изправи, за да си приказват очи в очи. Но не отговори на въпроса й.

— Авторът на бележките Люсиен Морван е журналист, когото търсим от доста време. Вероятно е бил свидетел в процес за убийства отпреди трийсет години. На подобни на днешните убийства… Макар че — разбирам, че звучи абсурдно — така и не успяват да установят доколко са се случили наистина. Споменава ли го в това, което сте прочели? Намеква ли за убийствата?

Тя го погледна за миг с празни очи, без да разбира.

— Дали намеква за… Аз… Ами да, пише нещо по този повод. На… на последните страници, мисля. Аз… Уф, не знам вече.

Тя се обърна отново към прозореца и погледът й се зарея отвъд действителността.

Греди разлисти тефтерчето в търсене на последната изписана ръчно страница.

Нищо за отбелязване относно убийствата на деца. Само някакви слу…

Какво ли значи това? Слу… хове? И защо авторът е спрял да пише насред изречението? Трябва му известно време, за да разучи тефтерчето. И да го връчи на техниците — да се опитат да извадят всички възможни отпечатъци.

— Бе… бебето, което намерих. Разпознахте ли го? Каза го с чело, опряно на стъклото, без да се обърне.

— Не още.

— Но имате всички причини да мислите, че това е малкото момиченце, което заедно с количката изчезна посред бял ден от градинката — онова, за което ми разказахте оня ден, нали?

— Да, наистина. Много е вероятно.

Тя замълча. Нямаше какво повече да прибави. Наистина не можеше да види всички рани, нанесени на детето, но огромните очи с изрязани клепачи я бяха погледнали толкова страшно, че никога няма да ги забрави. Също като глава на кукла, отрязана и омазана с кръв.

Кой, впрочем, би забравил подобна картина, освен ако не е чудовище?

Мрачната усмивка на Андреми се очерта зад стъклото: мираж в мъглата, във въображението й, на страховете й.

— Мисля, че ще трябва да изпратя някого да се грижи за безопасността ви. Вие предупредихте ли сина си?

— А не! В никакъв случай! Сигнализирах му, че може да прекара нощта при приятелката си. В момента отношенията ни не са особено блестящи, аферата Андреми силно го травмира. Аз… трябва да видя по-ясно нещата, преди да му говоря за тях.

— Значи тази вечер ще бъдете съвсем сама, така ли?

— Не се е обадил още, че няма да се прибере, но мисля, че да.

Тя все така не се обръщаше с лице към него и стоеше долепена плътно до стъклото.

— Моля ви, Клер, обърнете се. Аз… аз съм тук.

Тя се подчини, като показа лицето си, обляно в сълзи. И като събра сили, каза с твърд глас:

— Останете с мене тази вечер.

Иконката на Нанси започна да примигва с обсебваща настойчивост. Без да разсъждава, той пое Клер в прегръдките си.

Облекчението дойде като изстрадана истина: да бъде в ръцете на този мъж, с чело, опряно на рамото му, с лице, скрито в дланите, докато той я притиска леко, като я оставя да се намести по-удобно; в този прекрасен миг тя осъзна, че никой мъж не й беше засвидетелствал такова искрено чувство от… откога всъщност? От аферата Андреми? Много преди това, разбира се…; зашеметяващата сигурност, която й вдъхва подобен жест, и новото усещане — че сърцето ти не е стегнато в менгемето на самотата. Всичко това показва как я разяжда малко по малко липсата на обич, дори и без да го съзнава. Вместо да плаче заради убийствата и заплахата над нея, Клер остави сълзите да текат от отчаяние и от самота. Горещото присъствие на Алекс беше като проблясък на щастие, като откритие, изпълнено с горчивина.

Алекс не се намеси. Не се помръдваше, не знаеше какво да прави с ръцете си. Постъпи съвсем спонтанно, без да мисли, че тя може да се окаже нещо повече от свидетел, че беше измъкнала от затвора истинско чудовище, че според него май го излъга за Мароко. Той просто послуша доброто си сърце.

Както обикновено, нали, моето момче?

Да, но и на него му заседна буца в гърлото. Нормално, нали? Гласът на Нанси отнякъде му отговори: моментът е зле избран, за да се поддава на чувствата.

Клер изведнъж се сети за грима си и смешното в цялата ситуация. И за това колко е смешно да си мисли за грим в подобна ситуация… Тя се позасмя, с гърло все още полусвито от сълзите.

— О, Господи… срам ме е.

Тя се освободи внимателно от ръцете на Алекс и обърна глава, за да му спести картината на зачервения нос и подутите очи.

— От какво? Разбирам колко ви потресе всичко това.

— Да, но… да плача в ръцете ви… — тя се усмихна леко и се отправи към вестибюла.

— Нали ще ме извините за минутка… Да си върна човешкия облик.

И преди да излезе през вратата, му подхвърли:

— Днес ще вечеряте тук, нали?