Лоран Боти
В мъглата (81)

80

Клер слезе от влака в двайсет часа и две минути. Потръпна, като стъпи на земята: температурата беше с поне пет-шест градуса по-ниска, отколкото в Париж. Тя вдигна яката на мантото, притисна шала около гърлото си, после изведнъж забеляза оживление по перона: жандармеристи и патрули обикаляха навсякъде тихо и бдително. „Да не е имало атентат? Кой ли терорист би заложил бомба в такъв скучен град?“ — попита се тя. Клер вдигна рамене, но неясна тревога я бодна в сърцето. Прекоси гарата към колата си, не без да забележи, че е едва ли не единствената цивилно облечена на перона.

Беше изкарала един… нужен й ден. Глътка въздух. Гледа филм — със субтитри — непостижимо удоволствие тук в областта, закуси в една претъпкана бирария, сутринта писа малко, отби се при Мария, „стара приятелка“, собственичка на бутик за прет-а-порте… Малки радости, почти чувствено осезаеми: креслото в киното на Шан з’Елизе, където можеш да се разположиш на топло; металният шум в бирарията по пладне; конспираторският тон на Мария, която й разказва последните клюки. Всичко това е просто приятно. И сега се връща „вкъщи“ като затворник обратно в килията си след един ден отпуска.

Тя прекоси салона на гарата, мина пред празната малка чакалня и се озова навън на паркинга.

Обратно на гарата, тук я посрещна смайващо спокойствие и почти свръхестествената липса на улично движение я накара да се замисли. Обстановката й напомни за Рамадана в Мароко, в края на постенето: улиците опустяват светкавично и само за две или три минути градовете стават призрачни и изоставени, както след някоя златна треска.

Усмихна се: за първи път спомен от Мароко да се вмести в новия й живот!

Стресна я шум от стъпки: обърна се, но видя само неясен силует да се качва в кола на няколко метра от нея. Фаровете се запалиха и колата потегли. Клер реши да стори същото.

 

 

Греди си мърмореше сам под носа, докато паркираше. Тоя Гайяр не се вижда нито в кантората си, нито в — уродливата изгнила барака — нито вкъщи. Греди излезе от колата и вирна нос: поне у Масиак свети. Дали зъболекарят и жена му са вкъщи?

Обаче вратата му отвори детегледачката. Учуди се, че я вижда още тук. Нима бащата не я е изпратил директно в Щатите с първия самолет?

— О… никой няма — рече тя с очарователния си акцент от реклама за дъвка.

Стоеше в рамката на вратата, леко отпусната на единия крак, и изглеждаше по-спокойна в избелелите си дънки, отколкото при последното посещение на Греди.

— Добре… Къде мога да ги намеря? Сама ли сте? Или продължавате да наглеждате „големия“?

Тя направи детинска гримаса.

— Сама съм… Господине, не знам. Мадам е болна.

— Така ли? Вкъщи ли е? Какво й е?

Забелязала, че Греди смръщва черните си вежди, тя се поколеба малко, като явно се питаше дали не прави нов гаф.

— Аз… аз не знам какво й е. Тя не вкъщи…

— Къде е тогава?

Отвътре на апартамента се чу детски глас:

— Кой е?

Младото момиче се обърна с уплашени очи, като че положението безпричинно започваше да й се изплъзва.

— Къде е тя? — притисна я Греди.

— Във… хоспитъл, мисля. Не съм сигурна. Мисля, тя е в хоспитъл…

— Коя? Коя болница?

— I don’t know!… A hospital around!

Тонът й започва да става плачлив и според Греди момичето изглежда уплашено по неизвестна причина. Във всеки случай наблизо като че ли няма кой знае колко болници… И коя ли е най-близката? Клиниката Талко?

Изведнъж тя го погледна с умоляващи очи. Той поклати глава и реши да прекрати необяснимите й мъки.

— Благодаря — прекъсна я внезапно и я остави сама без повече церемонии.

Вече в колата си, се поколеба дали да отпраши направо за клиниката Талко, или да мине още веднъж под прозорците на Клер. Погледна часовника: по-добре да не закъснява за клиниката. А ако Клер се е прибрала… Е, след час нали пак ще си бъде вкъщи?

 

 

Три съобщения очакваха Клер на телефонния й секретар. „А-а… добър ден, Клер, искам да ти кажа нещо…“ Тя остави лентата да се върти; гласът на Греди. Забравил е да се представи, но тя го позна веднага. Странно, рече си тя, не си казва името, като че сме стари приятели, дето се познаваме от първата думичка. Или двойка… когато единият казва само „Аз съм“ и сред хилядите гласове другият улавя познатия му глас.

И второто съобщение беше от него: че ще позвъни отново.

Тя въздъхна. Колко пъти си помисли за Греди този ден? И колко пъти трябваше да направи усилие, за да го изгони от съзнанието си?

Петнайсет пъти? Или трийсет и два?…

В следващото съобщение нямаше нищо изненадващо: Фредерик щял да прекара нощта при Перл. Колко пъти изплува в съзнанието й и нацупената физиономия на момчето, за да смути „бягството“?

Тя хвърли мантото и тоалетния несесер върху един стол в антрето и се отправи към кухнята. Не че е много гладна — в момента умира за сън. Един ликьор от върбинка и два-три сухара, леко намазани с масло, ще я заситят напълно. На третата филия тя отмести чинията с отвращение и слезе от бара. Погледна часовника, окачен над умивалника: двайсет часът и трийсет и пет. Сподави една прозявка. Ох, сега ще вземе един хубав душ, ще се отпусне, ще почете малко и след час — гасим осветлението!

Тя прекоси стаите на партера, провери прозорците и ключалките, погрижи се да угаси всички лампи и остави къщата да потъне в мрак; светеха само аплиците на стълбището, за да осветят изкачването й на горния етаж.

Влезе в стаята си; разкопча блузата си, преди да влезе в банята.

Нещо не е в ред.

Закова се на място. Огледа се: има нещо гнило, нещо не е на мястото си.

И разбра: вратата на дрешника й зее широко отворена. Погледна я за секунда и се помъчи да си спомни: дали тая заран на тръгване не я е оставила така? Поколеба се. Добре, в края на краищата това са дреболии… да, но все пак е леко обезпокоително.

Зеещата врата я накара да се почувства малко не на себе си: „проникнал“ ли е някой в интимния й свят? Кой? Фредерик?

Тя се подвоуми отново, после се приближи бавно с леко наведена глава, като че става дума за най-странното явление, с което се е сблъсквала — като че нещо, сгушило се на дъното на този долап, бързо ще избяга, уплашено от смелостта й!

Подът изскърца. Звукът си беше напълно нормален: стаята беше с мокет, но отдолу сигурно има паркет, както навсякъде на горния етаж. Това изскърца под нейните крака, нали? Не другаде… В корема й се образува студена топка. През квадрата на прозореца преминаваха бледи спирали и тя изведнъж си помисли, че както е опустял Дворът на парка, викът й ще заглъхне в мъглата, преди да го дочуе някой… Ако разбира се тя започне да крещи.

Ти си луда.

Да, сигурно е луда. Тя се стегна, изпъчи се — несъзнателно беше превила рамене — и като събра смелост, прекоси стаята с уверена крачка. Хвана дръжката на вратата на дрешника, пъхна глава навътре и…

… И очевидно там нямаше нищо.

Да, абсолютно нищо. Тя провери добросъвестно разположението на дрехите — всичко изглежда нормално.

И все пак… смътното чувство, че са бъркали в дрешника й, остана като бръмчаща мушица, която човек не успява да улови.

Добре, потвърждавам: губиш си ума.

Тя вдигна рамене, затвори вратата и влезе в банята. Завъртя крана за топла вода на ваната и започна да се съблича.

Въпреки влагата в помещението, не посмя да изчака ваната да се напълни и се шмугна веднага вътре. Опита се да топне цялото си тяло в първите двайсетина сантиметра вода, почувства как кожата й настръхва на вълни от горещия допир и се усмихна глупаво, като констатира, че гърдите й упорстват да се покажат отгоре на въздуха. После затвори очи и се остави да я погълне сладката отпуснатост на банята. Остана така няколко минути неподвижна, почти приспана от шума на течащата от крана вода.

Светлината угасна. Изведнъж.

Тя се изправи рязко, като разплиска водата и сънното й състояние отстъпи пред обзелия я силен страх. При липсата на прозорец в банята тя се озова в пълен мрак. Спря крана и се вслуша в тишината. Не дочу ли шум?

Не. Само водата. Водата винаги шуми, дори ако не мърдаш.

Дали са бушоните? Може да са изгорели бушоните!

И после дочу стъпките. Стъпки на сам човек — не, на много хора! — изкачващи се по стълбището. И невероятно — чу ги да си приказват… Като че ли става дума за обикновен разговор!

Господи, това е кошмар! Гола съм в тая баня и… какво точно казват?

— … за да не види ченгето светлина, ако мине долу…

— Добре, а къде е оная уличница?

Бяха двама: мъж и жена.

Успокой се. Успокой се. Успокой се…

Никога през живота си не беше изпитвала такова чувство на уязвимост: гола, мокра, ослепяла. Но все пак силният страх не й отне силите. И защото в самата природа й беше заложено да изтръгне нещо положително от отрицателното чувство, не остана вцепенена на дъното на ваната, а обратно, приготви се за борба.

Първо се изправи премерено бавно. Лек плисък издаде присъствието й, но за това човек трябваше да напрегне слух. Прекрачи внимателно страничния край на ваната, като се стегна, за да не потрепери от студ и пипнешком във влажния мрак на банята откачи пипнешком пеньоара си от куката. Допирът на хавлиения плат до кожата върна част от силата на духа й.

Оръжие… Какво да използвам като оръжие?

Отговорът се оказа смайващо очевиден, адреналинът го извади направо от ковчежето с идеи: флаконът с лак. Да, това може да се използва.

— Добре бе, къде е тая мръсница?

Клер трепна: жената беше в съседната стая.

Тя се отправи на пръсти към тоалетката. За малко да се подхлъзне на мокрия под и сърцето й спря за миг. В никакъв случай не бива да издаде и най-малък шум, докато търси флакона в стенното шкафче! Ако всичко е на мястото си, трябва да го намери…

Бинго! На самата вратичка!

За щастие флаконът беше пъхнат в единственото отделение на вратичката, предназначено за шишета с такава форма. Допирът до метала като благодатна вълна й върна смелостта, при това шумоленето в стаята като че се дължеше на една-единствена персона: жената.

— Откри ли я? — кресна тя иззад вратата.

Клер не чу отговора. Това я обнадежди, че няма да се сблъска с двамата едновременно.

Отиде до вратата и хвана дръжката; пое си дълбоко дъх, вдигна флакона пред себе си, готова да напръска всеки срещнат.

Едно…

Сърцето й ускори още повече пулса си.

Две…

Почувства как дълбоко в нея се събужда някакъв инстинкт, някакъв чисто животински проблясък, и…

… Трииии!

Тя се втурна в стаята с луд крясък, който се проточи и засили като при животно, като при нападащ звяр.

Франсоаз също нададе вик, нещо средно между изненада и уплах, при вида на тази полугола фурия, уловена от лъча на фенерчето й. Сетне изкрещя отново, тоя път от болка, когато пареща спиртна струя я плисна право в лицето, в очите, и я ослепи напълно.

— Мръсница! — изрева тя за трети път, но Клер, като знаеше, че приятелчето й шари някъде из къщата, продължи да тича със същия вик на уста.

Без да й пречи полумракът — след като изскочи от пълната тъмнина на банята — тя претича по коридора, все така стиснала здраво флакона. Спусна се надолу по стълбите сякаш с криле на краката и чу мощен тропот на горния етаж — толкова по-застрашителен, защото преследвачът й не произнесе нито дума — и се помоли да има време да отключи, преди той да се стовари върху й, като съзнаваше, че може да се спаси, само ако избяга навън.

Стигна до антрето и се хвърли върху вратата; човекът беше по петите й по стълбите и тежките му кънтящи стъпки я накараха да си помисли, че я преследва динозавър, някакъв огромен звяр.

Първата ключалка… Втората… Тя отключи третата, отвори вратата и…

— Къде отиваш, скъпа?

Тя се закова като ударена от гръм, озовала се лице срещу лице с човек с обръснат череп и широки квадратни рамене, очертал се в рамката на вратата.

И когато той пристъпи към нея с широка усмивка, разбра, че е загубена.