Лоран Боти
В мъглата (35)

34

Греди препрочете многократно доклада. Очертаваше се нова следа. Първата истинска следа от началото на аферата. Той би искал да се поразговори малко с Вердон, с цел да изясни някои пунктове. Защо, например, не беше различил регистрационните номера? Как точно е била паркирана колата му? От време навреме описанието му на фактите беше доста мъгляво. Греди подозираше този, когото в службата наричаха с чисто полицейска елегантност „стоманения грездей“, че е написал набързо доклада си.

Седнал в стаята си пред чаша димящо кафе, Алекс усети мислите си в безредие. Не познаваше добре нито имението Талкотиер, нито живеещите в него. Не бе минало достатъчно време, откакто бе дошъл тук, за да прецени доколко имат тежест в областта. Знаеше само, че семейството е много влиятелно.

Понесъл чашка кафе от автомата, Дусе влезе в малката стая с казионна мебелировка, от което тя се смали още повече. Алекс винаги се забавляваше да наблюдава каква част от пространството биваше заета от жандарма, веднага щом той влезеше някъде.

Двамата мъже бяха решили да прегледат заедно докъде са стигнали в разследването.

— Май има нещо ново, а? — атакува Дусе.

— Ти откъде разбра?

— Нали знаеш, новините обикалят бързо…

Алекс поклати глава и му подаде копие от доклада. Дусе положи солиден задник на верев върху бюрото, отпусна се съвсем не по военному и започна да чете, като дъвчеше угасналия си фас с подскачащ от вълнение мустак. Широките му рамене и мощният гръб затуляха доста от гледката на Алекс. Като свърши с четенето, Дусе вдигна очи и засука замислено мустака.

— Абе ние да не сме расли в саксия!

— Преди да нападаш доклада, предлагам да направим равносметка на това, което вече…

— Прав си.

— Добре, започваме отначало.

Алекс стана и се насочи към табло с бели листчета, задигнато за случая от една празна стая на горния етаж, наречена помпозно „Заседателна зала“. Дусе отново се настани на верев върху ъгъла на бюрото.

Алекс започна да изброява фактите. ПЪРВО: убийство на дете. Липсва всякаква следа, но извратената прецизност, с която е извършено престъплението, показва, че то не е дело на аматьор. Дусе кимна в знак на съгласие, докато Алекс пишеше: „Първо убийство. Акт на рецидивист“.

ВТОРО: съдебният лекар, натоварен с аутопсията на тялото, е засегнат от мистериозна болест точно в момента, когато се опитва да влезе във връзка. Следа: „Рабат 1978“? Това има ли някаква връзка или са думи, надраскани машинално върху телефона? След проверка се оказа, че през тази година Либерман наистина е бил в Мароко с професионална цел.

— Добавям — уточни Алекс, — че се видях с дъщеря му. Тя ми намекна, че това пътуване е разтърсило баща й. Според нея там той е разследвал, дръж се да не паднеш, убийства на деца!

— Тогава случаят Либерман е свързан по някакъв начин, нали?

— Да кажем, че тази хипотеза не може да бъде отхвърлена.

— И какво е това?… Отрова, която… парализира ли?

— В това е целият проблем — въздъхна Алекс.

ТРЕТО: едно дете, изчезнало почти пред очите на учителката му. Според Греди последната се държи подозрително, но досието й е чисто.

ЧЕТВЪРТО: Клер Ермен се настанява в Лавил три седмици преди първото изчезване. Пристигането й може да изглежда странно, но след проверка затварянето на кантората й е потвърдено. Някои дори говорят за депресия.

— Научи ли нещо конкретно от твоите срещи с нея? Ти всъщност не си ми казал нищо… — рече Дусе.

Алекс помисли малко. Какво да му каже? Не я смяташе за виновна, това е ясно. Или поне не пряко. Впрочем, първото досие, изпратено на Алекс от Льо Флош, потвърждаваше версията на Клер: изпаднала в нещо като депресия, тя решава да затвори кантората си. Дори се шушука, че някои от сътрудниците й, които продължават да работят, се опитват да я купят.

И все пак съвпадението между нейното пристигане и първото убийство си остава подозрително. Освен това трябва да признае, че щом си помисли за Клер Ермен, и го спохожда образът на Нанси. Той не знаеше дали очарованието на младата жена го беше засегнало наистина, но чувството на вина, дължащо се на призванието му, беше явно: тя поражда у него желания, досега грижливо потискани. Това нито му помага да разсъждава трезво, нито да рискува да отстрани окончателно Клер Ермен от списъка на заподозрените. И най-сетне, което не е най-малката мистерия, съществува и Мароко.

— Накратко казано, тя изглежда чиста… Само че има нещо гнило. Била е в Мароко по едно време с Либерман.

— По дяволите, тогава… както казваш, има нещо гнило. Знаеш ли какво е правила там?

— Не, знам само, че починал мъжът й. Очаквам подробности от Париж. Моят приятел Льо Флош от криминалната ми изпрати вече едно досие, но почти не ми споменава за Мароко. Ще трябва да ни светне. Чакам го да ми се обади… Стига да има какво да ми каже.

В действителност се надяваше да няма какво да му каже.

— Още нещо странно й се случило — допълни Алекс. — Твърди, че видяла Антоанет Андреми.

Дусе подскочи.

— Шегуваш ли се?

Алекс беше принуден да отрече.

— И все пак не я смяташ за заподозряна? — учуди се Дусе.

— Не казвам точно това… Смятам я за свързана с аферата, но не я виждам в ролята на престъпника.

— Трябва да се задълбаем… Кое ти доказва, че след процеса Андреми не е изпаднала в безизходица и не ни играе номера?

В думите на Дусе звучеше гласът на разума… И все пак Алекс не можеше да си представи как тази жена се отдава на…

На какво по-точно?

Той се съсредоточи отново върху фактите. Постепенно с излагането им конферентното табло се изпълваше с непохватно изписани редове.

ПЕТО: отвлечено бебе. Засега това е единственото неоткрито тяло, следователно не може да се установи категорична връзка с аферата.

— Но все пак родителите се държат подозрително — обяви Дусе. — Особено майката…

— Също и бащата, така е. Но информацията ни за съответните родители оставям за накрая.

ШЕСТО: според свидетел подобни убийства са извършени през 1966-а. Но — и това със сигурност е най-странното — не е имало нито доказателство, нито жертва, нито полицейски доклад, нищо…

— Сега ще те разсмея — прибави Дусе. — Люсиен Морван — журналистът, за когото се смята, че е разследвал — чисто и просто изчезва. Във всеки случай не открих никаква следа от него. Нито чрез комисията за журналистическите карти, нито чрез професионалните регистри… В журналистическото дружество цели дванайсет години не били чували да се говори за него. За последен път поискал да му подновят картата през… 1982-а. Колкото до главния редактор от онази епоха, той е починал. Срещнах се с вдовицата му, не знае нищо.

— А чрез другите журналисти?

— И там нищо. Повечето са пенсионери. Морван бил мълчалив и потаен момък, не го обичали много, това е всичкото, което си спомнят. Нямал жена, нито деца… Може да е бил хомо, ама и това не е сигурно.

Двамата мъже замълчаха за момент, замислени върху изписаното на таблото резюме. Алекс продължи изложението си:

— Така, сега за родителите. Започваме с двамата Гайяр — те са пострадали първи…

При първото посещение Гайяр му направи странно впечатление: не на отчаян родител, изпаднал в шок, а на някакво плешиво кюфте, гладко и плъзгаво, напълно лишено от чувства. Жена му, обратно, изглежда измъчена и сякаш знае нещо. Но за момента няма никаква причина да я слагат под наблюдение, още повече че иска да замине на почивка на място с много по-чист въздух.

— Обаче от финансова гледна точка имам нещо доста по-сериозно. В последно време Гайяр е претърпял големи загуби и то благодарение на двамата си главни клиенти: Пол-Мари Талко и Агенция Нобле… С други думи, агенцията за недвижими имоти на Флоранс Нобле.

— Талко ли каза?

— Да… Пол-Мари, директорка на частната клиника в Двора на парка. Официално Гайяр я ръководи лично, но предвид размера на сумите, смятам, че това трябва да има нещо общо със счетоводството на клиниката. Защо? Знаеш ли нещо?

— Продължавай с родителите, после ще се върна на това — рече жандармеристът, като се почеса със съмнение по темето.

— Добре… ПОСЛЕДНО: когато ходих да се срещна с Гайяр, видях една снимка в стаята на момчето.

— И какво?

— Ами… Трудно е да се каже. Нещо не е в ред, но не успявам да разбера какво точно. Във всеки случай, на снимката е висшето общество — включително Флоранс Нобле — и сега докато ти казвам, се чудя дали точно това не ми се стори странно: това не е снимка на Дядо Коледа или на нещо момчешко, а на люде във вечерно облекло. Какво търси това в стаята на едно момче?

Дусе вдигна неубеден рамене.

— Във всеки случай и това е следа…

Алекс го погледна изпитателно. Дусе започваше да клати глава и поглажда мустак, а зениците му светеха от възбуда.

— Да, може би сме напипали нещо — подхвана той очевидно оживен. — Отивам тайно аз у Льобрьой… Както знаеш, това са обикновени хорица и няма живот за тях — и за него, и за нея, откакто откриха тялото на момчето им. Но може би при Масиак е по-интересно, дори да не сме сигурни дали е свързано с отвличането на бебето им. Зъболекарят, представи си, току-що е получил подъл удар: изхвърлили са го от клиниката Талко, където бил на щатна работа.

Двамата мъже замълчаха и се спогледаха в смисъл „схващаш ли това, за което си мисля и аз?“

Накрая тишината бе нарушена от Алекс.

— Две убити момчета — не, не е това думата, а заклани — и едно отвлечено бебе, един бивш адвокат със съмнително минало, съдебен лекар, сполетян от неизвестна болест, полуоткачена библиотекарка, която твърди, че имало подобни престъпления, учудващо примирени или заплашени родители, които си имат разправии с клиниката Талко, един тайнствено изчезнал антиквар след вечеринка у Флоранс Нобле…

— А сега и това — рече Дусе и размаха доклада на Вердон.

Алекс въздъхна, закачи меката си шапка на ръба на таблото и се върна към бюрото си:

— И сякаш всичко това е свързано някак си…

— Абе нали ти казвам: не сме ние расли в саксия.

— Дори имаме и една следа в повече. Знае се, че у Талко е имало събиране и ако повярваме на този доклад, поведението на хората, броят на поканените и дори несходството на колите — всичко предизвиква съмнения. Видя ли това? Имаме три мерцедеса и две беемвета, но също една 4 L, една mehari и дори една 2 CV. Без да говорим за фиатчето на нашата приятелка… и за червената хонда. Не смяташ ли, че има нещо гнило в прием от тоя род у толкова богати хора?

— Разбира се, че е странно! Доколкото знам, мерцедесите и беемветата не мелят брашно с тези 2 CV… И все пак сме затънали до гуша — настоя Дусе все така с фаса в уста.

Алекс отпи глътка черно кафе. Напитката беше студена и още по-смрадлива от обикновено. Устата му се изпълни с вкус на метал.

— Няма ли да престанеш да ми дъвчеш тоя боклук, за да се опитам да ти обясня?

— Добре де, виждам, че не си загрял с кого си имаш работа. Талко наистина не са кои да е. Дори ще ти кажа нещо повече: тук царете са те.

— Обясни…

Дусе стана от бюрото и хвърли фаса в пластмасовото кошче в краката си. Погледна втренчено Алекс:

— От колко време всъщност си тук? — попита неочаквано.

Алекс помисли.

— От година и половина… Май не съвсем.

— Така. Преди това си бил в Париж, нали? Винаги ли си бил в Париж?

— Да, всъщност не… Известно време живях в предградията.

Дусе вдигна очи към небето. Само един парижанин може да смята, че предградията — това не са Париж.

— В такъв случай те разбирам защо ти не разбираш. Позволи ми да ти обясня нещо. Във всички градове в провинцията — сигурно и по света — и особено в малките градчета има две, три или четири семейства, които си поделят властта.

Алекс понечи да го прекъсне, но Дусе го спря с жест.

— Когато казвам, че си делят властта, трябва да се разбира, че притежават най-голямата част от недвижимата собственост; че обикновено излъчват най-малко по един депутат от двете последни поколения — понякога и министър; че хранят няколко хиляди души, запрени във фабриките или в канцелариите им, или и на двете места; че обядват редовно с префекта — и не е впрочем невъзможно г-н префектът да се случи любовник на госпожата или обратното… Така че, виждаш за какво става дума. В Лавил не са четири, не са дори и две семействата, които контролират града. Тук има само едно семейство.

Алекс кимна.

— Талко ли?

— Талко.

— Добре, но не виждаш ли, че името изскача прекалено често: първо, счетоводителят бачка за тези Талко; второ, зъболекарят бачка при тези Талко; трето, началната учителка посещава въпросните Талко; четвърто, старият антиквар изчезва след соарето у Флоранс Нобле, която май се е явила у тези Талко заедно с учителката…

Дусе пое дъх и дълбокият му оглушителен глас се преобрази в конспиративно шушукане:

— Слушай, не знам в какво се набъркваме. Искам да ти кажа само, че преди три години едно младо ченге нагази в л… ако виждаш каква е картинката.

— С тези Талко ли се забърка?

— Да речем, че имаше съмнения относно едни немного… хм… легални дейности. И започна да вдига пушилка.

— Да не искаш да ми кажеш, че момчето е мъртво?

— Не, но тук вече го няма. Дискретно го изхвърлиха заедно със съвет да си държи устата затворена. Тъй че, ако ми позволиш и аз да ти дам някакъв съвет, това е да ги забравиш за малко тези Талко. Съсредоточи се върху нещо друго… Бил си добро ченге в Париж, но нали знаеш, някой пич, който иска да го запратят в дупка като нашата тук, и то когато го очаква блестяща кариера, това ги кара да охладнеят онези там горе. Нали?

Алекс понесе удара. Преди смъртта на Нанси кариерата заемаше доста голяма част от мечтите му. Обичаше занаята си и не беше лишен от амбиции. По свой начин Дусе почти го изкара неудачник.

— Освен това — продължи Дусе вече по-уверено — фактът, че името Талко се появява често, сам по себе си не значи нищо. Те са многобройни и известни… И задължително свързани в професионален или в личен план с много хора.

— Прав си за едно: няма да се огранича с тези Талко, съвсем не. Първо ще ида пак да обработя библиотекарката, да видим дали паметта й се е възстановила, ще разговарям и с родителите…

— И после да не забравяме адвокатката.

Алекс не отвърна. Беше малко разочарован от поведението на Дусе, но в края на краищата, дори да бе по-различен от другите жандармеристи, все пак си беше военен: йерархията, напредването в службата явно имаха значение за него. И Алекс отправи към симпатягата такъв недвусмислен поглед, че другият сметна за добре да промърмори извинително:

— Не искам да кажа, че трябва да се откажем от следата Талко. Но ни трябват много повече елементи, преди да атакуваме такъв едър дивеч. И като начало ни трябва някакъв… мотив, например.

Алекс обърна глава към прозореца.

Чувството му, че е попаднал в гнездо на пепелянки, беше твърде очевидно, реши той, за да оставя настрана която и да било следа. Още отначало едно глухо усещане за нещо организирано се рееше в подсъзнанието му като прилив със слаба, но ритмична амплитуда, и като отегчително повторение на едно и също: всичко е свързано, всичко има една цел!…

— Да, напълно си прав — рече той, като се обърна към Дусе — има много други пунктове за изясняване. Но, за всеки случай… би ли ми дал името на момчето, което е разследвало тези Талко?