Лоран Боти
В мъглата (73)

72

Детето беше в безсъзнание, когато Боб и Франсоаз влязоха през решетестите врати на Ла Талкотиер. Минаваше шестнайсет и трийсет и полека-лека започваше да се здрачава. На Боб, който караше бавно към замъка, мястото му се стори още по-зловещо от миналия път — сякаш дърветата и храстите наблюдаваха как преминава кортежът с пълно съзнание за зловещия му товар.

— Мини оттам — показа му Франсоаз, когато пристигнаха пред къщата. От задната седалка, където продължаваше да седи, тя сочеше вдясно към път, който потъваше в гората. Потънал в мислите си, Боб мина край сградата и пое машинално по него. Не знаеше какви други удоволствия бяха предвидили лично за него, но в съзнанието му се блъскаше непрестанно най-важното: как да освободи детето, защото няма да понесе, ако му посегнат. Обратно на надеждите си, ще трябва да се разкрие много по-рано и така ще компрометира възможностите да отгатне загадката Талко и да разплете цялата мрежа. Аферата с детето може да бъде песъчинката, която ще повреди цялата машина.

Божичко, какво да направя? Какво все пак да направя?

Нямаше време да се съсредоточи върху въпроса. Изведнъж излязоха пред странна постройка, нещо като сив параклис, потънал в зеленина, но чиито прозорци, вместо да са затворени с високи витражи, бяха стеснени като бойници. Както целия селски замък, и тази постройка изглеждаше странна, заимствана от много архитектурни стилове: средновековно застинала като укрепен замък и, едновременно с това, готическа и сводеста като черква. „Огромна е — помисли си той — и дяволски добре прикрита от дърветата.“

— Спри тук! — нареди тя.

Той се подчини и натисна спирачка пред вратата от черно дърво.

— Ето това е… светилището — съобщи гордо тя.

— Какво?… — заекна той, като срещна погледа й в огледалцето.

— Чисто и просто преддверието към ада — пошепна му тя в ухото, като го прегърна и хапна нежно по главата отзад.

Трима мъже се показаха на вратата на „светилището“ и се отправиха към тях, като се спуснаха по няколкото стъпала. Боб не ги познаваше, но единият, светъл като албинос и с черен костюм, го подсети, че това явно е племенникът, за когото има фиш в компютъра си.

Той излезе от колата и тръгна към него, като подаде ръка:

— Елиос Талко, предполагам?

Спомни си малкото му име; рядко срещано, то го беше учудило: Елиос, Слънцето, изглежда твърде непривичен образ за сенчестите дейности на това семейство.

Човекът стисна ръката му с нескрито подозрение, после се обърна към Франсоаз, която също слезе от колата.

— Вече сте ни представили, така ли, скъпа?

— Не. Но на името ви има фиш в рамките на моето разследване — информира го Боб.

— Хм… очарователно. Аз наистина съм в течение на въпросната ви анкета.

Останалите двама типа наблюдаваха сцената, мъдро застанали настрана. Единият — с врат на бик и шкембе на човек, прекарал последните двайсет години в състезанието „половинка наливна“ със самия себе си — се приближи.

— Тоя от нашите ли е?

Елиос Талко се обърна към него:

— Това ще разберем скоро. Добре, да го внасяме вътре.

Професионалистът по линия на хмела и дубльорът му — по-млад, със сухо лице и кокалесто тяло, освободиха момчето от синята покривка, в която го беше увила учителката.

— Пай се, бе! — изръмжа животното. — То тежи две кила мокро. — Няма да стане на петнайсет, я!

Другият се отдръпна мълчаливо.

— Мисля, че вие го знаехте вече — подхвана Боб, без да обръща внимание на мелодрамата.

— Занесете го където трябва, господа — нареди Талко, преди да се обърне към загорелия на слънцето младеж. — За какво става дума?

— Е, добре, само ако съм един от вашите.

— Не се обиждай — каза Франсоаз, като се приближи. — Понякога Елиос е малко…

— Не съм никакъв, скъпа. И мисля, че Майката очаква и двама ви… Може би да е разбрала, че то е наистина в ръцете ни. И дали му отреждаме една… по-друга съдба.

— Е, сега и вие станахте очарователен — отбеляза Боб. — Ще ми позволите ли да хвърля поне едно око на светилището? Изглежда много красиво.

Русият се поколеба. Франсоаз взе думата:

— Няма да слезем — обеща тя като дете.

Той вдигна рамене.

— Красиво не е точната дума, господин…

— Мартин.

— Господин Мартин. В края на краищата, щом толкова искате. Следвайте ме.

И тръгна пред тях, предшестван от двамата мъже.

Човек е свикнал, щом прекрачи прага на черква, да пристъпи сред религиозна тишина под величието на сводовете, устремени към небето, през призмата на витражите да го успокои мека светлина, долу нееднаквите столетни плочи да отекват, а старите госпожи съсредоточено да мърморят неразбираеми думи с полузатворени очи.

Едва престъпил прага, Боб усети как го залива вълна на силни емоции: бунт, отвращение, ужас.

На пръв поглед светилището беше планирано като черква. Но в колонадите и сводовете, в пътеките и в олтара му имаше нещо превзето, някаква надута тежест като почти съвършен фалшификат, който разкрива произхода си, ако се вгледаш в шевовете — прекалено дебел конец, зле подшит подгъв.

Освен архитектурата, най-вече декорът внушаваше нещо възмутително и нехигиенично; тук всичко миришеше на зло, дишаше зло, излъчваше зло: огромният черен пентакъл, наплескан върху стената на олтара; черно-червените завеси, дамгосани с кабалистични знаци и обграждащи прозорците, празни като избодени очи; гигантски платна, по които луди художници бяха изрисували престъпления и оргии, излагащи на погледа пълен бестиарий^[1] с най-гадни извращения; кръстове, съборени с главата надолу като ритник в носа на мъченика…

 

 

Слисан, Боб се спря за миг пред статуята на Христа, разпънат на кръста гол, с ерекция и с маска на вечното страдание, изписана на изпитото му лице. Франсоаз реши, че отгатва изненадата му и му сервира втора, прикрита зад една колона: там брутално му се яви Светата Дева със зърна на гърдите, настръхнали от желание. Фигурата й беше още по-оскърбителна, защото сладострастните форми се съчетаваха с лицето, запазило израза си на спокойно състрадание. Двете статуи от бял мрамор, изваяни с най-съвършения лош вкус и все пак с талант, несъмнено биха намерили място в Лувъра, ако не беше непристойният сюжет. А не е изключено там да са изложени творби от същия автор, помисли си Боб.

И продължи да обикаля, бавен и невярващ на очите си, по пътеките; хиляди други подробности го зашлевяваха през лицето. Това тук няма нищо общо с шегите на младите еретици, излизащи от час по вероучение. Не беше лекото богохулство от предградията, не! Това беше голямо, много голямо „изкуство“: архитектурно превъплъщение на злото, порока, греха, което дори и най-големият атеист сред човеците не би могъл да погледне, без да изпита потрес.

— Ето тук започват нашите сабати — обясни застаналата до него Франсоаз.

— Аз ви предупредих — рече Талко, останал до входа. — Тук не е в пълния смисъл на думата… красиво. Зрелищно ще бъде може би по-точно.

Гласът му отекна и ефектът изненада Боб. Не беше говорил никога на висок глас в черква.

— Ела — каза Франсоаз.

Тя го хвана за ръката и го повлече тайно към една врата, която двамата мъже с дебелия бираджия начело току-що бяха затворили подир себе си.

— Къде отивате? — извика Елиос с нотка на раздразнение в гласа.

— Ще му покажа долу! — отвърна жизнерадостно Франсоаз; и тази радост без любов сякаш започна да се блъска безкрайно по стените на светилището.

— Не! — извика Елиос Талко като пубер с мутиращ глас. — Не! — повтори по-категорично. — Майката ви очаква. И после… Той няма да слиза долу преди да се срещнете с Нея.

Франсоаз се обърна рязко към фигурата в черно и я погледна яростно.

— Ела — рече Боб. — Така е по-добре.

Вътре в себе си усещаше, че това е вярно; защото, без да знае тайните в подземието на светилището, се страхуваше от най-лошото.

 

 

Някаква непозната им отвори вратата. По почтителното й държане Боб отгатна, че е прислужница. Както беше видял през телеобектива, зад вдъхващите сигурност решетки и в спокойното си уединение, Ла Талкотиер побираше цяло население в себе си. И тайните пазванти сигурно пълзяха наоколо като пепелянки…

Мадлейн Талко ги чакаше на първия етаж.

— Трябва да си поговорим с тебе — рече изведнъж на Франсоаз. — Ела… А вие, господин агент на американския контрашпионаж или на не знам какво точно, нали ще ни почакате? Няма да се бавим.

Боб ги гледаше как се отдалечават и се почувства смешно ненужен в пустия коридор.

В този миг най-неочакваната идея през кариерата му реши да се оформи в главата му като светъл и гениален проблясък.

Той огледа с опитно око стените и таваните. Нямаше камери. „Добър знак, рече си. Значи, имам пълно право да отида до тоалетната, нали? И тъй като не знам къде точно се намира, ще трябва да я потърся…“

По широкия коридор на първия етаж имаше много врати. Невъзможно е да отгатне коя точно да отвори, но тъй като не рискува нищо…

Първата не беше която му трябва: видя почти празна стая, където е трудно да се скрие каквото и да било. Не, това, което търси, са апартаментите или кабинета на дъртата… Място, където да открие доказателство, документ, някоя чудновата бланка с отпечатан адрес, която да оправдае започването на разследване, списък с „приятелите“ на Талко от района…

Той затвори тихо вратата на празната стая и се спря за миг: цареше пълна тишина. Тогава продължи да търси с уверената походка на невинен. Маратонките му проскърцваха тихо по застлания с каменни плочи под.

Отвори втора врата: този път попадна на нещо като пушалня: няколко дебели книги на земята около един фотьойл, малка библиотека… Почти нищо повече.

По коридора се чу шум от стъпки; Боб застина с наострен слух. Стъпките се отдалечиха…

Той продължи нататък, учуден от липсата на мебели по стаите, чиито врати отваряше една подир друга. Отново залепи ухо на една от вратите в опит да долови и най-слабия шум отвътре. Нищо.

Бутна вратата и кръвта затуптя в слепоочията му: този път явно откри кабинет.

 

 

— С него как вървят нещата? — попита Мадлейн.

— Мисля, че е искрен — отговори Франсоаз. — Малко е както всеки друг отначало: открива… Но вярвам, че ще мога да го посветя. Да, сигурна съм, че иска тъкмо това.

— Хм… Аз не съм толкова сигурна. — Учудените очи на Франсоаз поискаха обяснение. — Оставих го да си играе неговата игра, защото за момента нямаме друг изход; сега не мога да се занимавам със Съединените щати, а най-вече не мога да си позволя да се сблъскам с други разследвачи, ако той изчезне… Разбираш ли?

Натъжената физиономия на Франсоаз й показа, че да, тя разбира.

— Нямам му доверие — продължи Мадлейн. — Но поне, тъй като се смята пристигнал намясто, ще ни остави на мира.

Франсоаз не отвърна.

— Днес имате ли новини от Перл?

 

 

Боб влезе и затвори чевръсто след себе си. Огледа колкото може по-бързо какво има из стаята: голямо бюро, кожен фотьойл от типа трон на г-н генералния директор, без столове отпред, за да седнат евентуалните посетители, но въпреки това мястото внушаваше известна интимност — нещо рядко за Ла Талкотиер; голяма библиотека, покриваща стената отляво, а покрай дясната — модерно компютърно оборудване. Той подскочи от радост, като видя последните продукти на Apple.

Интернет! Тая измет положително се свързва чрез Интернет… Да, очевидно е. Сигурно разговарят чрез e-mail. Може би адресът им е http://www.sacrifice.com? Или http://www.latal-cotiere.com? Или http://www.satan.avec.vous.com?

Поколеба се за момент: ще има ли време да пусне компютъра? На тези машини понякога им трябва сума ти време, за да заредят…

 

 

Антоанет Андреми, някъде на втория етаж на замъка, си гледаше с картите таро и потриваше ръце. Ако Мадлейн открие този й порок, несъмнено ще загуби и малкото останало й уважение от страна на „приятелката“. Затова тя се отдаваше на гадателство с най-голяма предпазливост… И с успех! В миналото не се съобразяваше особено с предсказанията на картите и съжали за това. Сега се допитваше до тях с благоговение и премяташе арканите^[2] с виртуозността на една г-ца Льонорман.

На устните й се изписа усмивка на удовлетворение: картите не й обещаваха успех, но предсказваха „провал на близкото й обкръжение“. Имена наистина няма, но… Човек може да се надява, нали?

Тя хвърли едно око към стенния часовник: пет и двайсет. Време е да иде да провери какво е дошло по електронната поща.

Боб се приближи до компютрите: имаше множество екрани и централен компютърен блок. Дори да пусне компютъра, като натисне клавиша Majuscule, за да дезактивира разширенията и да го зареди за няколко секунди, няма съмнение, че ще му бъде поискана парола. Той се отказа и отиде до бюрото. Отвори първото чекмедже: моливи, хартия… Нищо интересно. Второто беше заключено. Третото също. Какво да прави? Да ги разбие?

Изведнъж си даде сметка колко глупаво постъпва: има ли смисъл? Поема безсмислени рискове, без в крайна сметка да открие нещо; компрометиращите материали сигурно стоят в каса, заключена с четири ключа, или зад десет пароли в компютъра.

Трябва да се върне през нощта заедно с Греди и може би още едно или две сигурни момчета, за да влязат в Ла Талкотиер с взлом като крадци, да освободят момчето и да обвинят тези тук най-малкото в опит за отвличане. Ще бъде първата крачка в разследването…

 

 

Антоанет Андреми слезе на първия етаж, все още очарована от тайното общуване с картите. А и перспективата да „влезе във връзка“ също допринасяше за доброто й настроение. Тя много обичаше да сърфира из Интернет и бе създала сайт, изцяло посветен на сина й, където се събираха негови почитатели от цял свят. Мадлейн не разбираше нищо, но Антоанет, напротив, винаги беше имала жив ум, насочен към действителността в един постоянно развиващ се свят. Трябва или да напредваш, или да се подчиняваш. Дори и папата дава днес рокконцерти! Мадлейн си остава вкопчена в ритуалите от един друг век! И несъмнено тъкмо това ще я погуби…

Тя тръгна по коридора. Офисът й беше на петнайсетина метра по-нататък.

 

 

Боб се отказа. Изведнъж го обхвана силен пристъп на клаустрофобия. Трябва да излезе. Да си придаде небрежен вид — от сорта „заблудих се, защото търсех тоалетната“ — и да се върне, ни лук ял, ни лук мирисал, в коридора.

Той се отправи към вратата, а на челото му избиха ситни капчици пот. Божичко, кой го би по главата да направи такава глупост? Посегна към дръжката на вратата и направи невинна физиономия, преди да излезе.

Изведнъж вратата се отвори рязко, блъсна го и го накара да отстъпи назад. Намери се срещу някаква жена от типа на Мадлейн Талко, малко по-млада, може би, с израз на учудване на строгото лице.

— Какво правите тук?!

— Ами… търсех тоалетната.

Тя не му повярва нито за миг и той го разбра. Естествено, когато човек търси тоалетна, бута първата врата, и ако не е там, я затваря и продължава към следващата. А той не беше направил точно това, нали?

— Но какви ми ги дрън…

Той не й позволи да завърши. Хвана я за ръката и я дръпна рязко навътре. Тялото й беше сухо и кокалесто като на мумия. Тя зина да протестира, но не успя да издаде и звук, защото Боб я удари силно в корема и тя падна, отворила уста като риба на сухо, а лицето й промени цвета си от синьо, заради липсата на въздух, до пурпурно от прилива на кръв. Тя вдигна към него очи, замъглени от неразбиране, когато с втори добре насочен удар той я прати без шум в царството на съня без кошмари.

Въздъхна. Тази не я познаваше, но му прилича твърде много на другата, за да се окаже някоя почтена госпожа. Още малко и щеше да вдигне тревога!

Добре, преди няколко секунди май беше на ръба на катастрофата… А сега е загазил и с двата крака, нито повече, нито по-малко. Има само един изход: да офейква овреме, преди някой да открие г-жа Рамзес Втори… Най-малко не желае да свърши като свинско печено, а освен това има най-сериозно намерение да се върне на помощ на малкия Тома.

Той още веднъж пое дълбоко въздух, за да напълни дробовете и да изгони от лицето си последните следи от вълнението; отвори полека вратата, излезе най-спокойно и я затвори внимателно след себе си.

В коридора все така нямаше жива душа. Цареше злокобна тишина, смутена леко от проскърцването на маратонките му; бързичко — като някой, налегнат от неудържима диария, който се мъчи да удържи на напора, за да избегне белята — слезе на приземния етаж. Помоли се да не среща никого и за щастие успя, без да срещне препятствия.

Стигна до пустия и празен хол, видя входната врата; отвън е колата, помисли си. Същата, която ме чака. Изведнъж изходът му се стори отдалечен на километри, в дъното на някакъв разкривен коридор, който продължаваше да се удължава прекомерно.

Той тръгна да пресича хола.

— Отивате ли си?

Боб подскочи и се обърна; малката прислужница го гледаше, без да проявява и най-малък интерес.

— Да… Имам да правя един важен курс.

Тя вдигна рамене и се върна обратно.

Той се устреми отново към изхода. Горе се захлопна врата. Той се спря, застанал нащрек: чуха се стъпки… Гласове. Не ги разпозна, но може би не бяха онези двете.

 

 

— Но Перл направи огромен гаф — разказваше доверително Мадлейн в мига, когато Антоанет Андреми се отдаваше на добре наквасена мексиканска фиеста. — Не знам как можа да се изпусне така. Както, впрочем, не знам и тепърва какво ще разкаже на Фредерик… Сигурно не това, че допреди две години организирах най-посещаваните абитуриентски вечери за младежта от Париж до Лион и в случай на нужда… вербувах там моите момичета!

Двете се разсмяха едновременно, очаровани от изтънчения хумор.

— Добре, да вървим при нашия приятел — внезапно каза Мадлейн. — Сигурно скучае вече без двете божествени създания, които да му правят компания!

Франсоаз я погледна с възхищение: отдавна не я беше виждала в такова настроение… още от… всъщност никога!

— Да, и аз мисля, че вече няма търпение, горкият сладур — съгласи се тя.

И двете излязоха в коридора да потърсят Боб.

— Боб?

 

 

Той чу гласовете им точно когато отваряше вратата.

— Къде сте, Робер?

Думите още отекваха между голите стени, когато затвори вратата подире си, посрещнат от вечерния полумрак.

Колата го очакваше сред останалите на импровизирания паркинг пред къщата. Той бръкна в джоба си… ключът е у нея! Франсоаз беше карала по късия маршрут от светилището до замъка: ключът беше в чантичката й!

Кръвта замръзна в жилите му; или ще се качи насила в реното си и ще се опита да го запали, като изскубне двете жици, или…

(Или просто се качвам в мерцедеса, който ми намига с прекрасна връзка ключове, висящи на контакта!)

Той се втурна към германския автомобил, седна зад волана и завъртя ключа: моторът избръмча и му даде кураж. Той отпусна съединителя, натисна газта до долу и изфуча с гумите като състезател на автомобилно надбягване.

 

 

Тревожна сянка мина през лицето на Мадлейн Талко, когато чу колата… После я смени недоверие: „Не, не може да бъде!“. И като луда — пред очите на слисаната Франсоаз — хукна от стая в стая, като блъскаше вратите.

Сетне Франсоаз чу крясък, нещо като истеричен яростен вой, излязъл от кабинета на Антоанет Андреми, за да се разпространи из замъка като вълна.

 

 

На колко ли е? На около осемстотин метра от решетките… И после — свободата! Седемстотин… шестстотин… петстотин…

Засилен с пълна скорост, болидът напредваше.

 

 

Мадлейн Талко прекрачи през неподвижното тяло на Антоанет — като се сдържа да не забие в движение тока си в дланта й — и се втурна към телефона на бюрото. Набра шестицата и си рече: Вдигни! Вдигни тая слушалка! На третото иззвъняване някой го стори.

— В момента една кола се опитва да излезе от имението! — изрева тя в слушалката пред очите на все така зашеметената Франсоаз, която се бе вторачила в тихото ведро лица на Антоанет Андреми. — Желязната врата затворена ли е? Затваряйте я бързо, пуснете кучетата и извикайте Бруно! Тази кола не трябва да излезе, чувате ли! Не трябва да излезе оттук!

… Четиристотин… триста метра… На светлината на фаровете видя как блестящите решетки трепват, после започват неумолимо да се затварят; обикновено, когато човек чака пред портала, мудното отваряне на решетките го вбесява. Този път на Боб му се стори, че са на пружини.

… Двеста метра…

Изведнъж забеляза, че от гората излизат хора. Не, не излизат, а тичат. Сториха му се десетки, но на страха очите са големи: едва ли бяха повече от пет или шест. Явно са били дяволски добре скрити, защото обикновено не се виждат, но ето че си бяха точно там, облечени в черно, с белеещи се лица и…

Носят пушки, мръсниците!

Чу се изстрел и едно стъкло се пръсна отзад. Все така с пълна газ той инстинктивно сви глава между раменете…

… Сто метра…

и се размина с втори куршум, пръснал двете странични стъкла отпред; вратите все така се затваряха и…

петдесет…

и в никакъв случай няма да успее да се промъкне!

Свободното пространство се стесни драматично: пет метра, после четири… три… Чу някъде отзад яростния лай на огромните догове, после ужасното стържене на ламарина и…

Минавам! Господи, минавам!

И най-сетне се озова оттатък на свобода. С развята коса, безчувствен към студа, връхлитащ на талази през зеещите прозорчета, той изчезна в нощта към града и мъглата.