Лоран Боти
В мъглата (57)

56

Греди беше посрещнат от сух студ, когато безшумно отвори входната врата на къщата на Клер. За миг се спря на горното стъпало, пое свеж въздух и погледна към светлото небе. Поради каква мистерия мъглата я нямаше днес? Невъзможно е да се каже, но е приятно.

На ставане Алекс не взе да буди Клер и допусна, че тя има проблеми със съня; беше я чул да става през нощта, а на сутринта изглежда потънала в мъртвешки сън. Разбира се, постара се да не вдига шум, макар че движенията на дюшека и шумоленето на чаршафите обикновено стигат, за да се събуди дамата в мига, когато някой се измъква от леглото й; винаги се беше забавлявал с това явление през младите си години. Но сега тя не се и помръдна.

Той пое отново въздух, разколебан; дали да не й остави бележка („Не исках да те будя; ще ти звънна“)? Да изчезва така, рано-рано сутринта, на пръсти като крадец, не е много елегантно. Но сигурен ли е, че ще й се обади? Накрая затвори вратата след себе си, слезе по няколкото излъскани стъпала, водещи към портата на малкото дворче, и мина по алеите, осеяни с мокри листа, в посока към колата си. Като прекара машинално ръка по страните си, усети наболата брада и си каза като комедианта от един пъб Фолксваген: „Никоя жена не може да го накара да забрави онази, която го посреща вярно всяка сутрин“. В случая това беше едно Рено, зад чийто волан седна и потегли към апартамента си.

По време на целия път мислите му се объркваха. Защо прави любов с Клер Ермен, след като по един или друг начин тя има роля в аферата, и следователно могат да я призоват като свидетел?

Защото я харесвам; защото се пече на бавен огън и я усещам всеки миг под какво напрежение е; защото точно в тоя миг се чувствам отпочинал, сякаш въпреки положението всякакво напрежение ме е изоставило; защото изпитвам лудо удоволствие в нейна компания…

А Нанси сметна за нужно да прибави: „Защото я намираш толкова ЖИВА“.

И въпреки това: ако преди няколко часа му се струваше очевидно, че обича Клер, сега цареше пълна бъркотия в главата му. И в сърцето му.

За късмет мина край черквата „Сен Мишел“ и избяга от Нанси: мислите му се върнаха към разследването и изявленията на Ермен младши. Във виделината на зараждащия се ден площадчето беше оживено от струпаните лицеисти, чакащи рейса (това може да стане стратегическа точка в маршрута на някое от околните предприятия), но Алекс не можеше да разбере какво погребално удоволствие би могъл да извлече младежът от това място, още по-зловещо, когато се спусне здрачът.

Алекс продължи по уличките из центъра — трябваше да го пресече, за да стигне до дома си. Неособено притесняван от движението, почти символично в този час, той караше спокойно и дори разсеяно, като си съставяше дневната програма: трябва да анализира малкото кафяво тефтерче (беше го прибрал грижливо в найлоново пликче — от чисто професионално престараване); прекалено много ръце са го пипали, за да може да открие солидни пръстови отпечатъци. Оставаше му, освен това, да провери защо Елбек — който беше не друг, а приятелят на Пол-Мари Талко, директорката на клиниката — бе сметнал за нужно да връчи въпросното тефтерче на Клер… И то при мистериозни обстоятелства! Трябва, впрочем, да посети за малко и тази Талко… И да разпита родителите на бебето; майката се държеше прекалено неадекватно, когато я видя за първи път.

Трябва също да измисли как да аргументира поставянето на Клер под охрана… И в случай на успех — необходимият персонал.

Освен ако ти не се нагърбиш сам… Поне нощем.

Модерните сгради и чистите зелени площи му напомниха внезапно, че е стигнал до своя квартал. Влезе в малкия паркинг на жилищния блок, угаси двигателя, хвърли разсеян поглед към цифровия часовник (7:18) и още веднъж въздъхна дълбоко.

Господи, днешният ми ден ще бъде натоварен!

 

 

Едва беше осем и четвърт, когато паркира пред клиниката на Парка. Самата клиника — ремонтиран бивш хотел, приличаше повече на луксозно старопиталище, но Алекс имаше сигурна информация: наистина става дума за престижна, много скъпа клиника, където прилагат способностите си най-добрите специалисти в областта. Там не се практикува тежка хирургия, но понякога идват по спешност дори от Дижон, за да бъдат подложени на по-леки интервенции или за естетични поправки.

Греди разбра още с влизането си в хола, че старият — от XIX век — стил от фасадата на сградата е останал само до плъзгащата се остъклена врата. Преддверието беше просторно, силно осветено и пусто. Толкова пусто, че служителката на рецепцията — облечена не с болничен халат, а много хитроумно с непорочно чист бял костюм, изгубена пред грамадния примигващ телефонен комутатор — изглеждаше като излязла от някоя научнофантастична сага. В един „ъглов салон“ човек може да седне и да разлисти добре подредените списания. С изключение на трите големи фотьойла и на самата служителка там нямаше нищо друго.

Като се отправи към младата жена с фина каска микрофон на главата, Греди чу ехото от собствените си стъпки по застлания с плочки под. Вероятността Пол-Мари Талко да е пристигнала вече не беше голяма, но в случай че…

— Добър ден, господине, какво обичате?

Имаше глас на стюардеса и лековати маниери, но измореното й лице, въпреки пресния си грим от началото на деня, свидетелстваше, че и тя е жена като другите.

— Бих искал да видя Пол-Мари Талко.

— Имате ли среща? — пошушна тя.

— Не. Аз съм инспектор Греди.

Тя наведе загадъчно очи. Натисна едно копче, почака малко да й отговорят в каската и направи разочарована физиономия.

— Съжалявам, но личната секретарка на г-ца Талко не е дошла още.

— Но самата Пол-Мари Талко е вече тук, така ли?

Момичето завъртя очи, сякаш въпросът е крайно неприличен.

— Аз… ъъ… да, г-ца Талко е в кабинета си, но самата аз не мога да я безпокоя.

— Слушайте, тук съм заради криминално разследване, а не за лекарска услуга. Така че, благодаря ви, загдето я предупредихте, че съм на рецепцията.

И без да чака отговор, Греди се насочи към единия от трите фотьойла в другия край на помещението. Видя я, как хапе нерешително устни и му хвърля умолителни погледи. Накрая натрака нещо на клавиатурата с нервни движения и устните й се раздвижиха пред микрофона.

Приглушена камбанка извести няколко минути по-късно, че асансьорът пристига. От него излезе светлоруса жена и Греди я позна веднага: беше я видял у Флоранс Нобле. Сега носеше строг сив костюм, контрастиращ с доста дебелите подметки и много плътния за русата й коса тен.

Тя прекоси хола, като тракаше силно с токчета и се насочи решително към него.

— Инспектор Греди, предполагам?

Имаше извити вежди, сякаш замръзнали в постоянния си израз на учудено презрение.

— Много бързо реагирате — отбеляза плоско той.

— Винаги отстранявам пречките по най-бързия начин. Искате ли кафе?

Той прие.

— Последвайте ме.

Върнаха се заедно в асансьора. После тя го поведе по коридорите до една врата с надпис „РЕСТОРАНТ“.

Изненадан, той влезе в много приятен салон за чай, целия застлан с плъстени тъкани и съответстващ повече на приятния живот по хотелите, отколкото на болнично кафене.

Тя мина край бара и подхвърли на сервитьора, без да се спре и без да го погледне:

— Две малки закуски.

После седна на една маса, като насочи с поглед вниманието на Алекс към единия фотьойл. Той се настани, но въпреки горещината не свали коженото си яке.

— Слушам ви.

— Дойдох, за да получа информация за Пиер Гайяр.

— Какво искате да знаете?

— Поради каква причина решихте да се откажете от услугите му?

Преди да му отговори, тя изчака да им поднесат кафетата, портокалов сок и кроасани, и сервитьорът да се отдалечи.

— Нали сте говорили вече с леля ми по този повод?…

— Точно така.

— В такъв случай вече знаете началото на отговора. Ние сме много сплотено семейство… И когато Мадлейн прекрати договора му, реших и аз да сторя същото. Впрочем, би ми било трудно да не го направя: тя притежава по-голямата част от тази клиника.

— И това е единствената причина, така ли?

Тя отпи глътка портокалов сок и остави плътен отпечатък от червило върху чашата.

— Не… Не бях напълно доволна от счетоводството му.

— Тоест?

— Не е достатъчно компетентен.

— В какво конкретно?

Тя въздъхна с раздразнение.

— Конкретно… има пропуски.

— В сметководството ли?

— Да.

— И вие обадихте ли се в полицията? На властите?

Въпросът сякаш я поразвесели.

— Не — рече тя, като отхапа деликатно ъгълчето на един кроасан.

— Защо?

— Ами, затова… Забелязах го, преди да се превърне в проблем. Освен това имаме навик да уреждаме сами проблемите си.

— Да уреждате сами проблемите си? Като например да заколите сина му, вместо да го накажете?

Тя го погледна студено.

— Ако искате да станете смешен и да провалите кариерата си, продължете по тоя начин: избрали сте правилния път.

И тя направи доволна муцунка, в смисъл „никой не ти е виновен, сам си го търсеше“.

Греди впи черните си очи в тези на младата жена, които излъчваха презрение.

— Слушайте какво… Пет пари не давам за фасоните ви на провинциална executive woman, нито за заплахите на леля ви, вашите или на който и да било друг. Колкото повече ме заплашвате, толкова повече ще си мисля, че криете нещо, и ще се стремя да открия какво е. Така че, питам ви отново: казвате, че уреждате сами проблемите си… Как по-точно?

Тя помисли малко, след което взе думата.

— Както ви казах, пропускът не беше достатъчно голям, за да оправдае намеса на правосъдието. Най-малко според нас. И ние просто се… оттеглихме. А както несъмнено знаете, семейството ни е… доста известно. Само за шест месеца репутацията му ще бъде напълно срината.

— Пак ли по финансови причини прекратихте сътрудничеството си с Льобрьой?

— Зъболекарят ли?

— Да… Ако информацията ми е точна, той е оперирал редовно тук и за него са били запазени определена бройка легла. След януари с това било свършено.

— Той не заслужава да работи повече с нас. Някои негови интервенции… не бяха добри. Негодни протези и други такива. Това заведение има неопетнена репутация и трябва да я пазим. Хората плащат висока цена за това.

Алекс си записа информацията и отпи глътка кафе.

— Вие имате, разбира се, образци от… хазартното счетоводство на Гайяр и професионалните пропуски на Льобрьой?

— Естествено.

— Хм…

— Свършихме ли?

— Не. Познавате ли Люсиен Морван?

Тя не отговори веднага, а след това Алекс сякаш долови лека промяна в тона и поведението й.

— Самото име не ми говори нищо, но толкова народ се лекува тук, че не мога да бъда категорична.

— Той не е пациент на клиниката, а бивш журналист от Новини.

— Не, не го познавам.

— В такъв случай сигурно не знаете по каква причина Фабиен Елбек — това е приятелят ви, нали? — е дал на г-жа Ермен бележник, който изглежда е принадлежал на този господин?

Тя го погледна втренчено и продължително, но Алекс усети, че не го вижда: просто опря поглед в него, за да не залитне, да не разкрие пред събеседника си какъв жесток удар е получила. Всъщност, ако Алекс бе разчел мислите й, щеше да се надвеси изведнъж над бездна от мъчителна тревога.

— Аз… не. Бележник на Клер Ермен ли? Странно… Мислех, че се познават едва-едва. Сигурна съм дори.

— Добре, значи трябва да го попитам лично, така ли?

— Да — отвърна механично тя.

Алекс се изправи. Движението му като че извади младата жена от шока и тя стори същото.

— Смятам, че ще дойда да ви видя пак, но първо трябва да обмисля това, което научих от вас… Или пък няма да има нужда — прибави цинично той. — А, във всеки случай да ви попитам за последно: защо ви наричат госпожица? Не живеете ли на съпружески начала с Фабиен Елбек?

Но тя явно беше успяла да се окопити, защото му се усмихна за първи път в разговора им.

— Обадете ми се някоя вечер и ще ви обясня.

Като погледна бръчиците край очите й, образувани от усмивката, той се задоволи да каже:

— Няма да е необходимо. Приятен ден.

 

 

Върна се бесен в полицейския комисариат. Лъжеха го. Всички го лъжеха. От самото начало на аферата го има това усещане: всичко е свързано… Всъщност, по-точната формула трябва да бъде „всички са свързани“. С господарските си физиономии и долнопробните си постановки тези Талко почти се саморазобличават, но без да му подадат нито следа, нито свидетел. Приличаше на някаква игра, в която участват с очевидно и зловредно удоволствие. Дали ще може със сигурност да ги обяви за виновни, или целта им е да объркат следите, като действат така просто, за да упражнят провинциалната си власт? Като се смятат за добре защитени от всяко сериозно разследване!

Да, яд го беше, защото му се подиграваха, а не можеше да стори нищо.

Той прекоси с големи крачки празното преддверие на комисариата и минаваше край гишето, когато Жуфло — униформеният дежурен полицай — го спря:

— Ей, Греди! Горе искат да те видят.

— Горе ли?… Къде горе?

— Най-горе…

Алекс сподави една ругатня. Това определено е лош знак. Цикорията рядко го търси за добри новини.

Но се качи направо на етажа на комисаря, без да се отбие в стаята си. Почука.

— Да?

Алекс винаги се чудеше на отговора на Форестие: не казва „влезте“, а се задоволява с едно въпросително „да“, като някоя баба, която чака да чуе името на посетителя зад затворената си врата.

Той влезе и разбра веднага, че ще има проблеми. Цикорията се правеше, че разучава някакво досие, и щом вдигна глава, ъгълчетата на устата му се разтеглиха в нервна усмивка.

— А… ъъ… Греди. Добре, имам… ъъ… новини. Седнете.

Алекс остана прав, Форестие не настоя.

— Май ви се насъбра доста работа, Греди — започна той.

— Така е. Би било добре да поверите случая с екстазито на някого другиго. Може би на Масар? Предвид големите му ръце, дрогата го познава — прибави той и съжали веднага за коварството си.

— Не. Мисля, че тези… ъъ… убийства на деца не са лъжица за устата ни. Освен това знаете добре, че не ни достигат хора.

— Това какво значи?

— Ами… аз… Аферата ще бъде разследвана от инспекторите на криминалната в Дижон. Ще си сътрудничат пряко с жандармерията тук, така че ни вземат делото.

Алекс понесе удара.

— Те ли ни отнемат аферата или това сте го направили вие?

— Да речем, че в интерес на разследването реших да… Тъй де, вие разбирате.

— Разбирам, да. (Той замълча за момент, после продължи.) Няма да правя никакъв коментар, защото познавате вече моя начин на мислене — подхвърли със стиснати челюсти. — Но…

— Греди, направих го само за… ъъ… ваше добро. Ако продължите в тоя ритъм, след три месеца ще бъдете в Ла Крьоз. Разбирате ли ме?

Алекс не отговори направо на въпроса.

— Започвам да мисля, че Клер Ермен е в опасност — подхвана той. — Бебешката глава е предупреждение и трябва да я поставим под закрила докато трае разследването.

— А! Клер Ермен ли… Още ли не е престанала да кара хората да приказват за нея? Мнозина твърдят, че онзи бил някакъв ненормален, дето се превъзбудил от присъствието й тук. Нещо като… ъъ… поклонник на Андреми. „Фен“, както ми казаха в Дижон.

Значи така, помисли си Алекс. Искат да поемат в тази посока. Няма да обърнат внимание нито на Либерман, нито на самоубийството на библиотекарката, нито на изчезналия й брат, нито на убийството на Люк Адида… Фен на Андреми. Проста работа. Да си умреш от смях!

Цикорията не знаеше как да тълкува мълчанието на Алекс: накрая мрачният израз на инспектора го накара да отстъпи пред молбата му.

— Ще видя какво мога да направя с Масар за Клер Ермен. Не искам да се занимавате повече с тази афера. Както казвахте, в нея са набъркани… ъъ… големи клечки. Тъй че по-добре е да бъдем доволни.

Да, има от какво човек да примре от смях! Какъв е тоя скапан град! И как тоя… това нещо тук може да се нарича комисар? С ръка на дръжката на вратата Алекс се обърна:

— Комисарю, откога заемате тук този пост?

— Ами, скоро ще направя… ъъ… четиринайсет години.

Ето го отговорът. Той поклати глава и като ядосан хлапак не можа да се сдържи да не подхвърли: „Така си и мислех“.

 

 

Греди влезе в стаята си, без да удостои с поглед двусмислено ухиления Масар, с когото се размина в коридора, и хлопна силно вратата след себе си. Това беше единственият знак за настроението му. По-скоро свикнал със студения гняв, той се почувства объркан от силата на яростта и отвращението си. Неспособен да ги сдържа, както и да им даде израз, той започна да кръстосва накръст малката сива стая в ритъма на мислите си.

Какво да прави? Да си даде оставката? Това е примамливо, разбира се, но подобна постъпка, предприета под напора на гнева, не решава нищо. Да се свърже с Париж и да поиска през главата на Форестие да продължи с разследването? Алекс познаваше достатъчно административната машина, за да подцени рисковете за кариерата си от подобно действие. Но какво пък толкова рискува? А освен това не може ли да продължи тайно с разследването?

Не може. Изглежда невъзможно да действаш по свое усмотрение, без да привлечеш вниманието, когато зависиш от подобен полицейски комисариат в подобен град.

Значи да си измия ръцете?

Това разрешение му се стори толкова неуместно, че той престана да кръстосва из стаята.

Не, немислимо е… Не ти прилича.

Може би, но… изведнъж Алекс се почувства по-добре, почти еуфорично. Веднага си помисли за Клер и колко хубаво би било да бъде пак с нея, на топло под чаршафите. А и няма ли да му е по-лесно да огледа нещо, ако наистина се оттегли от аферата.

Ах, ах, измивам си ръцете, не се интересувам вече, не ми пука вече! Ето, видя ли колко е просто.

В този миг той би могъл да вземе такова решение и дори с цената на достойни за похвала усилия да потуши гневното си мърморене от това, че са го отстранили и че не се е справил със задачата. Но телефонът иззвъня и го накара окончателно да се прекатури на другата страна.

— Греди — обяви сухо в слушалката.

— Здрасти, старче, тук е Льо Флош. Оправят ли се нещата при тебе?

Познатият глас на стария му парижки колега го успокои донякъде.

— Хм… не съвсем… Много странна афера. Ще ти разкажа… Но не по телефона.

— Това да не е свързано случайно с Клер Ермен?

Алекс не отговори веднага, като се остави на едно странно предчувствие да го обхване като тръпка.

— Ти получи ли досието, което ти изпратих? — продължи далечният глас на Льо Флош.

— Ъъ… да, без проблеми.

— Хубаво… Аз всъщност намерих още сведения. И особено една информация. Не знам каква работа ще ти свърши, но едно нещо е сигурно — животът на тази жена никак не е лесен!

И Алекс, онемял, изчака Льо Флош да му нанесе последния удар.