Дейвид Елис
Доживотна присъда (7)

6

Когато работиш за сенатор Грант Тъли, прескачаш заглавието на „Дейли Уоч“ — посветено както винаги на някое национално или международно събитие — и минаваш направо към статията по-долу, а после — към рубриката „Столични вести“. „Уоч“ обича да се смята за национален вестник и пълни страници и страници с материали за Вашингтон и останалата част от света, но единствената информация, интересуваща сенатора, е за нашия щат и местните проблеми. Не че по-малко го е грижа кой е президент, или дори чия кандидатура за американския сенат е издигната от щата.

Днес посягам резервирано към вестника, опасявайки се, че статията в горната половина на първата страница ще е посветена на среднощната схватка на любимия ми помощник-адвокат с нашественик в дома му. Но не би. Обръщам на страници 2–3,4-5 — пак нищо.

После отивам на „Столични вести“, засягаща чисто местни въпроси. Въпросният материал е на четвърта страница, която всъщност е последната, и е събран в тънка колонка от лявата страна. МЪЖ УБИВА КРАДЕЦ В СОБСТВЕНИЯ СИ ДОМ. Репортерът се основава на моя информация за нашественика, като споменава за „дебелото му криминално досие“, както и за арестуването на брат му и гражданското дело срещу Бенет. Ченгетата нарекоха стрелбата „оправдана“. Благоприятна версия.

Добре. Оставям вестника, отпивам глътка кафе и поглеждам към закусващите хора. Мястото е „Ланглис“ — една обикновена закусвалня, намираща се на приземния етаж на Каунти Билдинг. Кухнята е в най-добрия случай средна категория; в чинията си имам омлет със сирене „Фета“, който не възнамерявам да доям. Посетителите са досущ „кой кой е“ от адвокатската общност. Не може да помахаш на сервитьора, без да срещнеш погледите на поне пет-шест съдии или длъжностни лица на изборни длъжности.

Правя знак за сметката и срещам погледа не на друг, а на републиканския кандидат за губернатор — Лангдън Тротър. Той ме видя и аз го видях. Сега трябва да ида да поздравя тоя задник.

Ланг Тротър реже яйцата си на хапки, с разперени лакти, и забива ножа в тях така, сякаш те са политическото бъдеще на Грант Тъли.

— Джон — заговаря той напевно, докато се приближавам, без да ме поглежда в очите. Оставя приборите си и ми подава ръка.

— Господин главен прокурор — казвам, — приятно ми е да ви видя.

Тротър е мъжага, среброкос, едър човек, е волево и набръчкано лице. Има заповеднически глас и прями обноски, които, заедно с физиката му, бият на очи в залата. Единственият от познатите ми, който ме кара да се чувствам дребен. Жените от персонала му са ми казвали, че го намират за привлекателен, не толкова по класическите критерии, а като личност. Ето това са жени за вас. Мъжете виждат цици и задник, а жените — самоувереност и власт.

Тротър посочва с ръка госта си.

— Съдия Диксън, Джон Солидей.

Ръкуваме се.

— Джон е главен съветник на Тъли — пояснява главният прокурор. — Няма да намериш човек в този щат, по-запознат с правните положения на изборите и финансовата част на кампанията. Ако не беше чак толкова добросъвестен, щях да го прикоткам на моя страна.

— Карате ме да се изчервявам — казвам, чувствайки се неудобно както винаги в присъствието на този човек. Дори когато ти си прав, а той седнал, той се извисява над теб. Мъжът се е родил с пура в едната ръка и с револвер — в другата.

Веждите му се повдигат, когато вилицата му се забива в някаква мръвка в чинията му. Той няма да позволи един краткотраен поздрав да прекъсне закуската му. Изтънчен начин да подскаже, че никой от нас двамата не бива да надскача боя си.

— Как е сенаторът?

— Работи здравата. Като вас, не се съмнявам.

— Той е добър опонент, пред всекиго ще го призная.

— Чувството е взаимно.

— Как ще играем? — Този път погледът на Тротър е закован в мен.

— В какъв смисъл?

— Винаги е по-забавно, когато играем учтиво. И сенаторът, и аз, имаме още години напред.

— Вярно е, вярно е.

— Той — повече от мен. — Главният прокурор намигва на сътрапезника си, после ми подава ръка. — Винаги желая късмет на опонента си.

Ръкувам се с него за втори път.

— На вас също, господин главен прокурор. Радвам се, че се запознахме, господин съдия. — Отправям се към мястото си с безумното желание да имах очи на гърба си.