Дейвид Елис
Доживотна присъда (43)

42

Време за представление. Вече от четири часа е понеделник, 2 октомври. Будувах през всичките тези часове. Засега съм планирал да остана в леглото — завивката ми е дръпната до брадичката, макар времето в града да се беше задържало меко.

Мопсовете са си поделили съседната възглавница. Те спаха на пресекулки, като периодично надигаха глави, чудейки се какво правя седнал в леглото. В момента сумтят доволно, похърквайки насън.

Портативният телефон лежи в скута ми. Пет, не, шест пъти започвах да набирам номера. Но няма да я събудя посред нощ.

Съжалявам, казвам й отново в смълчаната тъмнина. Съжалявам, че не бях човекът, когото си си представяла. Съжалявам, че те накарах да повярваш, че съм някой, който не бях, че пропиля с мен пет години от живота си. Знам, че нищо не е само черно и бяло. Знам, че си поделихме вината. Но съм готов да поема по-голямата част от нея. Аз бях този, който започна да се плъзга надолу. Не прекарвах достатъчно време с теб. Накарах те да се чувстваш нежелана. А не беше такава, никога не си била. Но бях така самовглъбен в себе си, че не разбирах какво ти причинявам. Ти се опита да ми го кажеш, но аз не те чувах. И ето че ти престана да ме обичаш.

Съжалявам за всичко, което съм сторил. Но ще ти обещая нещо, повече няма да съжалявам. Оттук нататък нещата ще са различни. Няма да лъжа. Ако ме попитат, няма да лъжа за нищо. Ще оставя адвокатът ми да направи всичко възможно, за да ме оправдаят. Няма да се предам. Но сега ще го направя почтено.