Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Life Sentence, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
nedtod (2022 г.)

Издание:

Автор: Дейвид Елис

Заглавие: Доживотна присъда

Преводач: Мария Неделева

Година на превод: 2004

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо (не е указано)

Издател: Издателска къща „ИнфоДАР“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2004 (не е указана)

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска (не е указано)

Печатница: Симолини

Редактор: Ангелина Михайлова

ISBN: 954-761-134-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17887

История

  1. — Добавяне

20

Очаквах нещо като съдебна зала, а се озовах в заседателна зала. Адвокатът ми и аз седим в единия край на дълга маса. В другия край седят двама души и разговарят тихо. Единият е следователят Гари Дегнън. Другият се казва Реймънд Вега. Той се познава с адвоката ми, което стана ясно от размяната им на поздрави, когато влязохме.

Една жена седи до Вега пред малка пишеща машина. Тя ще записва всичко, което се говори по време на изслушването. Вега кима на жената и тя започва да пише.

— Реймънд Вега, помощник окръжен прокурор на Каунти Съмит, заедно с Гари Дегнън, следовател от отдела за насилствени и сексуални престъпления. Днес сме тук по дело номер 79-JV-1024. Прокурорът на Съмит Каунти провежда разпит на непълнолетен правонарушител, в съответствие с параграф 24B-18 от наказателния кодекс. Нашата цел днес е да определим обосноваността на доказателствата срещу Джонатан Солидей, непълнолетен, с оглед възможни обвинения в сексуално насилие и убийство. Непълнолетният, господин Солидей, присъства заедно с адвоката си, господин Джеръмая Ъруин.

Мълча си, разбира се, но стрелата на страха ме пронизва, когато прокурорът прочиства гърлото си.

— Да започнем с доклада на съдебния лекар в Съмит Каунти — Винсент Крос. — Той поглежда към машинописката. — Нека наречем този доклад Веществено доказателство номер едно. Господин Ъруин, имате ли копие?

— Да, имам, благодаря, господин прокурор.

— Съгласихме се, че не е нужно съдебният лекар да бъде призован да свидетелства — казва Вега. — Причината за смъртта според Веществено доказателство номер едно е асфиксия, причинена от вътрешен кръвоизлив. Докладът заключава, че покойната се е задушила след повръщане, докато е лежала по гръб. — Очите на прокурора се отместват надолу по страницата. — Докладът отбелязва много високо съдържание на алкохол, канабис и кокаин в организма на покойната. Докладът отбелязва, че по врата и в основата на черепа са открити натъртвания. Съдебният лекар обаче не може да определи дали те имат някакво отношение към смъртта.

Той прелиства страницата и чете от нея.

— Има доказателства за извършен полов акт, предшестващ смъртта. Сперма е била открита в канала на вагината, съдържаща кръв от нулева отрицателна група. Няма външни или вътрешни следи от проява на сила във връзка с половия акт. — Той вдига глава от страницата. — Няма следи от изнасилване.

Сърцето ми подскача.

Прокурорът въздъхва и отново връща очи към доклада.

— Накратко, съдебният лекар смята за по-вероятно повръщането, довело до асфиксията, да е било причинено от комбинацията на упойващи вещества в организма на покойната, отколкото от някакво насилие, съпровождало половия акт.

Прокурорът оставя доклада и плъзга копие към машинописката.

— Съдебната секретарка ще бъде така любезна да отбележи официално това като Документ номер едно.

Следовател Гари Дегнън ме поглежда със студен поглед. Прекъсвам контакта и съсредоточавам поглед върху прокурора Реймънд Вега.

— По въпроса за сексуалното насилие имаме писмени показания, представени от адвоката на непълнолетния — господин Ъруин. Той представи пет писмени показания от различни лица, свидетелствали, че са имали сексуални контакти с покойната. Ние ще наречем тях Групов документ номер две.

Дегнън се навежда към Вега и му прошепва нещо.

— О, да! — възкликва Вега. — Всички ние разбираме, че доказателствените правила не се прилагат тук. На съдебния процес, ако има такъв, народът ще възрази срещу допустимостта на доказателствения материал в това свидетелство, както чрез писмени клетвени декларации, така и чрез живи свидетели. От друга страна, ние разбираме, че съгласно настоящия прецедент в този щат доказателството за сексуалното поведение на свидетеля има връзка с това дали тя се е съгласила да прави секс специално в този случай. Тъй като един от въпросите, които разследваме, е изнасилване, това доказателство ще бъде взето предвид в този разпит. — Той прелиства писмените показания. — За протокола, деклараторите в Групов документ номер две са: Стивън Конър, Хенри Котлър, Харолд Джаксън, Блеър Томпсън и Джейсън Тагърт. Няма да чета целите им свидетелства, защото те са част от протокола. Само ще ги обобщя.

Вега прочиства гърлото си.

— Господин Конър твърди, че той пръв е правил секс с покойната, когато тя е била на шестнайсет години. Той твърди, че те са стигнали до полов акт над десет пъти за времето от три седмици. Господин Котлър твърди, че той е правил както орален, така и вагинален секс с покойната при пет отделни случая, докато покойната е „ходила“ — така се е изразил — докато е „ходила“ с друг, а именно с господин Харолд Джаксън. — Прокурорът прави физиономия и прелиства страницата. — Господин Джаксън потвърждава тази изневяра. Господин Джаксън твърди, че той и покойната са извършвали полов акт над четирийсет пъти за периода от четири-пет месеца и че не е било необичайно за тях да правят секс след употреба на марихуана. Господин Томпсън свидетелства, че той и покойната са правили секс „около двайсет и четири пъти“, както в неговия, така и в нейния дом, на местоработата й и в колата му. — Вега повдига вежда. — Та-ка. И накрая, господин Тагърт твърди, че той е имал… „полови сношения“ с покойната от ноември, миналата година, до съвсем наскоро поне над пет пъти. — Той вдига поглед. — За протокола, покойната е била едва деветнайсетгодишна, когато е починала.

Прокурорът поглежда към адвоката ми.

— Предполагам, че може да извикаме господин Косгроув сега.

Гари Дегнън излиза от залата. Поглеждам към адвоката си, който не казва нищо, само ми кима леко. През повечето време аз потискам бушуващите емоции. Това, което чух до момента, е добре. Аутопсията не подкрепя обвинение в изнасилване или убийство. Нито се оказа, че Джина Мейсън не е била склонна да прави секс. Има и още нещо. Темпото на процедурите. Този прокурор излага фактите съвсем експедитивно, сякаш бърза да приключи.

Въвеждат Лайл в заседателната зала. Главата му е току-що гладко обръсната. Облечен е в червена трикотажна блуза с поло яка и джинси. Очите му срещат моите и бързо се отместват. Виждам го за първи път от онази нощ и ме обзема някакво неспокойствие, чувство, което не мога да определя, сърбеж, който не мога да премахна. Той кима на прокурора бездушно и без уплаха. Всява страх с дебелите ръце и твърдия си поглед. Яко, много яко момче, дори сред това обкръжение. Извръща се от прокурора и застава с профил към адвоката ми и мен.

— Секретарката ще накара свидетеля да се закълне.

Машинописката — според мен тя е съдебна секретарка в случая — заклева Лайл Косгроув.

— Кажете пълното си име.

— Лайл Алън Косгроув.

— Местоживеене?

— „Бенджамин“, четири-нула-осем.

— Тук, в Лансинг?

— Да.

— В Съмит Каунти?

— Точно така.

— На колко сте години?

— Седемнайсет.

— Ученик ли сте?

— Не. Прекъснах. Работя на строеж.

— Добре. Да пристъпим към подробностите.

Косгроув разказва на присъстващите, че отишъл на въпросния купон с Джина Мейсън. Пояснява, че тя не му била гадже, но „се мотаел с нея“ (по-късно поясни, че това означавало правене на секс) няколко пъти през последните месеци. Той чупи кокалчетата си и се върти на стола си, но иначе е съвсем директен в отговорите си.

Преминава към купона на горния етаж по време на другия купон.

— Пушихме малко трева. Аз, Грант, Джон и Джина пушихме трева. — Не споменава Рик. „Колкото по-малко свидетели, толкоз по-добре“, бях чул да казва адвокатът ми, особено когато свидетелят е снабдител на дрога. — Пихме бира и изпушихме около четири-пет цигари с марихуана. После някой предложи кокаин. Употребихме и него. По-точно, от него смъркахме аз, Джон и Джина.

Грант беше изваден от частта с кокаина. Малък подарък, който си беше дал на себе си. Изпитвам повече от силно желание да се реванширам; това е дребна услуга, с която да се отплатя на Грант, за онова, което прави за мене. Съвсем ясно е. Той в никакъв случай не би признал пред баща си, че е смъркал кокаин. Марихуаната е достатъчно злепоставяща, но кокаинът — до него Грант не се докосва. Сега разбирам, че тази е била истинската причина да отидем в Съмит Каунти, място, където Грант беше анонимен и можеше да прави каквото си поиска.

Това ми говори и нещо друго, което се мъча да изхвърля от съзнанието си, поне засега, а може би завинаги. Лайл представя версия. Вече е излъгал, което означава, че повечето или всичко може да се окаже измислица. А щом трябва да прикрива истината, тогава каква е истината?

— Какво количество кокаин? — пита Вега.

Той свива рамене.

— Не знам. Може би няколко грама. Всички бяхме направили главите.

Те разнищват тази тема известно време. Лайл изброява всеки в стаята — без Рик, а този път и без Грант — и изчислява колко пликчета с кокаин сме смъркали. Прокурорът включва към това бирата и марихуаната. После минават към момента, когато купонът свършва.

— Ами разотидохме се — казва Лайл. — Джина си тръгна първа и се прибра у тях. Грант… той си тръгна, след като ние си тръгнахме. Тръгна да се прибира вкъщи. Джон и аз отидохме с колата до дома на Джина.

— Защо го направихте?

— Джина каза, че искала Джон да се отбие у тях по-късно. Той не знаеше къде живее тя, затова го закарах.

— А защо сте закарали Джон у момичето, с което сте дошли на купона, господин Косгроув?

Защото е бил задължен на Грант за кокаина и не е давал пет пари за Джина Мейсън. Но не очаквам да чуя такъв отговор.

Той отново свива рамене.

— Не знам.

— Не знаете? — притиска го Вега. — Не знаете защо сте закарали господин Солидей до дома на момичето, с което сте излизали? — той разтваря ръце. — Тя не ви е била гадже, нали така казахте?

— Не. Не ми беше гадже. Не проявявах интерес към нея.

— Така. — Прокурорът не е особено впечатлен. — И после какво?

— Ами Джон отиде до къщата на Джина и влезе вътре. Остана там около половин час.

— А вие какво правихте през това време?

— Ами какво… — той свива рамене — изпуших няколко цигари, пих бира. Прослушах новата лента, която си бях купил за стереото. Може и да съм подремнал малко.

— Какво стана след този половин час?

— Писна ми да чакам, затова отидох до прозореца на Джина, отстрани на къщата. Тъкмо щях да почукам, но видях, че Джон се кани да си тръгва. Разделяше се с Джина. Целуна я за довиждане.

— Целунал е покойната за довиждане.

— Да.

— И после?

— После — нищо. Закарах го у тях. След това и аз се прибрах.

Прокурорът кима, записва нещо в бележника си.

— Господин Ъруин, някакви въпроси?

— Само два, господин Вега, ако разрешите.

— Разбира се.

— Господин Косгроув — подхваща адвокатът ми, — докато сте били на купона горе, в стаята, Джина показа ли с нещо, че харесва господин Солидей?

Лайл задържа за миг поглед в Джеръмая Ъруин.

— Ами току го погалваше. По едно време си задържа ръката върху патката му — той погледна към прокурора. — Извинете.

— Задържала си е ръката върху чатала му?

— Да, точно така — и връща вниманието си към Ъруин.

— След като ви е казала, че иска Джон да отиде в дома й по-късно, можете ли да ни предадете точните й думи?

— Беше нещо като: „Кажи му да се отбие при мен. Кажи му, че ще го чакам“.

— Нямам повече въпроси. Благодаря.

— Благодаря, господин Косгроув — казва господин Вега и поглежда към адвоката ми. — Предвидихме да призовем брата на Джина Мейсън, Били. Осемгодишен е и именно той е съобщил в полицията за смъртта й. Това е включено в полицейския доклад, който… нека го отбележим като Документ номер три, като стана дума — той плъзга документа към съдебния секретар. — И нека отбележим разпита му в полицията като Документ номер четири. — Той вдига ръка към адвоката ми, когато последният започва да говори и вмята: — Като се има предвид проблема със свидетелството от втора ръка.

— Двойното свидетелство от втора ръка — казва господин Ъруин.

Следователят, господин Дегнън, прави гримаса.

Господин Ъруин, съблюдавайки казуса на прокурора в папката, която е донесъл, прелиства до страницата с разпита на Били Мейсън. Съвсем кратък разпит. Та той е бил осемгодишно момче. Обадил се в спешното отделение на местната болница в 5:22 сутринта и съобщил, че сестра му не диша. По-късно същата сутрин полицията се опитала да говори с него у тях. Прокурорът, господин Вега, чете съдържанието на краткия доклад за протокола:

Били не беше отзивчив, в най-добрия случай — неспособен да говори. Изобщо не беше в състояние да разкаже събитията от предишната нощ. След петнайсет минути майка му, Вирджиния Мейсън, прекъсна разпита.

24.06.79 г.

Били не изглеждаше здрав. Бил отслабнал, потвърди майка му. Не че отказваше да отговаря на въпросите, просто не беше в състояние да даде никакви подробности за въпросния инцидент. Каза, че намерил сестра си въпросната сутрин, но спал по време на събитията в по-ранните часове на същата сутрин. Майка му каза, че Били няма да отиде да свидетелства за никакво криминално разследване и помоли да не го разпитват повече. Момчето имаше няколко прорезни рани по тялото си от нещо като неназъбен нож — две на лявата му ръка и една под ключицата, с размер около шест-седем сантиметра, но той не можа да ни каже как ги е получил. Раните бяха пресни и изглеждаха като самонанесени. Госпожа Мейсън потвърди, че заварила сина си сам да си ги нанася вчера. Тя посочи, че Били ходи на лекарски консултации и занапред няма да бъде оставян сам вкъщи.

— Велики Боже! — промълвявам, макар не за първи път да чувам този доклад. Дали е искал да сложи край на живота си? Или просто се е самонаказал? Дали и аз нямам някаква вина за случилото се с него?

— Госпожа Вирджиния Мейсън, майка им, ни каза, че Били няма да дава показания. — Прокурор Вега поставя ръце пред себе си. — Ние имаме властта да го заставим да даде показания по наше усмотрение. Но ще изберем да не го правим, тъй като става дума за малко момче, без оглед възраженията на майка му, особено при тези обстоятелства. Ние все още няма да правим предположение, било то благоприятно или не, от отказа му да свидетелства. Няма да се впускаме в теории. За протокола ще отбележим, че Били Мейсън е бил хоспитализиран за лечение и интензивни лекарски консултации. — Господин Вега въздиша. — Така. Да продължим нататък.

Прокурорът провежда кратък разговор със следователя си, господин Дегнън. Докато Вега показва малко емоции в тези процедури, то Дегнън изглежда доста неудовлетворен от развоя на нещата. Той „се цупи“, ако трябва да използвам един от изразите на моите учители.

Господин Вега се обръща към адвоката ми.

— Господин адвокат, свършихме ли?

Господин Ъруин прочиства гърлото си.

— Бих искал да призова моя клиент, господин Солидей.

— Много добре. Господин Солидей? Моля, седнете на свидетелското място. Господин Ъруин? — той му прави знак да седне до него. Въпросът е да ни постави по-близо до съдебния секретар, предполагам.

Ставам на несигурните си крака и с мрачно лице сядам на мястото, където допреди малко седеше Лайл Косгроув. Относително спокоен съм, докато чакам въпросите на адвоката ми.

Съдебната секретарка ме поглежда.

— Заклевате ли се, че ще говорите истината, цялата истина и нищо друго освен истината?

— Заклевам се — отговарям. И Бог да ми е на помощ.

На този етап бих могъл да се справя без адвоката ми, ние с него бяхме репетирали много пъти: Джина е флиртувала с мене на купона. Хванала ме е за чатала пред погледа на другите. Казала, че искала да ме види по-късно. Затова Лайл и аз сме отишли до къщата й. Тя ме поканила да вляза и ние сме правили секс. В даден момент сме паднали от леглото, тя ударила главата си — обяснението за подутините й. По-късно съм се сбогувал с нея, целунали сме се, видял съм през прозореца Лайл да стои навън и двамата с него сме си тръгнали заедно.

— А на въпросния купон госпожица Мейсън установила ли е физически контакт с вас?

— Да. Тя плъзгаше ръката си нагоре по крака ми.

— Докъде?

— До… чатала ми.

Докато свидетелствам за тези неща, задържам погледа си навън през прозореца зад господата Вега и Дегнън. Не мога да гледам адвоката си, не мога да гледам прокурорите. Вместо това съсредоточавам погледа си върху парка долу, където една млада жена люлее детето си на люлка. То е малко момче, което като че ли моли майка си да го засили повече, за да полети по-високо във въздуха. Детето рита с крака, за да увеличи инерцията си.

Поддържам гласа си равен, без извивки, просто предавам с подробности студените факти, за които не мога честно да кажа, че имам някакъв спомен.

— Значи се озовавате в спалнята на госпожица Мейсън. Можете ли да ни кажете кой предприе първата стъпка към сексуалния контакт?

— Тя.

— Може ли да дадете повече подробности?

— Тя си свали халата. Остана чисто гола. Свали ципа на панталона ми и го изхлузи от краката ми.

— И какво направи после?

— Започна да ми прави… започна с устата си…

— Прави ли орален секс с тебе, Джон?

— Да.

Никога няма да узная какво се беше случило между мен и Джина. Никога няма да узная какво бях извършил. Знам, че ако бях… — трудно ми е дори да си го помисля — ако бях причинил смъртта й, то щеше да е нещо, за което никога не съм предполагал, че съм способен. Щях да предположа, че е било напълно непреднамерено, било е нещастен случай, задавяне от пиянски секс или някаква ярост, породена от пълно дрогиране. Но не се дължи на мен. Аз не съм такъв човек.

— Тя ме целуна за довиждане и ми каза пак да се отбия да я видя някой ден.

— Права ли беше? Или седнала? Или лежеше на леглото?

— Права беше. И ме целуна на раздяла.

— Нещо друго случи ли се?

— Попитах я дали иска да остана, за да си говорим или нещо друго.

— И какво отговори тя?

— Каза, че искала да поспи. Каза, че й се гадело. Като че ли имаше нужда да повърне.

— Гадело й се? И сякаш е щяла да повърне?

— Да.

— И после ти си тръгна ли?

— Точно така.

Идва ред на прокурора да задава въпроси и той не прави никакви опити да ми подложи крак. Вероятно нямаше да може, дори да искаше, но ми е ясно, че дори няма да опита. Той потвърждава версията ми, като изтъква всички основни положения за неизбежното заключение, че прокурорът на Съмит Каунти няма да даде под съд Джон Солидей за смъртта на Джина Мейсън. Криминалното разследване ще бъде приключено.

Една много силна част от мен не одобрява онова, което е направил Грант с помощта на политическата власт на баща му. Разбрал се е с прокурора. Разбрал се е със съдебния лекар. Разбрал се е с Лайл Косгроув. Може би се е разбрал и с братчето на Джина, Били. Но не мога да пропусна факта, че аз приемам неговата помощ. Не искам да отида в пандиза. Не искам да проваля живота си. На седемнайсет години съм; може и да съм сторил нещо наистина ужасно, но не мога да го твърдя със сигурност и искам да оправдая себе си поради липса на доказателства за вината ми.

Джеръмая Ъруин ме извежда от сградата. Едва когато излизаме навън, той изразява оптимизма си, че ние ще спечелим. Млад съм, но не и глупав. Това беше очаквано заключение от мига, когато влязохме. Джина Мейсън е просто една млада жена без никакво значение, а аз имам приятели на влиятелни постове.

— До другата седмица те ще вземат решение — казва адвокатът ми. — И после, да се надяваме, можеш да оставиш всичко това зад гърба си.

Ще го направя. Времето ще донесе много неща. Ще донесе успокоение, леко отслабване на страха, болката и вината. Ще донесе също избледняване на малкото спомени, които имам, а с това и неизбежното преповтаряне. След година ще си спомням за това като за детинска грешка, която може би, само може би, е довела до истинска злина. След пет години обяснението ще бъде, че съм бил надрусан до неспособност да се владея и не съм могъл да отговарям за действията си, а и кой всъщност може да каже какво точно се е случило? След двайсет години това ще бъде едно произшествие след гимназията, със случайно срещнато момиче, с тесни къси панталони, високи токчета, което ми опипваше патката, и с което се бяхме надрусали с кокаин и за малко да ми лепнат вина. Това е, което ме плаши. Не искам да го забравям. Не искам да го преповтарям. Искам да го помня винаги така, както го помня сега. Че съм бил част от нещо лошо. И това, че независимо от някакво законно оправдание, със или без доказателства, никога няма да узная дали съм отговорен за смъртта на Джина Мейсън.

Стигаме до колата на паркинга от другата страна на улицата, където е сградата на съда. Хвърлям последен поглед назад и виждам едно момче да стои на тротоара, на фона на масивната постройка и на каменните стъпала. То е прекалено малко, за да е само, едно малко момченце, облечено в парцалива тениска и големи за ръста му къси панталони. То не реагира на вниманието ми към него, просто седи напълно неподвижно, с отпуснати до тялото ръце, наблюдава ме с притесняващата поза на невръстното дете. Малко може да се разбере от изражението му. Нито е на омраза, нито на гняв. Може би на любопитство. Господин Ъруин проследява погледа ми и вижда момчето. Поглежда ме, но не си разменяме нито дума. Понечвам да задам въпроса на господин Ъруин, но съм сигурен, че той никога не е виждал братчето на Джина Мейсън — Били.

Обмислям да направя някакъв жест, да помахам или да поклатя мрачно глава. Но какво мога да кажа на това момче? Сестра му я няма вече, може би защото някой й е сторил зло, но никой няма да бъде наказан за това. То не знае кой, не знае защо, но знае, че е било нещо лошо. Правя мълчалив поклон на момчето, което никога няма да забравя. Няма да си разреша да подмина случилото се. Ще си наложа сам наказание. Ще направя единственото нещо, което е по възможностите ми — ще водя почтен живот, ще се разкайвам и ще искам опрощение от Бога.

И преди всичко — ще помня, че съм длъжник.