Дейвид Елис
Доживотна присъда (17)

16

— Господин Солидей. — Тру изпява думите по телефона.

— Грант…

— Не знам как се справи, братко…

— Чуй ме.

— … но се надявам, че си заслужаваше.

— Грант, млъкни и слушай. Само слушай. Арестуван съм.

— Какво?

— Чуй ме — понижавам гласа си с една октава. Използвам телефонен автомат в арестантската килия на Окръжното шерифско управление. — Джина Мейсън… нали помниш онова момиче?

Отначало мълчание. На Грант не му харесва връзката между правозащитните органи и Джина.

— Момичето от онази вечер — проговаря той предпазливо.

— Да. Починала е. Мъртва е.

— Тя е мъртва и те мислят, че ти имаш нещо общо…

— Те мислят, че аз съм я убил.

Кратък изблик на смях от страна на Грант. След миг мълчание:

— Ти поднасяш ли ме?

— Не, кълна се…

— Къде си, Джон?

— В шерифството, Грант. Ще ме закарат в Съмит Каунти за разпит.

— Ама че гадост… — последва тежка въздишка. — Това не е наистина, нали?

— Съвсем наистина е, казвам ти.

— Отиде ли у Джина оная вечер?

— Да. Бях там. Отидох…

— Почакай, Джон. Не казвай нищо повече. Един момент. Изчакай така само секунда, чу ли? Нека да помисля.

Обръщам се и виждам един от полицейските служители, който вероятно слуша какво говоря.

— Така. Ето кво ще направим. Ще ти наемем адвокат. Още сега. Адвокат.

— Но аз не познавам…

— По дяволите, Джон, замълчи за секунда. Баща ми познава стотици. Ще намерим там някой още сега.

Изстенвам.

— Родителите ми ще умрат, като научат.

— Не е нужно да въвличаш родителите си. Имаш ли адвокат, едва ли ще имаш нужда от родителите си.

— Сигурен ли си?

— В момента в нищо не съм сигурен, Джон. Ще осигурим адвокат там веднага.