Дейвид Елис
Доживотна присъда (16)

15

Слънцето може да бъде най-големият ти враг, когато си на покрив и мажеш черна смола. До обяд съм преполовил работния ден, започнал в осем и половина сутринта. Слънцето е достигнало връхната си точка и пръска жега върху изтощеното ми тяло.

Прекарах целия вчерашен ден в леглото си след продължилия цяла нощ гуляй в Съмит Каунти. По-голямата част от същата тази нощ ми премина в мъгла. В неделя непрекъснато повръщах и се опитвах безуспешно да убедя родителите си, че не съм се натряскал предишната вечер. Господи, дори не си спомням как сме се прибрали. В буквалния смисъл. Последното нещо, което си спомням ясно, е как се измъкнах през прозореца на Джина Мейсън, след като бях останал в стаята й повече от няколко минути и после се довлякох до колата. На сутринта се събудих с аромата от парфюма на Джина, пропит в ризата ми, с която бях заспал. Колкото и божествен да беше този аромат, той беше удавен в дима и алкохолните пари, просмукал дрехите ми. Първото нещо, което направих, въпреки болката, беше да сваля дрехите си и да си взема душ. Водата ме обля като с киселина, особено коленете ми, които бяха ожулени — от незнаен източник.

Обедна почивка. Неудържимо имам нужда от течности. За първи път ми бяха нужни повече от двайсет и четири часа, за да се възстановя след купон. Слизам по стълбата на земята и заварвам двама мъже. Единият е от началното училище, където работя. Другият стои и ме чака. Те са в полицейски униформи, кафяви, а не сини, каквито носят местните ченгета.

— Джонатан Солидей? — пита по-високият от двамата. Той изпълва до краен предел униформата си, има дебели бицепси, оръжие на колана си и отражателни слънчеви очила. Другият е чернокож, по-нисък, с малко коремче и е скръстил ръце.

— Да — отговарям и поглеждам към колата на паркинга.

Бял седан със златни букви.

— Ние сме заместник-шерифи, господин Солидей. Едни хора в Съмит Каунти искат да говорят с вас.

— За какво? — примижавам от слънцето, правя се, че не разбирам.

— На колко си години, синко?

— На седемнайсет.

Мъжът прави гримаса. Разочарован е. Размахва пръст към мене.

— Обърни се, синко. Арестуваме те. Ще те закараме в Съмит Каунти.

— Защо? — питам, без да помръдвам. — По какво обвинение?

— Обърнете се веднага, господин Солидей, и съберете ръце зад гърба си.

Подчинявам се. Заместник-шерифът хваща ръцете ми и слага белезници на китките ми.

— По обвинение в убийство, синко — казва той.