Дейвид Елис
Доживотна присъда (32)

31

Кафенето близо до адвокатската ми фирма, е пълно с деца на училищна възраст, с лаптопи и чаши със скъпа марка кафе върху малки масички с претенциозен дизайн. Мястото е изключително огромно — магазинът беше взел едно съседно празно място и го превърна от малко кафене със старинен чар в Интернет клуб.

Малко съм подранил, затова сядам в единия ъгъл и ревниво пазя пространството си. Седя върху тапициран с плюш стол с висока облегалка и си задавам за стотен път един и същ въпрос.

Не е ли възможно Джина Мейсън да е взела свръхдоза? Тя е припаднала, след като съм си тръгнал, повърнала е и се е задавила. Това е възможно, нали?

Точно така. Разбира се. Ние правихме доброволно секс и после тя е припаднала, може би преди да си тръгна, а може и след това.

Но тогава, как се появява Лайл Косгроув? Съвпадение ли е, че човекът, който ми осигури алиби през 1979 година, е освободен от затвора точно преди Дейл Гарисън да бъде убит и точно по времето, когато получих бележката с изнудването?

Бенет Кеъри улавя погледа ми и ми помахва. Излизам от унеса си. Време е да оставя предишния си проблем и да посрещна настоящия. Бен посочва бара, аз му казвам с устни „черно“ и той купува за двамата кафе. Идва до масата с кафетата, метнал на рамо кожената си чанта с дълга дръжка. От страничния джоб стърчи кафява папка с надпис „Лайл Косгроув“, която наднича към мене.

Бен поставя двете димящи чаши на масата и сяда. Храбро отпивам глътка, без да се изненадвам, че напитката е гореща като разтопена лава.

— Много има за обсъждане — започва той, докато изважда от чантата си адвокатски бележник и го оставя на масата.

— Здрасти, Бен.

Той се усмихва.

— Причина за смъртта, Джон.

— Все пак имаме нещо.

— Нещо, да. Не всичко. Но все пак нещо — и кима. — Моят човек има теория.

— Че Дейл се е задавил ли?

— Естествени причини, умнико — той потупва бележника си. — Малко или повече, може да е имал тромб във врата.

— Твоят човек ли го казва?

— Е… — Бен трепва, — ако сложиш библия под ръката му, той ще каже, че е било удушване. Но ние можем да опровергаем теорията. Това е адски по-добре от нищо. И може би ще мога да накарам окръжния съдебен лекар да се съгласи с мен.

— Това вече ще е нещо.

— Странно нещо.

— Добре. Друго какво?

— Издействахме съдебна заповед. За записите от телефонните разговори на Дейл, банковите му сметки. Записите трябва да бъдат върнати следващата седмица.

Бенет бръква отново в чантата си и изважда малка кутийка.

— Компютърни дискети — пояснява той и ги пуска с глухо тупване върху дървената маса. — Тук е всичко от харддиска на Дейл.

— А моята домашна работа? — питам.

— Реших, че добре ще си уплътниш времето. Извади документите и ги прегледай. Виж дали няма да изскочи нещо.

— Обвинението виждало ли ги е?

— Кой знае — свива рамене Бен. — Да, ако имат поне половин мозък. Те търсят улики за изнудваческата бележка.

— Но не са я открили в неговия компютър. Бележката имам предвид.

Бен поклаща глава.

— Би трябвало да ни кажат и за нея, и за всичко, което планират да използват. Мисля си повече за другите хора, с които е работил Дейл. Дела, върху които е работил. Всичко, на което можем да се натъкнем, Джон. Може би трябва да издигнем параван.

— Кой ще иска да убива умиращ възрастен адвокат? — питам разсеяно.

— И ти скалъпва улики за делото.

— Господи, мразя да чувам тази дума. Бях обвинен несправедливо, а Осуалд не е действал сам.

— Давай да вървим нататък — казва Бен. Не е време за самосъжаление. — Заподозрени. Накарах Кал да провери някои хора. Ето този… — той изважда папката с надписа „Лайл Косгроув“ от чантата си — е много обещаващ.

— Кой е той? — питам възможно най-невинно.

— Лайл Косгроув. Казвах ти преди, че той има полицейско досие за насилие. Лежал е дванайсет години за въоръжен грабеж, излязъл малко преди смъртта на Дейл. Обжалвал присъдата си, обвинявайки Дейл, че го бил провалил. Така че, той е насилник и бесен на Дейл.

— Нещо друго в миналото му?

— О, да — Бен се ентусиазира. — Ударил ченге, когато бил дванайсетгодишен. Признал се за виновен и получил само година и половина, понеже само го бил пернал. И едно обвинение в изнасилване.

Изправям гръб.

— Изнасилване — повтарям.

— Когато е бил на деветнайсет години.

Затварям очи. Компанията, с която общувах.

— Признал си, за да получи по-леко наказание — продължава Бен. — Като за опит за физическо насилие. Излежал малко над година за това.

Адреналинът ми се надига.

— А някакви провинения като непълнолетен?

Бен свива рамене.

— Тези неща са строго поверителни. И са неприемливи от съда доказателства така че няма да ни бъдат от полза.

— Неприемливи — опитвам се да звуча незаинтересовано. — Не знаех това.

— Да, не могат да се използват. Плюс това, човекът е вече над трийсет години, това са две десетилетия оттогава, дори и да се открие нещо. Няма отношение към делото. Нанася вреда. Дай да видим — той прелиства документите. — Единственото му провинение като непълнолетен е, че загубил шофьорската си книжка. Това не е престъпление, само обществена информация. Момчето имало три нарушения за шофиране в нетрезво състояние през първите шест месеца, след като получили книжка. Отнели му я през седемдесет и осма и оттогава не е получавал нова.

— Значи наистина е примерен гражданин — вмятам. Спокойно искам да видя досието му. Бен ми го подава. Отварям папката и хвърлям поглед на двете страници. Запаметявам адреса на Лайл Косгроув — Уест Стантън 4210, ап. 2D — и не скривам оптимистичното си изражение пред Бен. Значи Бен вероятно е помолил Кал Рийди също да открие Лайл Косгроув след мен. Кал още не ми се е обаждал.

— Уестън Стантън — казва Бен. — Това е от субсидираните жилища. СПМ настанява много от бившите си затворници там.

Той говори за Службата за поправителни мерки. Отделът за условни присъди към СПМ помага на затворниците да си намерят жилище и работа, след като бъдат пуснати на свобода.

Бен посочва папката.

— Изглежда, че Лайл Косгроув е работил оная нощ, късна смяна в обществен аптечен склад. Смяната му започвала в шест.

— Дейл почина след седем вечерта — уточнявам.

— Но Кал е прегледал присъствения лист на склада. Това е само един лист със закачена за него писалка. Не е като да натискаш бутони за часа на влизане и излизане.

— Значи може да е излъгал. Да е влязъл късно и да се е държал така, сякаш е отишъл навреме.

— Възможно е — кима Бен. — Кал разговарял с двама от другите работници. Те потвърдили, че е дошъл навреме. Попитали Кал дали той е надзорникът на Лайл.

— Значи те може и да са го прикрили.

— Точно така. Това трябва да бъде нашата версия.

Отварям папката на Лайл Косгроув и отново я преглеждам. Погледът ми не попада върху нищо съществено. Печеля време, размишлявайки.

— Този човек е закоравял престъпник — казва Бен. — Той е нашият празен стол.

— Какво каза?

— О, това е просто израз. Винаги е лесно да посочиш с пръст празен стол. Някой, който не може да се защити.

— Но те биха могли да повикат Косгроув в съда. Тогава той ще може да се защитава.

— Сигурно — съгласява се Бен. — Ние ще отлагаме неговото разкриване възможно най-дълго. Ще чакаме, докато делото стигне почти до последния си стадий и тогава ще подхвърлим името му. — Той потърка енергично ръце. — Бих искал да обърна тоя тип с хастара навън.

— Би искал — питам, — но няма да го направиш ли?

— Не мога — отговаря той. — Още не. Не можем да претърсим жилището му или нещо от сорта.

Вирвам глава. Това е идея, която не ми беше идвала наум.

— Защото, ако поискаме заповед за обиск, ще си разкрием картите — казвам.

— Да, точно така — той се усмихва. — Не бих се учудил, ако Кал го направи, ако му кажем. Но няма да постъпим така.

— Няма — веднага се съгласявам. — Няма да влизаме с взлом в ничия къща.

Бен кима разсеяно. Аз прочиствам гърлото си и питам:

— Само от любопитство, той как би го направил?

— Кое? Да влезе с взлом ли?

— Само ми е любопитно — повтарям. — Без да бъде очевидно влизане с взлом.

Бен повдига вежди. Въздиша.

— Предполагам, че човек би използвал някаква уловка. Някои от тия момчета, които съм изправял пред съда… — той се разсмива.

— Как са го вършили?

— Ами те винаги казват, че е по-лесно да влезеш направо през предната врата и да се държиш естествено. Показваш някакви фалшиви документи за самоличност или нещо от този род.

— Да, сигурно.

— Всъщност съм бил в някои от тези жилища. Когато работех като прокурор. Хазяите ще ти отворят вратата веднага щом им кажеш „СПМ“ или „окръжен адвокат“. Такива служители често посещават бивши затворници.

Информация, която ще запомня.

— Сигурно е много забавно.

— Но въпросът тук е, че ние трябва да стоим настрани засега. Не бива да се доближаваме и разговаряме лично с господин Лайл Косгроув, докато щатът не престане да представя повече доказателства. Тогава ще извадим съдебни заповеди, за да претърсим жилището му, да прегледаме полицейските му досиета и да го притиснем така, че ще направим живота му ад.

Поглеждам Бенет Кеъри.

— Ами ако се окаже невинен?

— Тогава, в най-лошия случай, ще прекара неприятен следобед с мен и въпросите, които ще му задавам.

Затварям папката и я плъзгам към Бен.

— Знам какво е да бъдеш неоснователно обвинен — казвам. — Не съм сигурен, че искам някой друг да изпита същото чувство. Разбирам, човекът не е светец. Добре, шофирал е в пияно състояние, когато е бил на шестнайсет години, ограбил е обществен склад преди дванайсет години — но това не го прави убиец.

— Засега ние само се оглеждаме наоколо. Не е нужно да го решим в този момент.

— Знам, Бен, но…

— Това, което трябва да решим в този момент, е дали ти искаш да спечелиш това дело. — Бен не прави опит да омекоти удара върху мен. Очите му са заковани в моите.

— Да, по дяволите, искам да го спечеля — и размахвам ръка срещу него. — Ето, направи го. Виж какво има тук — грабвам кутийката с компютърните дискети и я вдигам, за да я метна нанякъде, но размислям и я поставям обратно върху масичката. — Извинявай. Понякога… нервите ми не издържат.

— Разбирам те. Но трябва да ми вярваш.

— Нужно ми е да изляза да потичам или нещо такова. Какво… правиш, Бен? Когато нещата изглеждат нелогични?

Бен ме оглежда за момент. Какво ли ще отговори? Как помага той на клиент, който се побърква от мъка и тревога? Той изважда портфейла си и издърпва оттам някакви снимки в пластмасово калъфче и ги подхвърля към мен.

— Мисля за тях — отговаря ми.

Това, предполагам, са родителите му, които Бен загубил при автомобилна катастрофа, когато е бил дете. Бен прилича на баща си, само че не е толкова едър като него. Майка му е доста приятна жена на черно-бялата снимка — ъгловат нос и изпъкнали очи, развята коса. Не би трябвало да се изненадвам, като гледам мъжа срещу себе си.

— И моите родители са мъртви — казвам.

Бен кима сериозно.

— Мислиш ли често за тях?

— Всеки ден. Понякога разговарям с тях.

— Сигурно. — Бен хваща чашата си с кафе, но не я повдига. Мъжете не ги бива в такива разговори.

— Помниш ли родителите си? — питам го.

— Не съвсем. — Той присвива очи, вглеждайки се в спомените си. — Пазя един мимолетен спомен за тях. Аз съм на задната седалка на колата. Не виждам лицата им. Те разговарят за нещо — той свива рамене. — Това е, нищо повече. — Излиза рязко от транса и ме поглежда. — Причината, поради която повдигнах въпроса за тях, е, че когато нещо ме безпокои, си мисля за тях. Мисля си колко кратко са живели. Колко безумен може да бъде животът, а после умираш. Просто животът секва.

— Това утешава ли те?

— Да, по някакъв начин. Кара ме да си мисля, че ние взимаме някои от детайлите прекалено на сериозно. А цялостната картина ни убягва. Това ме успокоява.

Добре. Разбирам го, предполагам. Бенет Кеъри и аз не водим един и същ живот, това е повече от сигурно.

— Може ли да те попитам нещо, Бен? Какво направи… след като те починаха?

— Смених няколко приемни семейства за известно време. После една моя леля ме прибра. Почти не си спомням другите хора. Леля ми стана нещо като майка — той рисува нещо върху масата с пръст. — Тя също имаше нелек живот. Но винаги беше насреща за мен. Водеше ме на училище, непрекъснато ме ръчкаше да си пиша домашните. Такива неща. Бях на четиринайсет години, когато доведох една приятелка у дома и леля ми за малко да я изгони — Бен се разсмива. — Много ме закриляше.

— Е… — Не знам какво точно да кажа. — Струва ми се, че трябва да загърбиш лошите неща.

— Тъй ли? Аз пък мисля, че трябва да помниш онова, което ти е било отнето. То ти дава перспектива.

— Може би. — Май схващам какво има предвид. То всъщност обяснява по някакъв начин същността на Бенет Кеъри. Той е човек, който притежава всичко необходимо, за да води пълноценен живот, а вместо това се е свил в черупката си. Страх да се сближи отново с някого, предполагам.

Бен посочва с глава зад себе си.

— Тръгвай си оттук, господин Солидей. Върви да разходиш кучетата си или да потичаш покрай езерото. Върви да се съсредоточиш върху нещо хубаво.

Приемам съвета му, стискам го за рамото в знак на безмълвна благодарност и си тръгвам.

— А пък аз ще се съсредоточа върху лошите момчета — подмята той.