Дейвид Елис
Доживотна присъда (46)

45

Когато се прибирам у дома, на алеята пред къщата е паркиран син седан. Не ми е познат и не мога да видя през стъклото дали има някой зад волана.

Стигам до вратата и откривам, че е отключена. Бавно я отварям със стаен дъх. Откъм кухнята се втурват кучетата ми Джейк и Маги. Чувам драскането на ноктите им, преди да видя топчестите им малки телца, тичащи към мен. После забелязвам багажа — пътната чанта, която бях купил преди три години за Коледа, оставена до стълбите. До нея — чифт обувки с високи токчета.

Бившата ми съпруга, Трейси Стърнс Солидей, излиза от кухнята и се спира на прага. Тя е с работно облекло. Кремаво поло, пола на шотландски карета, обикновени бижута. Порасналата й тъмна коса е прибрана с шнола назад. Тя изглежда по-слаба, отколкото, когато бяхме женени. Скулите, брадичката и носът й изглеждат по-изпъкнали. Събула е високите токчета и е махнала обеците си.

Зелените й очи ме гледат предизвикателно.

— И аз имам думата за това — започва тя.

— За кое?

— За идването ми тук. Нямам нужда от разрешението ти.

Устните ми се извиват в усмивка.

— Да, така е. — Обхващам с ръка стаята. — Всъщност ти все още участваш в ипотеката.

— Адски си прав.

Подушвам въздуха.

— Не ми казвай, че готвиш.

— Е, случва се понякога.

Посягам към сърцето си, имитирайки изненада. Просто печеля време. Все още стоим един срещу друг в стаята и не сме решили как да се поздравим.

Тя изглежда различна. Тази жена, която съм виждал всеки ден в продължение на осем години, сега изглежда по-различна от всякога. Изглежда по-добре, бих казал, въпреки че по някакъв начин по-добре е по-лошо.

Тръгваме бавно към средата на стаята. Вземам инициативата и протягам ръце. Олеква й, че аз дадох тон. Прегръдката ни е платонична. Не е кратка, но не е интимна и завършва с потупвания по гърба. Когато се отдръпваме един от друг, тя ме оглежда изпитателно.

— Обещахме си, че винаги ще бъдем приятели. Нали така си обещахме?

Усмихвам й се.

— Ние сме приятели.

— Тогава какво означава „не искам да ме виждаш така“? Това ме притесни.

Потупвам ръката й, но не й отговарям.

— Изглеждаш добре, Трейси. Направо страхотно.

Остава много доволна от комплимента. Всъщност тя никога не е била особено суетна. Не че е поласкана. Доволна е, че съм спокоен, щом й казвам такова нещо.

Тя ми връща комплимента и аз се разсмивам.

— Чак космите на краката ми посивяха. — Откакто ме арестуваха, смъкнах близо пет килограма, но не изгубените килограми ме притесняваха, а това, че остарях. Забелязвам го предимно около очите, не толкова торбичките и бръчките, а тъмните сенки под тях.

Тя ми казва, че е приготвила задушено, което мога да ям няколко дни. Ще е готово след половин час. Донася бутилка червено вино и ние сядаме; кучетата веднага се присъединяват към нас. Джейк си я спомня, но той винаги е бил моето куче. Маги никога не я е виждала, но се хвърля към нея и търка муцуна в скута й.

Карам Трейси да ми разкаже за себе си. Тя ме запознава бегло с живота на Източния бряг. Вече е получила повишение и сега е вицепрезидент на фирмата за връзки с обществеността. Странно е, че едва сега го узнавам. Не ми се беше обадила да ми каже. Дори се била включила за кратко в политическа кампания — избори за кмет, за което говори с ирония. След малко подпитване с неохота ми съобщава, че си има приятел. Лекар, пояснява тя, хирург, което приемам с усмивка на лицето и със свит стомах. Става да погледне задушеното и обявява, че му трябва още половин час.

След като дава „отчета“ си, известно време се занимаваме с кучетата. Незнайно защо изведнъж ставам нервен. Имаше толкова много неща около разпадането на брака ни, които изглеждат безпричинни. Или може би самите причини са безсмислени.

— Минаваха ми ужасни мисли — казва тя. — След като се чухме с теб по телефона. Стори ми се много притеснен.

— Съжалявам. Цялата тази работа, нали разбираш, поражда разни странни чувства.

Тя вдига ръка към челото си.

— Дори не мога да си представя.

— Ще се преборим, Трейси. Трябва да го знаеш.

— Знам го.

— Не, не знаеш — усмихвам й се. — Оценявам съпричастието ти. Но доказателствата са много слаби. Хванаха ме при лошо стечение на обстоятелствата. Но нямат какво да докажат. Нямат достатъчно, за да посочат мотив.

Тя очаква подробности, но не ги получава. На лицето й е изписана надежда и двамата усърдно се молим да съм прав. Мобилният й телефон иззвънява и тя се спуска към чантата си, за да го изключи.

— Чакаш ли обаждане? — питам аз.

— О, не. Не.

— Върви да се забавляваш, Трейс.

— Не, Джон. Беше Криста. — Тя свива рамене извинително. — Не знаех кога ще се прибереш. Или дали ще ти е до компания. Нали делото ти доста напредна…

— Трейси. — Докосвам ръката й. — Вероятно ще е добре, ако поспя. Делото ми напредна, както сама каза. Благодаря ти за вечерята. Толкова ми се яде домашно приготвена храна. Но трябва да прегледам някои неща. Колко време ще останеш в града?

— Не знам. Толкова, колкото… Не знам.

— Не си тук по работа. Взела си си отпуска.

— И какво от това?

Усмихвам й се възможно най-самоуверено.

— Наистина оценявам това. Беше… беше чудесно, че дойде. Може пак да се видим, преди да си заминеш.

— Колкото пъти искаш. Само ми се обади…

— Добре. Чудесно. Имам мобилния ти номер.

— Не, сменен е.

О! Значи и телефонният й номер е друг. Странно как такива дребни неща могат да те засегнат.

Тя ми дава новия си номер.

— Отседнала съм при Криста.

— Чудесно. Имам й телефона. — Намигам й. — Иди се виж с приятелите си. Забавлявай се. — Ставам от дивана, за да я накарам да тръгва.

Тя също става, но продължава да упорства.

— Дойдох тук, за да те видя, Джонатан. Искам да помогна.

— Вече го направи. Това означава много за мен. — Докосвам сърцето си. — Наистина. Просто… трябва да се съсредоточа.

— Да, да, разбира се.

Прегръщам отново бившата си жена. Затварям очи и възможно най-дискретно вдишвам аромата й — парфюма си не е сменила. Тя отново ме оставя аз да водя. Цял час да я държа така, няма да се отдръпне. Бих могъл да я попитам какво ли не в този момент и съм убеден, че ще ми отговори.

— Ще ти се обадя — обещавам й.

— Ще си мисля само хубави неща. — Тя събира длани като за молитва.

Изпращам Трейси Солидей до вратата и я гледам, докато потегля. После се връщам на дивана и изчаквам сърцето ми да се успокои.