Дейвид Елис
Доживотна присъда (23)

22

Животът се върна — в много отношения — почти до нормалното си състояние, независимо от ареста ми. Учудващо е в известен смисъл, че всекидневието ми си продължава постарому. Както преди сметките ми дават мълчалив знак от купчината в средата на кухнята ми — от широкия барплот за закуска. Както преди кучетата ми се нуждаят от храна, разходки и внимание. Както преди си взимам душ, бръсна се, чета вестника си и преглеждам сделките на фондовата борса.

И както преди къщата е празна във всякакъв реален смисъл. Мислех да се изнеса, след като Трейси ме напусна. Вероятно ще го направя в даден момент. Мисълта ехти някак кухо, навявайки предположението, че ще дойде момент в обозримото бъдеще, когато ще мога да се изнеса. Във всеки случай сега не е времето да мисля за това. Имам прекалено много работа. Много съм зает. Винаги съм много зает.

„Много зает“, предполагам, би могло да бъде обобщение с две думи на провала на брака ми. Работата ме праща в южната част на щата, в столицата, за почти цяла седмица през шестте и повече месеца, в които законодателният орган е в сесия. Вероятно е голяма дупка за началото на един брак. Бях прекалено увлечен от работата си. Не егоистично. Тя никога не ме е наричала „егоист“. „Погълнат в себе си“ — това беше изразът, който Трейси използваше. Бил съм мислил, че това, което върша, е по-важно от всичко, което върши тя. По-важно от нас двамата.

Никога не съм го мислил. Никога. Но предполагам, че действията ми са говорили „по-силно“ от мислите ми. Тя негодуваше срещу мен, аз негодувах срещу нея, задето не ме разбира — в края на краищата аз работех, когато се запознахме. По дяволите, ние негодувахме един срещу друг. Тя започна да се отдава на работата си — в консултантска фирма за връзки с обществеността, и то до такава степен, че пътуваше извън града или работеше през всичките часове на месеците, когато аз си бях тук, в града. По този начин ми връщаше за времето, през което бях в столицата. Поне така го възприемах аз. Начинът, по който тя го виждаше, беше: как е възможно аз да допускам работата ми да обсебва времето ми, а същото да не важи за нея?

Беше права. Ще ми се тя да можеше да знае как съм се чувствал. Да можеше да чуе нещата, които й казвах, не когато бяхме заедно, със свалени ръкавици в срещуположните ъгли, а когато бях сам в хотелска стая в столицата. Това, за жалост, бяха най-интимните ми моменти с Трейси. Казвах й колко много я уважавам, колко й се възхищавам, как се страхувам да не я загубя.

Пропастта стана прекалено широка. Разбрах го преди две-три години. Стигнахме ниската точка. Всеки мисли, че най-трудната част от развода е моментът, когато неизречените слова се изрекат, когато решението е взето. Но не е така. Най-ниската точка е, когато осъзнаеш дълбоко в душата си, в жестокия момент на честно признание пред себе си, че никой от двамата няма да е щастлив в брака си. Тогава ходиш като насън, в очакване на момента, когато единият от вас ще прояви куража пръв да се обади.

Това не значи, че особеностите на скъсването са като разходка в парка. Човек не се разделя физически веднага, поне с нас не стана така. Вие съществувате съвместно. Правите планове, обсъждате ги деликатно и почти се отклонявате от пътищата си, за да се избягвате един друг. Има непосредствена дистанция — може би същата дистанция, която вече е съществувала, но сега е по-осезаема. Повдигнах въпроса за къщата — кой от нас да се изнесе или не трябва ли и двамата? Именно тогава тя ми каза — беше денят, след като решихме да се разделим — че е приела работа на Източното крайбрежие. Стъпка нагоре, поясни тя, промоция, много вълнуваща възможност за нея, и аз се опитвам да й оказвам подкрепа, като размишлявам през цялото време: тя е приела работата, докато все още сме били заедно.

Накрая се държахме приятелски. Погледнахме се и решихме да не се намразваме. Казах й колко се вълнувам за напредването в кариерата й, защото тя изглеждаше много въодушевена от това. Струва ми се, че това е отчасти вярно, че тя е приела работата не толкова, че й харесва, а заради местонахождението й. Вероятно е по-добре, че не сме в един и същ град. За Трейси е по-добре, отколкото за мене. Името на сенатор Тъли се споменава в новините всяка седмица, а консултантът по връзки с обществеността следва новините. Това непрекъснато ще я подсеща за мен, за причината, поради която се разделихме — според нея.

Спирам се в средата на кухнята — не помня защо дойдох дотук. Започвам да разбирам как се чувстват кучетата ми.

Едно ще ви кажа: няма нищо по-добро от обвинение в престъпление, ако искаш да не мислиш за бившата си съпруга. По някакъв странен начин, така е по-лесно. Няма виновен, защото не съм сторил нищо. Мога да яхна белия си кон. Обвинен е невинен човек. Нещо, което не мога да кажа за брака си. Там има виновен, животът е прекалено сложен, за да го сведеш до една-единствена постъпка или момент, но в края на деня поемам вината за раздялата ни.

На вратата ми се почуква. Поглеждам инстинктивно към прозореца, но пердетата са спуснати. Да кажем, че е така: медиите не проявяват уважение към уединението ми. Но аз вече не съм най-голямата новина, благодарение на ядрената криза в бившия Съветски съюз. Освен това, който иска моя снимка, вече я е направил.

— Кой е?

— Грант.

Отварям вратата. Поглеждам над рамото му. Колата му е паркирана на алеята, репортери не се виждат. Джейсън Тауър, началникът на личния му състав, говори с някакъв служител на задната седалка на колата.

Грант влиза, протяга ръка, позамисля се и ме прегръща. После ме отделя от себе си на една ръка разстояние и ме оглежда от главата до петите.

— Кво пра’иш, Джони? — Връщане към младостта, към безцеремонния градски говор, който се заучава толкова лесно, но трудно се забравя, напомня ни за преживяното заедно. Сенаторът се навежда и поздравява домашните ми любимци Джейк и Маги. Разрешава на Маги да хапе пръстите му, както правят кутретата, но сега мъничко по-силно, после се изправя.

— Имаш по-важни неща да правиш — казвам му.

— Оу! — той прави физиономия. — Още е рано да се отдам на скуката. Ей, за момента изоставам само с осемнайсет пункта.

Бях чул за резултатите от гласуването от частно нает за кампанията човек. Цифрите на сенатора всъщност падат надолу. Все още е твърде рано, данните не са окончателни, но както и да ги погледнеш, на него му предстои изкачване.

Предлагам му питие, но той отказва. Сяда в креслото, а аз на дивана. Дневната ми не е нищо специално — дюшеме, семпли зеленикавокафяви мебели, огромен телевизор, камина. Някогашен семеен дом, превърнат сега в „ергенска квартира“, според съпругата на Грант, Одри.

— Казах ти да стоиш настрана — опитах се да го сгълча. — Не биваше да идваш тук.

Той не ми обръща внимание. Погледът му пробягва по полицата над камината, по снимките. На една от тях сме той, заедно с Одри, Трейси и аз на кея, след разходка с яхта по езерото преди четири лета. Друга снимка на Трейси сама, позирала за портрет, заема централно място върху полицата. По изражението на Грант се вижда неодобрението му, че я държа, вкопчен в миналото. Той всъщност никога не беше харесвал Трейси.

— Кажи ми какво мога да направя, Джон — заговаря той. — Кажи ми от какво имаш нужда и ще го имаш.

— Възнамерявах да стоя колкото се може по-далече от тебе. Но ти направо проваляш всичко.

Грант се засмива.

— Няма начин Ейдан да ме погледне в очите и да ми каже, че гаранцията ми е недостатъчна. — Той говори за съдията, който ме пусна под гаранция. Сенаторът се успокоява за момент, после става сериозен. — Ще работиш при мен колкото искаш. — Той кима бавно. — Все още си мой главен съветник. Все още си дясната ми ръка в тази кампания.

— Виж какво… бих казал „не“, но това влиза в задълженията ми — мъча се да намирам думи. — Ще гледам да стоя възможно най-настрана. Няма да се появявам на публични места. Поне засега. Надявам се, че делото ще приключи бързо и аз ще спечеля.

Бърза агитация от страна на Грант. Да съм бил сигурен, че ще спечеля. На съдебните заседатели нямало да им отнеме и пет минути, за да ме оправдаят. Никой не вярвал, че аз съм го извършил. Окръжният адвокат щял да подвие опашка.

— И още нещо — продължава той, — ще работиш колкото искаш. Ще прокараме линия за факс дотук. Можеш да си избереш която си искаш голяма роля. Ти си ми необходим, друже. Това не е просто щедрост. На всичкото отгоре знаеш, че… — посочва с пръст мен и себе си — ние двамата трябва да се грижим един за друг.

— Май все ти поемаш грижата, приятел — успявам да се усмихна вяло аз.

— О! — той размахва ръка. За страничен наблюдател Грант и аз винаги сме имали малко странни отношения. Политиката е едно от малкото места, където приятелството и работата се смесват. Политиците задържат приятелите си около себе си. Което означава, както е в моя случай, че най-добрият ти приятел ти е шеф. Използвам израза „най-добрият приятел“, но в известен смисъл винаги съм се питал, дали не бях станал негов брат след автомобилната злополука с родния му по-голям брат. Той ме закриляше така, както брат му го беше закрилял. Оттогава е неотлъчно до мен. Аз си тежа на мястото, дума да няма. Ценен съм за него. Той не прави нито крачка, без правния ми съвет. Но той тъкмо затова избра мен. Направи ме главен съветник, независимо че баща му, Саймън, предложи друг, по-възрастен адвокат, трупал опит в столицата повече от едно десетилетие. Грант обаче настоя да съм аз.

— Както и да е — сенатор Тъли събира ръце. — Имаш ли всичко необходимо?

— Мисля, че да, шефе.

— Бенет ще ти бъде адвокат.

— Аха. Това ме успокоява. Ще ми се уликите да бяха малко по-полезни.

— Даа, така е — той разперва ръце. — Изнудване? За какво ли е, дявол го взел?

— Нямам представа.

Той отмества погледа си към пода.

— Възможно ли е да има нещо общо с документите за номиниране на Тъли?

Тази мисъл явно е мъчителна за Грант. Той знае, че никак не исках да използвам „коза“, поне не и така, както искаше Грант. Сега разбирам защо беше оставил помощниците си да чакат в колата. Разговорът ни е много поверителен.

— С „коза“ ли? Не виждам по какъв начин.

Грант обляга лакти върху коленете си.

— Просто ми се струва странно. Две неща се случват почти едновременно. Онази бележка… — той поглежда в моята посока, но не към мене. — Да не би да е сметнал, че искаме да използваме „коза“, като останем насаме с Тротър и сега заплашва да го направи обществено достояние? Нещо такова ли е?

— Изнудване на изнудвачи — разсмивам се. — Не, не и Дейл. Той беше колективен играч.

— Предполагам — Грант обмисля думите ми за момент. — Както и да е, забрави за „коза“, забрави. Сега няма да засягаме тази тема.

Доволен съм от заключението, съжалявам за причината. Най-добре Грант да не използва „коза“, било то тайно или публично.

— Добре — Грант скача от мястото си. — Кажи ми, ако имаш нужда от нещо.

— Ще ти кажа. Благодаря ти, друже. Наистина.

Грант се пресята с лявата си ръка и хваща моята дясна, разтърсва я за кратко. Проследявам го с поглед през прозореца и го виждам как стига до колата, поглежда към все по-враждебното небе и се подготвя за буря.