Дейвид Елис
Доживотна присъда (56)

55

— Защитата призовава сенатор Грант Тъли.

Чувам слабото повтаряне на името от задната част на съдебната зала — приставът или някой съдебен полицай го извиква в коридора. Обръщам се да погледна. В залата има десетина-дванайсет представители на пресата.

Грант Тъли е в сградата от два часа. Не искаше да се натъкне на вълнението от репортерите, които бяха изслушали встъпителната реч на Бенет. А те точно това очакваха. Затова влезе в сградата през служебния вход за съдиите, заедно с един от адвокатите, на когото беше помогнал да бъде назначен на съдийски пост. После се качи на единайсетия етаж при един окръжен мирови съдия, негов добър приятел, в чийто кабинет се раздаваха длъжности и постове на победилата в избори партия.

Грант Тъли изглежда както винаги — съвсем обикновен човек. Той е хубав и млад, но, вероятно поради възрастта си, не излъчва властност като някои негови колеги от старата школа с посребрени коси. За мен това е положително качество. Той прави добро, ненатрапчиво впечатление. Съдия Бриджес му отдава заслуженото, като го поздравява с „добър ден“ и придава на лицето си израз на уважение. Тя не е била избрана с помощта на Грант, но Грант Тъли все още може да й навреди, ако реши. Би могъл да говори с главния съдия на окръжните съдилища, който назначава съдиите в съдебните зали. Съдия Бриджес може да се окаже в нощен съд за дела за наркотици, ако подходящият човек поиска това.

Бенет „загрява“ сенатора: име, длъжност и личен номер.

— Знам, че сте в разгара на кампания — добавя той. — Затова предлагам да преминем направо на въпроса.

Грант е нагласил лицето си за пред публика. Ще му бъде трудно, но той ще се справи.

— Юни, хиляда деветстотин седемдесет и девета — започва Бен. — Вие и Джон Солидей сте седемнайсетгодишни.

— Точно така.

— Вие и Джон отивате на купон.

— Точно така.

— Отивате в едно градче в Съмит Каунти, оттатък граничната линия.

— Точно така.

— Запознахте ли се с някого на купона?

— Да. С едно момче на име Лайл, с още едно на име Рик и с едно момиче на име Джина.

— Фамилните им имена?

— Не ги запомних.

— Момчето Лайл не се ли е казвало Лайл Косгроув?

— Не знам. Като нищо би могло.

Бенет няма да се впуска в подробности за Рик — вече знаем, че името му е Брайън О’Шей и че е мъжът, влязъл с взлом в къщата на Бен. Той не беше споменал истинското име на Рик и във встъпителното си заявление. Това излиза от границите на онова, което ни е нужно да покажем, а и вече има достатъчно неща, които вероятно няма да сме в състояние да установим.

— Добре — казва Бен. — И тъй, в края на вечерта, господин сенатор, тръгнахте ли си от купона?

— Да.

— С кого си тръгнахте?

— С Рик, струва ми се. Беше толкова отдавна. — На Грант не му стана приятно да чуе името на Рик да се споменава в това дело. Но не можеше да се направи кой знае колко по въпроса.

— Тръгнали сте си с Рик — пита Бен — или с Лайл?

Сенаторът изглежда объркан за миг. Трябваше да систематизира много информация за 1979 година за кратко време.

— Тръгнах си с Рик — отговаря той.

— Сигурен ли сте? Спомняте си, че сте си тръгнали заедно с Рик с вашата кола, така ли?

— Да, това си спомням. Дотолкова, доколкото може човек да си спомни подобно нещо отпреди много години.

— Добре. — Бен задава тихо следващия си въпрос. — Там сте пили.

— Да, пих. Пих бира.

— Но не и Рик.

— Не.

— Значи Рик ви е закарал у вас.

— Точно така.

Гласоподавателите едва ли ще се шокират, че седемнайсетгодишен пие бира. Това ни кара да изглеждаме учтиви, без да засягаме Грант. Би могло да има много други неща, които да му навредят.

— Ами другите? — пита Бен. — Джина, Лайл и Джон?

— Те си тръгнаха поотделно.

— Защо вие не си тръгнахте с Джон?

— Разбрах, че девойката е поканила Джон у тях.

— Имате предвид Джина Мейсън ли?

— Да, Джина.

— Кой ви го каза? Че Джина е поканила Джон у тях?

— Не знам, господин Кеъри. Едно от другите момчета. Или Лайл, или Рик.

— И какво стана после?

Грант свива рамене.

— Прибрах се вкъщи.

— И тъй, нека изясним нещата, господин сенатор. Вие и Рик сте се качили във вашата кола. Джон и Лайл тръгват с колата на Лайл. Джина вече се е прибрала у дома преди вас.

— Точно така.

— Но Джина е поканила Джон в дома си.

— Да.

— Така. Научихте ли, че младата жена, Джина Мейсън, е починала същата нощ?

— Да, научих го. За голямо мое съжаление научих.

— Говорихте ли с полицията за нещастния случай?

— Да, говорих с човек от следствения отдел.

— Добре. Да сте разбрали случайно, че господин Косгроув е бил разпитван?

— Да, разбрах.

— Знаехте ли, че господин Косгроув е имал адвокат?

— Да. Господин Косгроув — Лайл, както го знаех — имаше адвокат. Дейл Гарисън.

— Как ангажирахте Дейл Гарисън?

— Той ме попита дали мога да му препоръчам някого и аз му дадох името на Дейл.

— Господин сенатор, в какво душевно състояние бяхте тогава? Вярвахте ли, че Джон е виновен или невинен?

Грант срязва въздуха с ръка.

— Не бях там, така че не знам. Но вярвах, първо, че Джон Солидей е най-добрият ми приятел и човек, на когото имах доверие и когото уважавах. Човек, който никога не би извършил такъв акт на насилие. Никога. И второ, знаех, че той беше силно дрогиран. Въпреки това не мислех, че ще направи нещо подобно на онова, което те разследваха. И досега не вярвам.

— Господин сенатор, вие знаете за предполагаемата изнудваческа бележка.

— Да, знам.

— Добре. Нека тогава се отклоним малко от пътя. Нека ви покажа това веществено доказателство. — Бен се отдалечава и взима изнудваческото писмо, после раздава копие на съдията и свидетеля. — Моля, прочетете го на глас.

Грант се подчинява.

— И тъй, господин сенатор, запознат сте с това писмо.

— Да, смътно.

— Нека ви попитам, сър. Възможно ли е това изнудване да има връзка със случилото се през седемдесет и девета година? — Бен прави крачка. — Имам предвид, възможно ли Дейл Гарисън да е заплашвал Джон, че ще каже нещо за седемдесет и девета година, което вие още не сте знаели? Някаква тайна?

— Възразявам — обажда се прокурор Джохансен. — Това е хипотетичен въпрос.

— Приема се.

— В писмото се споменава за „сенатора“, Ваша чест.

— Това не прави въпроса ви по-малко хипотетичен, господин адвокат — отговаря съдия Бриджес. — Продължавайте.

Бенет не проговаря веднага. Успокоява се, търси подходящ въпрос.

— Господин сенатор, ние знаем, че господин Гарисън е бил адвокат на Лайл Косгроув през седемдесет и девета година.

— Да, знаем го.

— Добре. Възможно ли е господин Гарисън да е заплашвал да ви каже, че всъщност Джон е бил виновен за престъпление през седемдесет и девета година?

— Възразявам. — Ерика Джохансен е станала на крака. — И това е хипотетичен въпрос.

— Не, не е — бърза да отговори Бен. — Мисля, че отговорът на господин сенатора ще го потвърди.

— Ще залича отговора, ако е хипотетичен — съдия Бриджес кима към Грант. — Господин сенатор.

Грант й кима в отговор, после отново приковава поглед в Бен.

— Няма нищо за седемдесет и девета година, което вече да не е обсъждано от страна на Джон, Дейл и мен. Всички ние знаем, че съществува съвсем малка вероятност нещо да се е случило там между Джон и младата жена — като се вземе предвид, че Джон е бил дрогиран. Съвсем малка вероятност. Но всички ние вярваме, че Джон не е извършил нищо престъпно.

Такъв разговор никога не е имало. Грант просто ме прикрива.

— Но, господин сенатор — казва Бен, — не би ли могло това да е въпросът. Вие не сте смятали, че той е бил виновен за нещо, но може би Дейл е знаел нещо друго?

— Дейл знаеше много добре, че аз нямах интерес да се ровя в миналото. Дадох ясно да се разбере на него и на Джон, че каквото и да се е случило в миналото, ще си остане там. Дейл знаеше много добре, че аз няма да обсъждам този въпрос. Джон също го знаеше. Заплаха не е имало.

Това също не е вярно, но и не е далече от истината. А и никой няма да опровергае свидетелските показания.

— Добре, господин сенатор, възможно ли е Дейл просто да е заплашвал да разкрие факта, че вие сте въвлечен, макар и косвено? Искам да кажа, това не е най-приятната тема в света. А вие се кандидатирате за губернатор. Възможно ли е Дейл да се е канил да издаде, че е имало нещастен случай в миналото, при който една млада жена е починала — може би след изнасилване и убийство — и вие, и Джон Солидей, сте били замесени по някакъв начин? Просто виновни за съучастие?

— Не, не е възможно — отговаря Грант. — Дейл е един от най-близките ми приятели. Както и на баща ми. И още нещо, господин Кеъри, ако Дейл се нуждаеше от пари, щях да му дам. Трябваше само да ми каже — Грант клати глава, сякаш да отхвърли това нелепо мнение. — Дейл Гарисън никога не би изнудвал Джон Солидей или мен. Това е абсурдно.

— Добре, господин сенатор. Да минем нататък. Нека поговорим за изборите за губернатор. За първичните избори.

Грант разказва за подготовката, за това, че той и Тротър спечелили номинациите за надпреварата за губернатор, че аз съм прегледал документите на Тротър и съм открил проблем с тях.

— Както Джон ми обясни — продължава Грант, — петициите на господин Тротър били невалидни. Заявлението за кандидатстване трябва да бъде „подписано“, а фотокопие на подпис не е подпис. То е равносилно на празен лист хартия.

Съдия Бриджес сбърчва чело. Тя премисля внимателно правния въпрос.

— Което ще рече, че главният прокурор би могъл да бъде изваден от избирателната бюлетина, ако вие повдигнете възражение срещу него, така ли?

— Да.

— Потърсихте ли второ мнение относно заключението на Джон?

— Не бих го нарекъл „второ мнение“. Джон познава материята по-добре от всеки друг. По-скоро бих го нарекъл „друга гледна точка“.

— Чия гледна точка?

— На Дейл Гарисън.

— Дейл Гарисън направи ли писмена справка по този въпрос?

— Да.

— Ваша чест, ще прибегна до компютъра на господин Гарисън, ако така предпочита прокурорът — Бен подава копие на писмената справка за „коза“. — Номер две на защитата за разпознаване.

— Копието е валидно — казва Джохансен. Бен й го беше показал по време на почивката. Тя го сравни с това в компютъра. Бен раздава копие на всеки.

— Това е — вмята Грант. — Дейл се съгласи с Джон. Грешката в заявлението за кандидатстване беше фатална.

— Как стигна до вас тази писмена справка?

— Дейл я изпрати по куриер в офиса ни. Мисля, че беше адресирана до Джон.

— Кога стана това, господин сенатор?

— На четвърти август.

— Как така сте запомнили датата?

— Понеже заедно с пратката по куриера Дейл беше включил вътре и поздравителна картичка за рождения ми ден. Всъщност, господин Кеъри, мисля, че именно вие ми връчихте пратката. Рожденият ми ден е на десети август. И си спомням, че пресметнах, че Дейл ми изпраща картичката шест дни по-рано. Беше просто мисъл, която мина през ума ми и се открои.

И аз си спомням, че видях поздравителната картичка. Добре. Това потвърждава датата, което е особено важно, тъй като на нас ни е нужно да избутаме датата много преди смъртта на Дейл. Нужно ни е време за това Дейл да изнуди Тротър, после Тротър да се свърже с Лайл Косгроув, след това да изпрати изнудваческото писмо до мен и накрая да убие Дейл. Дейл изпрати писмената справка до нас на 4 август. Тротър е имал две седмици, за да планира всичко.

— И тъй, господин сенатор — Бен поставя ръце на кръста си. — На онзи етап вие сте имали избора да подадете възражение срещу документите на господин Тротър.

— Да, имах.

— Могли сте да отстраните опонента си от бюлетината.

— Да, можех.

— Подадохте ли възражение?

— Не, не подадох. Не по този начин исках да стана губернатор. Гласоподавателите заслужават да имат избор.

— Това беше ли предадено на Дейл?

— Да. Лично аз му го казах. Джон също му го каза. Той знаеше, че ние няма да го използваме.

Не е напълно вярно. Грант отново се опитва да ме предпази.

— Кога стана това, господин сенатор? Кога казахте на Дейл Гарисън, че няма да подадете възражение срещу документите на господин Тротър?

— Не си спомням точната дата. Но пак беше преди рождения ми ден. Защото му благодарих за картичката и му казах, че до рождения ми ден остават още няколко дни. Разменихме си шеги по този повод. Пошегувахме се, че никой от нас не иска да идва рождения му ден.

Такъв разговор, разбира се, нямаше. Все още размишлявахме как да използваме „коза“. Тук Грант не увърта — той чисто и просто си измисля заради мен. В съзнанието му, сигурен съм, целта оправдава средствата, обосновка, която беше направил преди в моя защита.

— Значи е било между четвърти август и рождената ви дата, десети август, когато сте казали на Дейл да не повдига този въпрос.

— Точно така.

— Наблегнахте ли на това? Настояхте ли?

— Да, наблегнах. Казах му, че ние няма да възразяваме срещу документите на Ланг Тротър. Точка по въпроса.

— Господин Гарисън не възрази ли?

— Точно обратното. Каза ми, че постъпвам правилно.

— Възразявам, основава се на непряко доказателство — обажда се Ерика Джохансен.

— Не е непряко доказателство, госпожо съдия — пояснява Бен. — Просто показвам душевното състояние на Дейл Гарисън. Той е останал доволен, че сенатор Тъли не е искал да използва информацията, тъй като това му дава свободата да изнудва главния прокурор Лангдън Тротър.

— Възражението се отхвърля — отсъжда съдия Бриджес и поглежда прокурор Джохансен. — Това не е непряко доказателство.

Бен продължава.

— Имате ли представа, господин сенатор, дали Дейл е решил да използва това разкритие… разкритието за нередовните документни на господин Тротър за други цели?

— Не, нямам.

— Имате ли представа например, дали Дейл Гарисън е използвал тази информация, за да изнудва главния прокурор?

— Не, нямам, господин Кеъри.

— Можете ли да ни кажете със сигурност, че Дейл Гарисън, след вашия разговор, е бил убеден, че вие никога няма да използвате тази информация?

— Възразявам — казва Ерика Джохансен. — От сенатора се иска да разсъждава над нечие душевно състояние.

— Приема се.

— Добре — съгласява се Бен. — Казахте ли на господин Гарисън, че вие никога няма да я използвате?

— Това също е непряко доказателство — отново се обажда прокурорът.

— Ако това е възражение, госпожо Джохансен, приема се.

Бен пъха ръце в джобовете си и казва:

— Добре. Нямам какво повече да добавя.

Съдията поглежда часовника. Единайсет без четвърт е. Доста рано за обяд.

— Госпожо Джохансен.

— Благодаря, Ваша чест.

Навеждам се към Бен.

— Получихме ли всичко, което ни е нужно?

Бен кима. Грант уби представата, че някой от нас ще бъде изнудван за изнасилване. Той даде ясно да се разбере, че Дейл Гарисън е знаел, че ние няма да използваме „коза“, което му е предоставило свободата да изнудва Тротър.

Ерика Джохансен става бавно. Очаквах да е по-гневна. Но от наблюдението си върху тази жена съдя, че тя не е част от мръсната страна на това дело. Според мен Ерика Джохансен е по-заинтересована в това да установи точния човек, а не да победи. Никога не съм си мислил, че ще кажа такова нещо за прокурор. Може би тя преосмисля цялото дело.

— Сенатор Тъли — започва тя, — вие нямате никаква представа дали Лангдън Тротър е свързан по някакъв начин с изнудваческото писмо, нали?

— Дадох ясно да се разбере това няколко пъти, госпожо прокурор.

— Не можете да изключите вероятността, че това писмо всъщност е писано до подсъдимия.

— Схващането, което се опитах да наложа е, че писмото няма никакъв смисъл.

— Но положително не знаете, господин сенатор, за какво се отнася „тайната, която никой друг не знае“, нали?

— Със сигурност, не.

— Фактически това е въпросът, нали? Че не знаете. Но изнудвачът е щял да ви каже.

— Щом тъй казвате. Да, не е невъзможно.

— Значи тази бележка може да е била писана от Дейл Гарисън до подсъдимия. Не е ли вярно?

— Като оставим настрана факта, че няма логика в нея ли? Да, възможно е.

— Значи е възможно тази „тайна“ да няма нищо общо с въпроса за заявлението за кандидатстване.

— Да, както вече казах.

Прокурор Джохансен преглежда бележките си.

— Господин сенатор, не можете да си спомните точно дали датата четвърти август е датата, на която господин Гарисън е изпратил до подсъдимия документа по куриер, нали?

— Госпожо прокурор, казах, че помня датата.

— Поради връзката с рождения ви ден ли?

— Точно така. Спомням си, че господин Кеъри ми подаде писмото и ние се пошегувахме, че Дейл много е избързал.

— Това е добре — прошепва Бен.

Прокурорът изпуска въздишка, докато преглежда набързо написаните си записки.

— А относно другото нещо, господин сенатор. Относно убийството през хиляда деветстотин седемдесет и девета година.

— Сигурен съм, че заключението беше свръхдоза, госпожо прокурор.

Жената се усмихва на пояснението.

— Това ли казвате пред съда, че повече няма да ви е грижа, ако научите, че господин Солидей е убил младата жена?

— Не съм казал такова нещо. Казах, преди всичко, че не съм вярвал и продължавам да не вярвам, че той е извършил такова нещо. Но в допълнение към това, не ме интересуваше нещо, което се е случило преди повече от двайсет години. Познавам Джон Солидей като уважаван човек. Свестен човек. Скъп приятел. Ако се окаже, че нещо се е случило онази вечер, като се има предвид, че Джон е бил съвсем млад и по-дрогиран откогато и да било, тогава, предполагам, бих му простил. Но ние правим огромно предположение, като казваме, че той може да е извършил нещо такова. Правозащитните органи в Съмит Каунти заключиха друго.

Ерика Джохансен кима.

— И пак бихте го оставили ваш главен съветник? Дори да е извършил убийство?

Грант се замисля над думите й, както и пълната с репортери галерия.

— Джон е мой главен съветник. Не съм имал намерение да променям това.

— Ами ако бъдете избран за губернатор, възнамерявате ли да направите подсъдимия главен съветник на губернатора?

— Да, разбира се.

— Подсъдимият знаеше ли това?

— Да, мисля, че Джон го е знаел.

— А ако научехте, че вашият адвокат е бил участник в убийство, нямаше ли да преосмислите задържането му на този пост?

Уместен въпрос от страна на обвинението. Какво може да отговори Грант?

— Това… това е въпрос, пред който не съм се изправял.

— Значи е възможно, господин сенатор, ако подсъдимият е извършил убийство през седемдесет и девета година и някой ви е уведомил за това, вие да уволните подсъдимия?

Грант си поема въздух.

— Казах ви, че ще му простя. Защото е бил дрогиран и защото е бил съвсем млад. Но абсолютно не вярвам, че е извършил престъпление.

— Ще му простите, да. Но ще му позволите ли да заеме един от най-високите постове в щатското управление? Господин сенатор, значи казвате пред този съд, че сте абсолютно сигурен, че ще задържите един убиец като ваш главен адвокат?

— Е, не мога да отговоря със сигурност на този въпрос.

— Ако знаехте със сигурност, че той е извършил убийство по което и да е време в живота му, щяхте да го уволните, така ли?

— Възразявам — намесва се Бен. — Беше зададен въпрос и той получи отговор.

— Продължавайте — казва съдията. — Отхвърля се.

— Щях да бъда доста обезпокоен, предполагам — отговаря Грант. Какво друго да каже? Той свидетелства пред целия щат в този момент. Как може да гарантира, че ще задържи на поста му човек, признат за убиец?

— Добре, господин сенатор. Значи е възможно подсъдимият да загуби работата си, ако научите такова нещо. Възможно е.

— Предполагам, че да.

— А ако информацията стане публично достояние, ще бъде трудно на подсъдимия да си намери някаква работа в щатското управление, нали?

— Не мога да знам със сигурност.

— Ще му помогнете ли да си потърси работа, господин сенатор? Ще помогнете ли на един убиец и изнасилвач да си намери друга работа, която да не е свързана с вас?

— Той ми е приятел. Приятел, който е направил грешка, когато е бил много уязвим. Бил е млад, объркан, дрогиран. Не е знаел… — сенаторът се запъва. Залата е смълчана.

— Боже Господи! — промълвя Бен. Аз замръзвам на стола си. Грант изведнъж осъзнава какво е изрекъл. Не го каза хипотетично. Каза го като факт. Аз съм убил Джина Мейсън. Какво знае той, което никога не е споделил с мен?

— Исках да кажа… — продължава Грант.

— Че подсъдимият е извършил убийството, нали? — пита Джохансен. — Току-що го казахте.

— Не — отговаря Грант и се навежда напред. — Не. Исках да кажа, че ако научех, че случаят е такъв, пак щях да смятам Джон за приятел.

— Не ме интересува какво сте искали да кажете, сър. Моля, отговорете на въпроса ми. Вие сте под клетва. Лично вие знаете ли, че подсъдимият е извършил онова убийство?

Грант отговаря мигновено:

— Не, не знам.

— Някой да ви е казвал, че подсъдимият е извършил убийство?

Грант ме поглежда.

— Възразявам — извиква Бен. — Основава се на слухове.

— То не се представя като истината на изявлението — казва Ерика Джохансен и се приближава до сенатора. — Става въпрос за душевното състояние, Ваша чест. Това е цялата…

Съдия Бриджес вдига ръка.

— Възражението се отхвърля.

Ерика Джохансен се обръща отново към сенатора още по-енергично.

— Моля, отговорете на въпроса, като имате предвид, че сте под клетва. Сенатор Тъли, някой каза ли ви, че Джон Солидей е убил онова момиче през седемдесет и девета година?

Грант навлажнява устните си. Моментната тишина в залата е оглушителна, нарушават я единствено внезапните силни удари на сърцето ми.

— Не — отговаря той.

— Знаете ли със сигурност, че той не е извършил убийство?

— Мисля, че не.

— А ако научехте, че подсъдимият наистина е извършил убийство, възможно ли е да преосмислите решението си да го задържите като ваш служител? Възможно ли е да го уволните?

— Предполагам, че е възможно.

— И Джон Солидей знае това, така ли, господин сенатор?

— Възразявам — обажда се Бен. — Няма основание за този въпрос.

Съдия Бриджес приема възражението и Ерика Джохансен тръгва към мястото си с думите:

— Аз приключих.

— Господин Кеъри? — обръща се съдията към Бен. — Имате ли въпроси към свидетеля?

— Да, няколко — отговаря Бен.

Тя поглежда часовника.

— Ще отнемат ли повече от пет-десет минути?

— Вероятно.

— Тогава нека първо обядваме. Ще започнем отново след един час.