Дейвид Елис
Доживотна присъда (33)

32

Днес слънцето реши да изгрее за първи път през този мрачен септември и така се оказах навлечен с памучната си карирана риза с дълги ръкави и панталони. Вървя пеш към яхтклуба и се разминавам с униформен мъж. Яхтклубът е място, където градският елит се събира, за да пушат пури, да пийнат по нещо и да поиграят скуош. Сградата е четиринайсететажна, с хотелски стаи, спортни уреди, библиотеки, бални салони и зали за официални вечери. Допреди петнайсетина години клубът беше само за мъже и, както ми бяха казали, всяка седмица се е провеждало ревю на дамско бельо, което е препълвало клуба всеки петък по обяд. Половата бариера била премахната, след като в града за първи път на поста федерален съдия била назначена жена. Клубът автоматически разширил членството във федералната съдебна власт и били хванати натясно, когато първата жена облякла съдийската мантия.

Сега обстановката там е много по-либерална. Клубът дори избра за първи път жена за свой президент. Но все още смърди на старата школа — традиционната „мъжка връзка“. Всъщност смърди на пури.

Саймън Тъли прекъсва разговора си с двама мъже и ме открива във фоайето. Сенаторът е пенсионер от десет години. Въпреки че не се е откъснал напълно от политическия живот в града, във всекидневието си е по-малко активен. По обноските му човек може да забележи колко се е успокоил и отпуснал, дори често пъти копчето на яката му е разкопчано. Днес си личи, че току-що се е изкъпал след гимнастика и се е облякъл в синя памучна риза и панталони. Сребристата му коса подчертава приятно слънчевия му загар.

— Джон. — Твърдо ръкостискане както винаги. Той ме поздравява с мрачно изражение. Ние с него никога не сме били близки, особено след онзи случай през 1979 година. Това ще рече, че аз си спомням единствения му жест на топлота към мене оттогава — отпреди десет години, когато синът му Грант спечели първите си първични избори за сенатското място на Саймън и той ме прегърна по случай победата.

— Благодаря, че приехте да ме видите, господин сенатор.

— Няма защо, няма защо. Ти член ли си?

— Не — отговарям. Бил съм тук десетки пъти като гост, но мога да я карам и без значителната месечна такса.

— Трябва да помислим да те направим член.

Донякъде жестът от страна на по-възрастния сенатор ме стряска; не предложението му, разбира се, а предположението, че ще мисля за неща, толкова лекомислени като членство в клуб в близко бъдеще. Саймън поставя ръка на гърба ми и ме повежда към асансьора. Слизаме на седмия етаж и се отправяме към трапезарията. В петък, казва ми той, не е задължително да си със сако и вратовръзка.

— Е, Джон… — Саймън разклаща водата в чашата си, сякаш е добро вино. — Стана ми мъчно, като чух за този обрат на събитията.

— Благодаря ви, господин сенатор. На мен също.

Стоманените очи на сенатора блестяха на фона на покафенялата му кожа. Саймън Тъли остаряваше красиво, но дори той не можеше да избегне допълнителните гънки на плътта около устата и под брадичката му.

— Разбира се, всички знаем, че си невинен. Никой няма съмнение в това.

— Оценявам го.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Напрягам се за момент, но бързам да отпусна напрежението, в интерес на сенатора.

— Исках само да ви попитам нещо… Не е свързано с делото ми. Съвсем… съвсем за друго е.

— Добре — Саймън събира вежди, но не казва нищо повече.

— Нещо, за което всъщност никога не сме разговаряли. Откакто се случи.

Саймън повдига брадичката си, сякаш ще кимне в знак на разбиране, макар да подозирам, че не е.

— За лятото, преди Грант и аз да постъпим в колеж — казвам.

— Хиляда деветстотин седемдесет и девета. — Бившият сенатор прави знак на сервитьора, че иска да останем за малко насаме. — Какво за онова лято?

— Беше очевидно, че вие и синът ви с охота ме подкрепяхте по време на онова изпитание. Надявам се, че показах на вас и на Грант признателността си.

— Грант помага на приятелите си — отбелязва Саймън, изключвайки себе си.

— Сега търся малко информация.

— Стига да мога да отговоря, имаш я.

— Добре. — Улавям се, че съм изненадващо нервен. — Питам се какво мислехте вие и Грант за цялата работа.

— Не мога да говоря от името на Грант.

— Да, разбира се. Но може да ви е споделил нещо.

Саймън се намества на стола си.

— Какъв по-точно е въпросът, който задаваш, Джон?

Не отговарям веднага; надявах се да си побъбрим малко, преди да зачекна въпроса.

— Добре. Ето въпросът ми. Вие и Грант мислехте ли… — погледът ми пробягва наоколо, понижавам глас. — Мислехте ли, че… съм виновен?

Саймън изправя гръб. За момент като че ли е на ръба да отговори. После допира пръст до устата си, което може да се изтълкува като знак за тишина, но което, ако паметта не ми изневерява, беше характерен жест на Саймън Тъли, когато беше лидер на мнозинството. Той поглежда настрана и кима; сервитьор се появява като от небето, напомняйки стар филм за мафията. Аналогията е по-уместна, отколкото всеки би признал.

— Тим, за мене газирана вода — той се обръща към мене.

— За мен също вода.

— Ще вземем и два сандвича с месо от акула.

Мисълта подскача в ума ми — никога в живота си не съм ял месо от акула — но бързо излита, докато Саймън бави отговора си.

— Е, Джон — Саймън потупва масата, — това е подвеждащ въпрос. И аз ще ти дам отговор. Имаш ли нещо против, ако първо те попитам защо се интересуваш?

— Грешките винаги могат да се върнат, за да те ужилят. Опитвам се да опазя други хора да не бъдат ужилени. — Допускам, че Саймън разбира тук връзката, която правя с неговия син, както и със себе си.

Дали схваща какво искам да му кажа, той не дава да се разбере, но това не е необичайно за един Тъли.

— В отговор на въпроса ти. Казаха ми, че ти не си убил онова момиче. Грант беше напълно убеден в това. Тъй че, приех го за истина. И действахме оттам нататък.

— И може би сте спасили живота ми — вмятам. — Задължен съм толкова много и на двама ви. Но се питам дали бих могъл да разширя въпроса.

Саймън се усмихва леко на приближилия се друг сервитьор, който поставя питието му, обръщайки се към него с „господин сенатор“. Той ме поглежда, чакайки въпроса ми.

Питам:

— Дали някога разбрахме каква беше версията на другото момче за случилото се?

Той се взира в очите ми, сякаш се опитва да ме види по-добре.

— Той не даде ли своя версия на станалото? По време на онова изслушване?

— Даде, даде. — Саймън кима разбиращо. — Ти подозираш, че това не е било цялата истина.

— Нещо такова.

— Аха! — сенаторът рисува с пръст по покривката. — А не ти ли е минавало през ума, че е по-добре някои въпроси да останат без отговор?

— Не само ми е минавало, ами живях с тази мисъл. В продължение на двайсет години.

— Въпросите могат да преследват човек — той вдига ръка. — Но защо точно сега?

И Саймън Тъли, като цялата общественост, не знае, че ме изнудват. Обвинението дума не е казало за това.

— Питам се кого може да преследва.

Ние лъкатушим около факта, че аз нямам спомен за събитията през онази нощ. Е, да речем, че поне аз лъкатуша. Възможно е Саймън дори да не знае — Грант може да е скрил признанието ми за белите петна в паметта ми дори от баща си. Грант щеше да има по-голям шанс да осигури помощта на баща си, ако баща му наистина е вярвал, че съм невинен.

— Това има някакво отношение, както разбирам, към настоящите съдебни процедури.

— Да, има. Както има и към надпреварата за губернатор — свивам рамене. — Виновен за съучастие. „Грант Тъли не може дори да си подбере подходящи приятели“, нещо такова.

Саймън прави гримаса.

— Виж, отговорът ми е: не знам. Никога не съм питал. Каквото и да е ставало с онова момче, аз нямам представа. Подозирам, че прекалено много доверие ми имаш.

Той ми казва, че не е имал нищо общо с координирането на защитата ми. Не е говорил с онова момче, Лайл. Не е говорил със съдебния лекар или с прокурорите.

Ще ми се да можех да повярвам. Но не вярвам, нито за секунда. И няма смисъл да продължавам да говоря по този въпрос.

— Виж какво… — бившият сенатор почесва с пръсти ъгълчетата на устата си; премерва думите си — никога не съм те съдил, Джон. Старая се да мисля с добро за хората, което означава, че винаги с радост съм приемал мнението на Грант, че ти не си сторил нищо на онова момиче, макар Грант вероятно да не е знаел това със сигурност. Но дали си сторил, или не, е отделен въпрос, доколкото ми влиза в работата. Далеч повече ме касае, че независимо от обстоятелствата, синът ми беше забъркан в доста неприятна ситуация. Той се застъпи за теб, поемайки доста голям риск. И тогава, и сега.

— Разбирам това, господин сенатор. И винаги съм го разбирал.

Саймън Тъли оглежда обкръжението си, преди да спре погледа си отново върху мен.

— Синът ми има слабост към тебе, Джонатан. Откакто той загуби брат си, ти зае неговото място. Само че, вместо да си като негов по-голям брат, какъвто му беше Клей, ти стана по-малкия му брат. Това е нещо, което не съм казвал нито на него, нито на никой друг. Но е самата истина. Той се погрижи за теб, когато изпадна в беда онова лято, грижи се за теб и сега.

— Вярно е — признавам.

— Не знам дали случайно не го видя при Джаки Норис тази седмица. — След потвърждението ми с глава той продължава: — Значи разбираш, че Грант по-скоро ще загуби надпреварата, отколкото да те види опетнен, а още по-малко осъден.

— Да, разбирам това.

Саймън Тъли ме измерва с поглед.

— Слушай, Джон. Грант никога не те е молил за нещо. И вероятно няма и занапред. В това отношение — аз също. Но ти ме покани на обяд и повдигна тази тема, затова нека ти отправя една молба.

— Разбира се.

Той се навежда напред и говори бавно и предпазливо.

— Закриляй сина ми — казва и се отдръпва назад, кимайки на сервитьора, който ни поднася сандвичите точно навреме.