Дейвид Елис
Доживотна присъда (41)

40

Тъмнина. Един мъж стои изправен като индиец и безмълвен в празната си и тъмна като в рог къща. Вероятно „медитация“ ще е точното предположение, но аз никога не съм се увличал по духовното. Не съм бил и особено религиозен, винаги съм смятал, че ако водя добър живот, ще бъда възнаграден.

В тъмното има сенки. Досега не бях забелязвал. Кратки, но драматични вариации в пълния мрак. Намаляване на температурата — вътрешно и външно. Чувство на съзнанието. Появата на възможности, завои на пътя, напълно неочаквани. Решението няма да дойде от съзнанието ми, а от сърцето ми. Логиката е премисляна внимателно. Сведено е до инстинкт, до порива за оцеляване, който ни владее напълно.

Телефонът ми звънва. Не смятам да го вдигна, но поглеждам изписания номер и го разпознавам.

— Хей, ти!

— Здравей, Трейси.

— Държиш ли се?

— Да, държа си.

— Добре. Бенет е способен адвокат.

— Да.

— Трябва да вярваш, че ще спечелиш.

— Вярвам.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Ще бъда добре.

— Исках да те попитам нещо.

— Казвай.

— Ще ти бъде ли приятно да те посетя?

— Не е необходимо. Ако ме беше попитала същото преди два дни, щеше да получиш друг отговор.

— Знам, че не е необходимо. Но ти… Няма да ти е лесно да минеш през това сам.

— Щом мислиш за мен, щом се молиш за мен, това е достатъчно.

— Наистина ли си добре? Звучиш странно.

— Добре съм.

— С удоволствие бих се видяла с цяла сюрия хора. Не съм виждала Джен и Криста и ония момчета от месеци. Няма да е за развлечение. Бих могла да си взема дълъг уикенд. С теб можем просто да…

— Не искам да ме виждаш в този вид.

В това изявление има толкова много, повече — разбира тя — отколкото може да осъзнае. Удовлетворявам възраженията на Трейси, но приключвам разговора и поставям телефона в скута си. Това не съм аз. А може би съм нов човек. Гледам в тъмнината, предизвиквайки предположения, мислейки немислимото, разсъждавайки и фантазирайки, докато не потъвам в сън.

Когато се събуждам, слагам си обувките и слизам надолу.