Дейвид Елис
Доживотна присъда (35)

34

Отново съм в адвокатската си фирма „Сийтън, Хърш“ — за първи път след арестуването ми. Малко странно е, че влизам в този час — наближава полунощ, но Бенет ми нареди да прегледам документите от компютъра на Дейл, а не ми се иска кучетата вкъщи да ме разсейват точно в този момент.

Отварям писмото на Дейл Гарисън до Лайл Косгроув, което, след известно колебание, бях решил да взема със себе си. Не бях открил нищо друго в жилището му и побързах да си тръгна.

Възможно е да не съм убил Джина Мейсън. Но е възможно и да съм. Може би Косгроув е казал на Дейл, че е пожелал да излъже за това — за замесването ми — заради добро възнаграждение от средствата за кампанията на сенатора. Косгроув не е над лъжите, нали?

Възможно е да не съм я убил. Дори и да съм, не съм знаел какво правя. Никога не бих направил нещо такова в нормално състояние. Това не ми е присъщо. Аз не съм такъв.

Компютърният хард диск съдържа много документи, които не си струва да бъдат проверявани — вътрешностите на компютъра, тъй да се каже, които не биха могли да хвърлят никаква светлина върху някоя странна работа, с която се е занимавал Дейл. Затова влизам в текстообработващата му система и започвам да преглеждам документите. И той, като мен, а може би като всеки друг, е систематизирал делата си по папки. Бързо намирам папката, обозначена „Косгроув, Лайл“, и преглеждам списъка на документите в нея. Те като че ли се отнасят до работата му върху изслушвания за условни присъди. „Молба. Условна присъда“. „Резюме. Поддръжка. Молба. Условна присъда“. „Удостоверение. Призовка“. Никъде не се споменава за писмото, поне не и в списъка. Затова отварям всеки документ в директорията и го прочитам. Никой от тях не е писмото.

Връщам се към списъка на папката за нещо като „Кореспонденция“, където Дейл може да е държал писмата си, но едва ли би имало смисъл да се отделят писмата от останалото от папката с делото. Във всеки случай папка с обща кореспонденция няма.

Тогава ми хрумва да задам търсене на всички текстове, за да прегледам всеки отделен документ в системата на Дейл за ключов израз или дума. Отнема ми минута, за да го направя. Аз съм между поколението, което никога не си е служило с компютър, и децата, които израстват с него. Така че, справям се, но не страхотно. Подавам команда „търсене на текст“ и избирам „всички папки“. Поглеждам отново писмото на Дейл, избирам си уникален израз и набирам думите за търсенето:

закон за срока на давност за убийство

След миг получавам отговор: „Търсеният текст не е намерен“. Няма такова писмо в компютъра на Дейл.

Дейл го е изтрил или пък не го е писал на своя компютър. Това е разумно донякъде, струва ми се. Не е изненадващо, че е искал да бъде дискретен по този въпрос.

Отварям другия документ, който нося със себе си — изнудваческата бележка — и търся запомнящ се израз от нея.

тайна, която никой друг не знае

Същият резултат. „Търсеният текст не е намерен.“

Не Дейл е изпратил бележката с изнудването, поне не от своя компютър. Не е изненадващо, но беше нужно да се потвърди.

Бенет беше поел грижата да прегледа „хард“ папките — самите документи в папките на Дейл за делото. Отивам в кабинета, но не виждам кутиите с документи, после се сещам за заседателната зала, която бяхме запланували за преглеждане на всяка находка.

Заседателната зала е много добре организирана, което приляга на Бенет. Дела са подредени покрай всяка стена, обточвайки цялата стая. Въпросът е само да намериш кое от тях е търсеното.

„Косгроув, Лайл“. Съвсем лесно за намиране. Всяко дело съдържа около шест папки. Върху едно от тях е написано на машина „Условна присъда“. Проверявам документите. Много от тях бях видял в компютъра. Има също и няколко писма. Иначе, нищо. Търся в другите дела за случая, отнасящ се до 1979-та, но пак няма нищо. Отдавна е било, може би е било унищожено.

Връщам се в кабинета си и продължавам да търся по думи в хард диска на Дейл.

Солидей

Появяват се три документа:

Писмена справка за Тъли

График

График

Извиквам на екрана първия документ и намирам писмената справка, подготвена от Дейл относно „коза“, която съдържа името ми в заключението.

Накратко, трябва да го съгласувам със заключението на Джон Солидей.

Питам се дали обвинението е разбрало, след като нито Грант, нито аз сме им казали, че тази писмена справка беше причината да отида в кабинета на Дейл. Няма съмнение, че са намерили този документ. Но нищо не е произлязло от него. Ние не сме подавали молба в изборната комисия да извади Тротър от бюлетината и няма да го направим. И все пак… човек ще си помисли, че те ще разследват това. Изглежда, Бен беше прав — може би те не са тършували в неговия компютър. Но това е трудно за вярване.

Вторият документ се състои само от едно изречение:

Обяд със Солидей в „Картърс“, дванайсет часа, сряда.

Това беше обядът, който бяхме планирали, и който се отмени за петък вечерта. Следващият и последен документ е също толкова кратък:

Солидей промяна на срещата за петък, в 7 вечерта, в кабинета ми.

Не аз промених проклетата среща! Секретарката ми Кати ми съобщи за промяната. Какво ми беше казала… че „Гарисън се обади, за да потвърди“ или нещо такова? Като се замисля сега, казаното от Кати звучеше така, сякаш аз съм променил срещата. Това е просто едно недоразумение, но трябва да го уточня с Кати. Поглеждам отново думите. Прочетени по един начин, от тях не се разбира кой е променил срещата. Вече мисля като защитник.

Поглеждам часовника си. Малко след един сутринта. Изморен съм и открих каквото търсех. Или да не кажа ли, че не открих онова, което не исках да открия. Ако писмото от Гарисън до Косгроув не е в папките, обвинението не знае за него. Това ми позволява да владея положението. Поне с толкова разполагам. Мога да реша кога и как да използвам тези улики. Или дали изобщо да ги използвам.