Дейвид Елис
Доживотна присъда (5)

4

След като обядвах, се връщам в офиса — неделя е. Съдружник съм в адвокатската фирма „Сийтън, Хърш и Шарп“. „Сийтън, Хърш“ с двеста адвокати в нея се намира срещу съдебната палата на щата в центъра на търговския район. Имаме цели петнайсет различни отдела: корпоративен, за фалити, здравеопазване, управление на финанси. Само назовете проблема и фирмата ще създаде отдел за него. В съдебно процесуалния отдел, където е и Бен, не върша кой знае колко работа, но двамата с него всъщност представляваме цял отдел от двама души, занимаващ се със закона за изборите. Ние изпълняваме политически задачи за Демократическата партия, като сметките се изплащат чрез фирмата. Освен щатската си работа като сенатор, Грант Тъли поема и някои големи търговски клиенти, които искат да имат вземане-даване с него, после пробутва работата на други адвокати. Той докарва сносен годишен приход, но повече от всичко фирмата иска заглавната част на бланките си с имената на двамата Тъли. Казвам „двамата Тъли“, защото бащата на Грант, бившият сенатор Саймън Тъли, продължава често да прекрачва прага на фирмата.

Работя в „Сийтън, Хърш“, защото Грант иска да съм му подръка, независимо дали върша нещо за него или за другите демократи. В ролята си на правен съветник на щатската Демократическа партия по същество аз представлявам всеки техен щатски представител или сенатор, поне що се отнася до официалните им длъжности. Това означава, че прекарвам по-голяма част от времето си да направлявам сенатора и партията през минното поле, което представляват избирателните закони и кампаниите в нашия щат. Съществуват правила за политически реклами, събиране на средства, участие в избори и т.н., по които съм станал експерт. Правилата са твърде сложни, но точно така ги иска политическата институция. Служителите на изборна длъжност разполагат с хора като мен, за да им казват кое какво е. Външните лица, които нямат подкрепата на републиканците или демократите, обикновено се стараят да ни догонят.

Работата е за повече от двама човека, но в общи линии ние с Бенет се справяме. Аз съм със сенатора, откакто преди десет години той започна политическата си кариера, така че досега съм научил повечето правила наизуст — по дяволите, та аз съм написал половината от тях за одобрение от Сената! Всичко това означава, че моите знания са редки и представляват ценна стока. Означава още, че по-голямата част от демократите в града и останалите в щата ме притежават. Някои, повече от други.

Това съм аз, като в черупка. Познавам изборите, познавам и хората.

Влизам в Интернет от компютъра си, за да прочета новините. Говорителят на сенатора, Дон Грир, позна: местният ни вестник „Дейли Уоч“ отразява произшествието в интернет изданието си. Не е най-голямата новина, което е успокояващо. Може би в един град, където убийства стават всеки ден, въпросният случай не прави особено впечатление. Той е третият поред под новината за американска подводница, навлязла по невнимание в китайски води, и под статия за спор във Вашингтон относно намаляване на данъците.

Но независимо дали случаят е трети поред, или не, заглавието му е достатъчно да покачи адреналина. Часът на отразяването беше 9:15. МЕСТЕН ЖИТЕЛ УБИВА ЧОВЕК, ПРОНИКНАЛ С ВЗЛОМ В ДОМА МУ. В статията се казваше, че полицията разследва обстоятелствата около смъртта на крадец, влязъл с взлом в къща на Норт Вайн Стрийт късно снощи. Нарушителят, на име Брайън Денинг О’Шей, трийсет и седем годишен, живеел в югоизточната част. Уилям Бенет Кеъри, местен адвокат, очевидно застрелял О’Шей в гръб, когато последният побягнал от дома му.

Улавям се, че съм покрил устатата си с ръка. Хубаво са извъртели нещата. Пропуснат е фактът, че в къщата е било тъмно като в рог. Пропуснат е фактът, че когато се е събудил, Бен видял някакъв мъж да влиза в спалнята му. Пропуснат е факта, че полицията го оневини.

Завъртам стола си. Бенет Кеъри е застанал на вратата.

— Как си, Бен?

Бенет свива рамене. Облечен е с бяла официална риза, без връзка, и тъмносини панталони. Косата му е още мокра. Обул е мокасините си на бос крак — извинете го, че е забравил да си сложи чорапи.

— По-добре ли си? — питам.

Той продължава да стои на прага; изглежда неловко и кибритлия. Това някак му отива. На пръв поглед ще решите, че Бенет Кеъри е покорител на женски сърца, обаятелен, с добре поддържани ръце, елегантно облечен адвокат по корпоративни дела, готов да подпали света. Очаквате плътен глас, уверено присъствие, весел чар. Но вместо това имате насреща си един свенлив мъж, с тих глас и доста ограничени умения за общуване. Преди всичко той почти не притежава чувство за хумор, което означава, че вечният ми сарказъм се посреща с празен поглед. Той не участва в закачките между колеги, почти открито пренебрегва опитите за флирт от страна на жените във фирмата. Дрехите му са изключително спретнати — току-що изгладени бели ризи, вратовръзки в убити тонове с идеален възел — всичко друго, но не и външен блясък. Единственото загатване за творчески способности, които проявява в работата си, е, когато трябва умело да изготви правен аргумент. Но дори и тогава си проличава характерът му — думите са прости, аргументът е сбит и уместен.

— И аз не знам какво искам — казва Бен. — Не искам да съм тук, но не ми се стои и вкъщи.

— Можеш да останеш у дома — предлагам. — Колкото време искаш.

— О!… Ами, благодаря ти, Джон. Но ще се оправя. — Раздвижва крака, но остава на вратата. — Говори ли със сенатора?

— Дааа.

— Той тук ли е днес?

— Разбира се. Влиза, излиза.

Бенет почесва лицето си.

— Каза ли му?

— Казах му.

— Как реагира?

Посочвам му с длан стол от другата страна на бюрото ми.

— Нали го знаеш какъв е Тъли. „Станалото, станало. Ще се справим.“ — имитирам аз възможно най-добре нашия шеф. — Никой не те обвинява, Бен. За Бога, та как биха могли?

— Да, предполагам. — Бенет взема стола и се отпуска тежко на него. При бръсненето е пропуснал едно място под брадичката. — Лицето на онзи мъж е непрекъснато пред очите ми. Както го видях да лежи на пода, когато запалих лампата.

— Детективът беше прав. Мъжът не ти е оставил голям избор.

Бенет поглежда зад мен към екрана на компютъра.

— Какво е това?

— Първата страница на интернет изданието — отвръщам с полуусмивка, за да смекча удара.

— Ужас! — поклаща глава Бенет.

— Не се безпокой, Бен. Не е на преден план. Има една-две други по-важни новини.

Бенет маха с ръка. Очевидно не съм го убедил.

— А нещо интересно във вестника?

— Узнали са името на извършителя.

Бенет се изправя.

— Как се казва?

— Брайън Денинг О’Шей.

Погледът на Бенет отскача настрани. Лицето му става сериозно и леко пребледнява.

— Мили Боже! — прошепва той.

— Познаваш ли го?

Той поема дълбоко дъх и кима.

— Брайън О’Шей — повтаря сякаш на себе си.

— Разкажи ми.

— Брайън О’Шей. — Прави гримаса. — Случи се, когато бях обвинител в окръжната прокуратура. Беше един от последните ми случаи, някъде преди пет години. Пратих в затвора брата на О’Шей за притежание на наркотици с умисъл. Шон О’Шей, така се казваше. Проведохме акция в югозападната част на града и спипахме доста наркопласьори. В жилището на Шон намерихме над двайсет грама.

— Значи си изпратил в затвора брат му.

— Нещо повече — продължава Бен. — Аз присъствах лично, разбираш ли? Накараха и помощниците да са там. Ние се появихме, след като полицията обезопаси мястото, но ония настояха адвокатите да присъстват, за да са сигурни, че всичко се прави както трябва. Заповедите за обиск да се приложат съвършено стриктно, доказателствата да се използват по подходящ начин — неща от този род.

Припомням си. Това беше в разгара на призива от страна на целия град да се създаде независим орган, който да отговаря за събирането и преценката на уликите, иззети от местопрестъплението. Адвокати и защитници на гражданските права се оплакваха, че ченгетата фалшифицират улики. Този проблем доведе до създаването на технически отряд към окръжната прокуратура — ТООП — който днес отговаря за тези неща вместо градската полиция.

— Адвокатите на Шон О’Шей твърдяха, че преди ние да се появим, в дома му не е имало никакъв кокаин — продължава Бен.

— Казал е, че сте го подхвърлили?

— О, да — Бен леко се усмихва. — Прокурорите били подхвърлили двайсет грама кокаин, както и везни, и пейджър, и пачка банкноти. — Той махва с ръка. — Адвокатите на защитата непрестанно говорят подобни неща. Ако беше водил толкова процеси, колкото мен, и насън ще почнеш да чуваш оплаквания за фалшифициране и подхвърляне на улики. — Изпуска въздишка. — И тъй, арестувахме Шон О’Шей за притежание на наркотици с умисъл. Той вече имаше полицейско досие и му дадоха… колко беше?… Мисля, че от двайсет и пет до четирийсет.

— Леле! — възкликвам.

— Да, няма майтап с неща от този род. — Бенет млъква. Винаги съм се чудел, дали понякога на прокурорите им е неприятна работата, която вършат. — Както и да е, братът на Шон нае адвокат и те заведоха дело срещу мен във федералния съд за нарушаване на гражданските права. Твърдяха, че съм нарушил гражданските права на Шон О’Шей и съм подхвърлил фалшиви улики в дома му. — Бен прави малък кръг с показалеца си. — Заведе делото преди около три години. Съдебният иск беше отхвърлен от областния съд. Решението беше внесено за обжалване. Върховният съд го отхвърли — така че, делото е приключено.

— Добре — облягам се назад на стола. — Значи Брайън се вбесява от това, че брат му ще остане в затвора през по-голямата част от съзнателния си живот и от факта, че си го победил в съда.

— Предполагам.

— Ти не го ли позна в къщата си?

— Брайън О’Шей ли? — Бенет свива рамене. — И да съм го виждал, не съм знаел кой е. Може и да е присъствал на процеса на брат си, но не съм обърнал внимание. Онова дело, което заведе срещу мен, така и не стигна до съда. Така че, не съм се явявал в съдебна зала. С това се занимаваше отделът за граждански дела към прокуратурата.

Да не говорим за факта, че мъжът беше проникнал в къщата на Бен посред нощ. То не е като да са си бъбрили приятно на чаша чай.

— Ами добре. — Навеждам се напред и поставям ръце върху бюрото. — Сега по-добре ли се чувстваш? Този тип е имал намерение да те убие. Ти не си имал избор.

Бен играе с косата си, после приглажда назад паднал над челото му кичур.

— Предполагам, че това ми помага да го имам предвид.

— Хубаво. Ще се обадя на детектива. На Пейли. Той скоро ще го разбере, но поне може и да му спести разследването.

— Добре.

Заобикалям бюрото и хващам Бен за рамото.

— Да се надяваме, че сега ще загърбиш случилото се.

— Аха.

— Ще уведомя и шефа — добавям.

Бен извърта очи и си тръгва.