Дейвид Елис
Доживотна присъда (2)

1

Отварям очи малко след четири часа и инстинктивно се пресягам към дясната половина на леглото. Секунда след като ръката ми докосва студената възглавница, осъзнавам, че това се очакваше. Движението ми предизвиква раздвижване от страна на двете кучета, които спят върху леглото — моите мопсове. Горната лампа свети и единият от тях, Джейк, по-възрастният и черен като мастило мопс, прикляква и ме гледа очаквателно.

— Не — казвам, за да го извадя от заблуждението му, че ще има разходка и храна толкова рано.

Това кара малката Маги да скокне на крака. Козината й е бежово-кафява, като цвета на кафе със сметана. Тя отива при Джейк, стъпвайки върху документа, лежащ на леглото ми. Наблюдавам я през мъглата на съня; ярко осветената стая и думите на телевизионния говорител са в пълен контраст с притихналата тъмнина зад прозореца.

— Не — повтарям и посягам към документа. Това е писмената справка, която съм прочел поне десет пъти, откакто преди две седмици се появи върху бюрото ми. Документът е разтворен на последната страница — заключението от юридическия анализ, който потвърждаваше казаното от мен.

„Накратко, аз съм съгласен със заключенията на Джон Солидей. Съгласно щатския закон, така както аз го тълкувам, документите за номинирането на главния прокурор Лангдън Тротър са невалидни. Следователно той е дисквалифициран като кандидат за длъжността губернатор. Може да бъде подадено съответното възражение за изваждането му от избирателната бюлетина.“

Изпускам бавна въздишка. Нашият опонент в надпреварата за губернатор няма право да се кандидатира.

Господи, все още помня как преди няколко седмици ми се обадиха от щатската избирателна комисия, по-точно от клона й тук, в града. Бях им телефонирал, за да уредят възможност да прегледаме петициите на Тротър, съдържащи необходимите му над десет хиляди подписа, за да участва в първичните избори на републиканците за губернатор. Единственото, което искахме, беше да прегледаме петициите за фалшиви подписи, за починали хора или за хора, които биха се заклели, че никога не са се подписвали. Търсехме единствено някакво отрицателно обществено мнение за Тротър. По дяволите, човекът беше издигнат за първичните избори като единствен кандидат, поне някой трябваше да хвърли поглед върху петициите му.

— Най-добре е да дойдете тук лично — каза ми членът на избирателната комисия. Той беше наш човек, демократ.

— Нужно ми е само копие — поясних.

— Трябва лично да ги прегледате — настоя той.

И тъй, отидох, раздразнен повече от всякога. Човекът остави върху бюрото първия свитък от петициите и се усмихна. Разгърнах първата страница с намерението да продължа и спрях.

— Това е копие — казах. — Може ли да видя оригинала?

— Това е оригиналът — отвърна той.

— Не, не е.

Повиках го с ръка и му посочих първата страница от документите за номинация на Тротър, заявлението за кандидатура. Това е документът, с който кандидатът официално „приема“ поканата от подписалите петициите да кандидатства за поста. Всъщност това е правна фикция — самият Тротър беше подготвил петициите, нямаше нужда някой да го „кани“. Но на теория всички тези хора го умоляват да се кандидатира и той казва: „Е, добре“. Това той прави, като подписва заявлението за кандидатура.

— Погледнете — посочих му аз. — Това не е оригиналното мастило. Това е фотокопие.

— Да — съгласи се служителят с широка усмивка. — Напълно вярно.

Обърнах тази страница, за да погледна самите петиции от хората, които се бяха подписали, за да включат Тротър в избирателната бюлетина. Те бяха изписани с оригиналното мастило. Това бяха оригиналните петиции. Върнах се на първата страница и прекарах длан върху нея.

Събрах две и две и скочих от стола си.

Ланг Тротър не беше подал оригиналното заявление за кандидатура. Беше подал фотокопие. Подаването на заявление за кандидатура е изискване, абсолютна предпоставка за кандидатстване за губернатор или какъвто и да е друг пост. И въпреки че не е известно да има съдебно решение по този въпрос — а аз трябва да го знам по-добре от всеки друг — в мен няма никакво съмнение, че копие от заявлението за кандидатура е недостатъчно. Знам го и писмената справка върху коленете ми го потвърждава.

„Документите за номинация на главния прокурор Лангдън Тротър са невалидни. Следователно той е дисквалифициран като кандидат за длъжността губернатор.“

Ако ме видите как държа тази справка, ще си помислите, че това е оригиналът на Декларацията за независимост. Дори я съхранявах в дебелия кафяв плик, в който беше изпратена по куриер в кабинета ми преди две седмици. Пликът лежи в краката ми, разкъсан от едната страна, с етикета на изпращача — „Дейл Гарисън & съдружници“, залепен в единия ъгъл. Дейл Гарисън е адвокатът, към когото се обърнахме да потвърди заключението ми — че с това заблуждение в документите му за номиниране, застрашаващият ни фаворит за губернатор, Лангдън Хенри Тротър, е вече история.

Джейк, на ръба да заспи отново, ми хвърля премрежен поглед. Посягам да го помилвам, но телефонният звън го кара да скочи на крака. Скачам и аз. Гледаме се един друг за миг, като и тримата се чудим кой ли може да звъни в четири сутринта.

Гласът ми не е готов за разговор с човек. Успявам да изръмжа едно „Ало“ с дрезгав тон.

Бенет Кеъри заговаря предпазливо, като започва с извинение за обаждането. Готов съм да го прекъсна със саркастична забележка, преди да схвана думите му. Карам го да ги повтори по неговия си равен начин на говорене. След това затварям и отивам до гардероба.

Обличам се за случая, което ще рече, че полагам усилия да спазя приличие посред нощ. Риза с отворена яка, панталони от костюм. Прекарвам влажни пръсти през косата си, след което се запътвам към вратата.

Излизам навън и влажният градски вятър ме удря в лицето. Чувствам се така, сякаш някой ме е набутал под топъл душ против волята ми. Сравнително бързо хващам такси и съобщавам адреса на шофьора. И той като мене не знае къде точно се намира Вайн Стрийт. Казвам му да тръгне на изток по Алегени и да гледа за мигащи червено сирени.

Намираме адреса. Колите на полицейския отряд са спрели по обичайния начин, паркирани хаотично по диагонал на улицата, червените и сините им лампи продължават да мигат, независимо че вече са се отзовали на спешното повикване.

Разпознавам дома на Бенет. Тухлена къща, строена през 80-те години по време на нашествието на юпитата, от цели 170 квадратни метра, струпани в три етажа, за сметка на възможно по-голямо прилежащо към имота пространство отстрани.

На вратата ме спира полицай. Показвам му документи, които нося със себе си — визитка на адвокатската ни фирма и удостоверение с големината на портфейл, което Щатският върховен съд издава на всеки адвокат, получил правото на адвокатска практика. Полицаят ги одобрява, но ме отвежда настрани от прага на входната врата. Трябва да минем отдругаде, казва той, през плъзгащата се стъклена врата. Преди да ме поведе към вътрешния двор, хвърлям поглед през рамо към трупа върху пода с черни и бели плочки.

След като влизаме през другата врата, имам възможност да огледам по-добре. На приземния етаж на къщата има просторна стая, която някои биха нарекли „всекидневна“, но Бенет очевидно я използва за друго. Стаята с тънък кремав килим и чисто бели стени е пълна с метални гири, една скамейка, върху която лежи метален прът с внушителен брой дискове, подредени от двете й страни, и някакъв уред, наподобяващ висилка, за повдигане до брадата и други прояви на гимнастическата ловкост. От другата страна на коридора има врата за гаража и врата за пералното помещение. С други думи, не ти остава друго, освен да се качиш по стълбите на втория етаж.

Но първо искам да хвърля още един поглед на трупа. Пристъпвам на пръсти с пълното си право — адвокат, който официално оглежда мястото на престъплението. Полицаят се пресяга да ме задържи; някакъв мъж, който прави снимки на трупа, ме изглежда кръвнишки. Оставам на място, но настоявам, че трябва да хвърля един поглед. Казвам им, че съм упълномощен да видя трупа в първоначалната му поза. Това може да е вярно, но може и да не е. Нямам никакъв опит в тази област. В интерес на истината, никога досега не съм виждал труп на самото местопрестъпление.

Трупът лежи по корем, с лице, извърнато на една страна. Бял мъж. За неопитното око изглежда около трийсетгодишен. Брадата му е еднодневна. Лицето му е изкривено в нещо средно между гримаса и вик. Ръцете му са настрани от тялото и подгънати под прав ъгъл — като странични греди на футболен стадион — с дланите надолу. Десният му крак е леко повдигнат и свит. Пак за неопитното око впечатлението е, сякаш лети — впечатление, което оставям за себе си. Носи плетена шапка и черно кожено яке с три доста големи дупки на гърба, оградени от засъхнала кръв. Всъщност кръв има навсякъде, установявам, докато оглеждам наоколо. Пръски по стените и голяма локва под тялото.

Мъж на средна възраст, облечен в зацапано палто и с полицейска значка, закачена за яката, слиза по стълбите. Поглежда към мене, а след това към полицая зад мене.

— Кой, по дяволите, е този? — и ме посочва с глава.

Показвам отново документите си.

— А, не! Вън. — Размахва показалец към мен. Долавям мириса на одеколона му за след бръснене.

— Това е неговата къща — възразявам.

— Това е нашата къща — отговаря мъжът. — Място на престъпление.

Стряскаща мисъл, но той има право. Избираме гаража, дъждът навън временно е спрял. Полицаят отваря вратата и аз влизам вътре. Няма никаква кола, макар да си спомням, че Бенет кара някаква сребриста, вносна кола. Единствената следа от нея е маслено петно върху циментовия под. Оранжевата дръжка, използвана за изключване на горното дистанционно управление, виси безжизнено от средата на тавана, близо до единствената електрическа крушка. На двете странични стени е закована дебела чамова греда с куки за окачване на различни инструменти за работа по двора и почистване на сняг. Дори и при наличието на всички тези инструменти и стари мрежи за прозорци, подпрени на една от стените до кутии с блажна боя, гаражът изглежда напълно празен без автомобил в него.

На гаражната врата има малък квадратен прозорец. През него виждам малка група съседи, скупчени отвън. Изпълва ме леко угризение на съвестта заради Бенет.

Вратата се отваря. Влиза мъж, облечен с риза, без вратовръзка.

— Детектив Ерик Пейли — представя се той.

Ръкуваме се.

— Джон Солидей.

Детектив Пейли има дълго, спокойно, силно набраздено лице и изразителни очи. Прилича на добродушен баща.

— Малко съм любопитен защо мистър Кеъри е повикал адвокат.

— Повикал е приятел. Ние работим заедно.

Пейли вдига ръка и се изхилва самодоволно.

— Така значи — приятел. Но един приятел няма право да разговаря с него точно в този момент.

— Тогава съм негов адвокат. И искам да го видя веднага.

Детективът свива устни и кима разсеяно към тавана.

— Може да разговаряте с него — казва го така, сякаш проявява голямо великодушие. Напуска гаража, без да съм го залял с поток от благодарности.

След малко Бенет влиза в гаража. Той е гол, само по боксерки, и е загърнат с одеяло. Бенет е доста едър мъж, над метър и осемдесет, с дебел врат, широки рамене и атлетично тяло. За първи път го виждам без риза. Има физика, на която може да завиди всеки мъж на средна възраст — корем с меки гънки, твърди и силно изразени мускули, които сякаш ще изскочат от кожата му; единственият му дефект е петсантиметровият назъбен белег в горната част на гърдите, точно под рамото му, което се подава от одеялото.

Очите му са разбираемо мрачни, цялата му стойка е някак променена. Смолисточерната коса закрива лицето му, падайки от двете страни на съвършено правия й път в средата във формата на рога на овен над очите чак до бузите. Явно не съм забелязвал колко дълга е косата му, защото когато е на работа, той я носи сресана назад. В сегашното си състояние Бен би могъл да мине за рокер в стил гръндж, макар че със своите двайсет и девет години доста е попрехвърлил възрастовата граница. Бенет не изглежда светски човек, но със сигурност създава впечатлението, че води активен живот извън работно време. Въпреки това ръстът и физиката му изглеждат несъвместими с образа на потърпевш.

Някакъв човек застава зад него. Кимвам на мъжа, който вероятно е друг детектив. Без да ми отговори, мъжът затваря вратата след себе си.

Бенет ме поглежда глуповато, дори с известно притеснение.

— Здрасти, Джон — казва той. В гласа му не се долавя обичайния дълбок резонанс; сега е тих и треперещ.

Поставям ръката си върху рамото му.

— Добре ли си, Бен? Боже Господи!

— Предполагам — отвръща той; адамовата му ябълка подскача бясно. — Убих човек.

— Просто си се защитавал. — Търся погледа му, докато очите ни се срещат. — Има голяма разлика. Той е влязъл с взлом в дома ти и ти си се защитавал.

Бенет обмисля казаното или пък потъва в собствените си мисли. Избърсва с ръка устата си и изпуска въздишка.

Очите ми се връщат върху белега под рамото му.

— Това от снощи ли е? Онзи човек ли ти го причини?

Бенет свежда поглед, после се загръща по-плътно с одеялото.

— Боже — казва той, — та аз всъщност съм гол. — Потреперва. — Не, този белег е от двайсет години. Защо?

— Просто питам.

— Вече планираш защитата ми, така ли? — пита Бен. — Самозащитата е по-оправдана, ако той пръв ме беше ранил, нали?

Лицето ми почервенява.

— Не говори глупости.

— Убих човек, Джон.

— Ей, Бен, а как е трябвало да постъпиш? Той е влязъл с взлом в дома ти.

— Да. — Бенет извръща очи към тавана и задържа погледа си там. Очевидно мисли за нещо друго. — Според теб какво ще каже шефът?

— Не се тревожи за шефа.

— Не избрах най-подходящия момент, а?

— Ти нямаш нищо общо с подходящия момент.

— Да, но все пак… Три месеца до изборите?

— Бенет, чуй ме. Не се тревожи за Тъли. Да не мислиш, че той би предпочел този задник да те беше убил?

Устните на Бенет се разтварят. Езикът издува бузата му. Издава съвсем тих кикот — нервен смях.

— В случая, ще се позова на Петата поправка — отвръща той.