Дейвид Елис
Доживотна присъда (51)

50

Ерика Джохансен иска да бъде изслушана в съдийския кабинет, преди началото на съдебното заседание тази сутрин. Съдия Бриджес седи с нас в кабинета и я чака да заговори.

— Госпожо съдия, ние искаме отсрочка — започва Джохансен.

— Защо, госпожо прокурор? — Съдията търси нещо в едно чекмедже.

— Ваша чест, току-що научихме, че едно лице, което играе важна роля в това дело, е било убито. Името му е Лайл Косгроув.

— Добре, разкажете ми за Лайл Косгроув.

— Ваша чест, господин Косгроув е бил намерен убит. Той е бил клиент на господин Гарисън и наскоро е бил освободен от затвора. Ние вярваме, че той се е обадил по клетъчния телефон на господин Солидей по времето на убийството.

— Защо смятате така?

— Защото описанието на крадеца, дадено от лицето, чийто телефон е бил откраднат, съвпада с описанието на господин Косгроув.

— И искате време за разследване.

— Да, Ваша чест. Сигурни сме, че ще свържем господин Косгроув с господин Солидей. Още не сме го направили — тя поглежда Бенет и мен. — Бързият процес на защитата се удължи до деветдесет дни. Ние разполагаме приблизително с петдесет дни, преди изтичането на срока. Ако е възможно да получим още седмица-две, това ще ни задоволи.

— Господин адвокат? — обръща се съдията към Бенет.

— Прах в очите — заявява Бен. — Те проучват Лайл Косгроув още от първия ден. Той е наскоро пуснат на свобода бивш затворник. Те го разследваха веднага след смъртта на господин Гарисън. Казвам ви, госпожо съдия, той е първият човек, когото всеки добър следовател би проучил. След последната си присъда подал жалба, в която се оплаква от правната помощ, оказана му от господин Гарисън. Обвинението го провери и реши, че той не е техният човек. Още тогава, преди седмици, разпитаха и жената, чийто клетъчен телефон беше откраднат. От нея получиха описанието на мъжа, който явно прилича на господин Косгроув, и то преди да бъде арестуван клиентът ми — Бен разперва ръце. — Тук няма нищо. Ако Косгроув е заподозрян, той трябва да е бил заподозрян по-рано. Фактът, че сега е мъртъв, не променя нищо по отношение на потенциалното му замесване в това убийство. Това е безочлив опит от страна на обвинението за издействане на повече време, защото не могат да разпръснат едно основателно съмнение в този момент.

— Добре, господин адвокат. Госпожо Джохансен?

— Ние искаме да проучим вероятността господин Солидей да е убил този човек, Ваша чест. Това определено е ново развитие на нещата.

— Но не и в това дело — съдията забива пръст в бюрото. — Можете да съдите по-нататък господин Солидей за това престъпление, стига да го докажете. Но това не изключва, че въпросното лице — господин Косгроув — не е замесено в смъртта на господин Гарисън. Съгласна съм с господин Кеъри. Мъжът или е замесен, или не. Ако е, вие сте имали пълната възможност да съберете данни — тя поклаща глава. — Не, няма да отложа датата на процеса. Продължаваме още сега.

— Тогава ще подадем молба за отменяне на гаранцията, Ваша чест — казва Джохансен.

Съдията са измества напред.

— Госпожо прокурор, ще ми представите ли повече доказателства от вече наличните по отношение на замесването на подсъдимия със смъртта на този свидетел?

— То току-що стана — Ерика Джохансен разперва ръце в знак на съжаление. — Ние обвиняваме подсъдимия в убийство и вярваме, че може би наскоро е извършил второ убийство. Вие имате голяма свобода на действие по въпросите за гаранциите, Ваша чест. Единственото, което казваме, е…

— Аз няма да отменя гаранцията — поклаща глава съдията. — Ако ми предоставите доказателства, ще ги прегледам. Но въпросният човек дори не е бил в плана ви да го призовете за свидетел. Сега ми казвате, че бил много важен и че смъртта му трябва да бъде свързана с подсъдимия? Не. Най-добре е да поразмислите.

— Искам да кажа нещо, ако разрешите, госпожо съдия — намесва се Бен. — Наред с другите неща тук, вие установявате и фактите. Мисля, че обвинението се опитва да опорочи оценката ви за това дело. Те внушават, че клиентът ми е извършил убийство, за което дори не му е повдигнато обвинение. За което изобщо не е бил разпитван. Ще подам молба за обявяване на този процес за невалиден, но те точно това целят.

— Разбирам, господин адвокат.

— Вчера въпросният Лайл Косгроув дори не е бил предвиден за включване в списъка на свидетелите. А сега е жизненоважен? Разбира се, че не, и госпожа Джохансен го знае много добре. Тя просто търсеше още една възможност да нарече клиента ми убиец. Мисля, че към нас се проявява подчертано пристрастно отношение.

— Господин Кеъри — отговаря съдията, — мога да ви уверя, че към вас не се проявява предубеждение. Това няма да повлияе на моето съображение по никакъв начин. А сега, да излизаме оттук.

Аз считам за необходимо да вървя уверено, като се опитвам да пренебрегна факта, че всеки в кабинета на съдията вероятно вярва, че аз съм убил Лайл Косгроув. Съдията може да има своите съмнения. Прокурорът — не. А Бенет… е, той не би заложил на моята невинност.

О, колко близо бях да го извърша в нощта, когато го проследих и изчаках да му устроя засада на тротоара. Бях на по-малко от метър от Лайл Косгроув, когато той мина накуцвайки покрай мене. Бях изпълнен със злоба. Изпитвах яд, гняв и омраза и покрай мен крачеше човек, уязвим към яростта ми. Бях готов да го направя своя изкупителна жертва; смъртта му щеше да даде отговор на сегашен проблем и решение, ако не и оправдание, за минал проблем.

Бях готов да убия Лайл Косгроув с голи ръце, точно там, на тъмния тротоар. Той вървеше към мене с неравна походка. Свирукаше си тихичко мелодия, която ми беше непозната, но весела. От него лъхаше на цигарен дим. Лицето му, осветено от слабите лампи на улицата и паркинга, изглеждаше бледо и кротко. Малките му бляскави очи погледнаха към мен, към мъжа, застанал на входа на паркинга. Кимна ми без уплаха. Предполагам, че се е страхувал много повече в затвора, отколкото от среден на ръст човек, излизащ от паркинг. Той възобнови свирукането си, а аз стоях застинал и го гледах как бавно се отдалечава.

Избърсвам челото си и бавно изпускам въздух. Това в много отношения беше съвсем незначителен момент — двама души, които просто се забелязват един друг, докато продължават по пътя си. Аз обаче научих нещо за себе си или може би е по-точно да кажа, че научих нещо в порядъка на тези пет секунди. Помислих си, че бих могъл да убия човек при определени обстоятелства, но че всъщност не мога. Имах средството и възможността, но не можах да го направя. Постъпката ми не беше подбудена от рационална мисъл — аз изобщо не мислех. Не отчитах моралната страна или вероятността да бъда арестуван; бях освободен от подобна мисъл, действах просто по инстинкт — и инстинктът ми задържа краката ми вкоренени в земята.

Насладих се на един кратък миг на облекчение и на тържествуване там, до тротоара, неспособен да определя какво точно беше извършил Косгроув или какво чувство ме изпълни, та ми попречи да отнема живота му. Само минути по-рано умът ми беше помрачен и студен, а после изведнъж несъзнателно разпознах човечността в този хилав, недъгав човек.

Излизам заедно с адвокатите от съдийския кабинет и всички се връщаме в съдебната зала. Бен и аз се споглеждаме безмълвно. Стана точно както Бен беше предвидил.

Съдия Бриджес заема мястото си.

— Призовете следващия си свидетел, госпожо Джохансен.

— Народът призовава Брад Гилис.

Брад Гилис прилича на градски полицай, истински мъжага. Не ми е неприятен. Винаги е бил честен с мен, не се отнасяше снизходително или с предубеждение. Знам, още преди да си е отворил устата, че ще бъде добър свидетел за обвинението.

Днес обаче той няма да каже кой знае колко. Почти всички доказателства срещу мен обхващат онова, което се случи, преди появата на ченгетата. Няма много спорове и върху веществените доказателства. Бяха намерени няколко мои косъма върху Дейл, но нали му бях правил изкуствено дишане. Не бяха намерили никакви следи от кожата му под ноктите ми, но пък и не бях арестуван веднага, а няколко дни след смъртта му, така че бях имал достатъчно време да залича всякакви следи. И накрая, няма съмнение, че съм бил там — въпросът е какво съм правил.

— Поставянето на подсъдимия на мястото на престъплението очевидно не беше от първостепенно значение — пояснява той. — При положение че беше заварен там и това беше потвърдено по време на разпита му по-късно.

— Независимо от това — казва Ерика Джохансен, — вие сте разследвали мястото на престъплението.

— Да, разбира се. Но когато ни се обадиха за първи път, нямаше определена причина да се смята, че е извършено убийство. Беше възможно, но беше еднакво вероятно един възрастен мъж просто да е починал. Трябваше да изчакаме аутопсията. Затова разговарях с подсъдимия няколко минути и го пуснах.

— Кажете ни какво научихте от него.

— Подсъдимият твърдеше, че е напуснал сградата, но след няколко минути жертвата го повикала по телефона да се върне.

— Бил е повикан по телефона от господин Гарисън ли?

— Точно това каза. Че господин Гарисън му се обадил.

— По клетъчния телефон на подсъдимия?

— Да.

— Подсъдимият показа ли ви клетъчния си телефон?

— Да. Записах телефонния му номер. — Детективът го цитира. Бенет вече беше потвърдил, че това е телефонният ми номер и че телефонните записи са верни. Детективът пояснява, че е проверил записите на клетъчния ми телефон и че са ми се обадили в 7:22 вечерта на 18 август 2000 година от телефон, притежаван от Джоан Сутър.

— Проверихте ли телефонните записи на обаждания в кабинета на господин Гарисън, господин детектив?

Джохансен му подава телефонните записи от адвокатската кантора на Дейл Гарисън. Ние признахме и тяхната автентичност. Няма смисъл да се разискват неща, които те могат да докажат.

— Значи няма телефонни обаждания, направени от който и да е телефон в адвокатската кантора на жертвата след седем часа същата вечер… на осемнайсети август, така ли?

— Точно така.

Прокурорът после потвърждава, че Дейл не е притежавал клетъчен телефон.

— Нека ви попитам за Джоан Сутър. Говорихте ли с нея?

— Да, говорих.

— Какво научихте за нейния клетъчен телефон?

— Че й го откраднали по-рано същия ден, осемнайсети август. Откраднали й чантата, където бил телефонът. Кражбата станала в обществена библиотека.

— Така. А описа ли ви госпожа Сутър как е изглеждало лицето, което й е откраднало чантата?

— Да, описа го.

Поглеждам към Бен, който изобщо не се кани да възрази. Ние бяхме признали това свидетелско показание и се бяхме съгласили, че Лайл Косгроув е откраднал телефона.

— Тя каза, че извършителят бил с червеникава коса, вързана на опашка, и носел дънково яке.

— Ще ви покажа една снимка, господин детектив. — Прокурор Джохансен се приближава до него и му подава снимка на Лайл Косгроув от криминалното му досие — цветна е и се вижда цветът на косата му.

— Господин детектив, тази снимка ли беше показана на госпожа Сутър?

Гилис кимва.

— Да, лично аз й я показах снощи.

— Какво каза тя, като я видя?

— Каза, че може би е той.

Джохансен поглежда Бен.

— Можем ли да се съгласим, че това е снимка на Лайл Косгроув? — В гласа й се долавя нотка на отвращение; очевидно е, че ние сме знаели за Лайл Косгроув от известно време и този факт не й харесва.

— Ние ще я признаем. — Разбира се, че ще я признаем.

— Благодаря ви, господин Кеъри. — Тя признава снимката за доказателство.

— Добре, нека ви върна отново на местопрестъплението, господин детектив. Вие сте говорили с подсъдимия. Присъстваше ли някой друг по това време.

Гилис преглежда бележките си и прочита набързо имената на охранителите.

— Някой друг? — настоява Джохансен. — Адвокати, помощник-адвокати, секретарки?

— Не, нямаше — отговаря той. — Господин Солидей беше единственото лице при жертвата в кабинета.

— Добре. В даден момент окръжният съдебен лекар е постановил, че смъртта е настъпила вследствие на убийство, нали така? Асфиксия, причинена от удушаване с ръце.

— Точно така. Това стана, след като се върнах в офиса на господин Гарисън.

— Защо?

— Трябваше да проверя помещенията на фирмата отново. Да погледна вероятните входове и изходи и неща от този род.

— Разкажете ни.

— Във фирмата се влиза само през един вход. Предната врата. Изходите са два. Единият е същата тази врата, а другият е странична врата, която води към коридора, обикновено за ползване на тоалетната. Но не служи за вход. Не и без ключ.

— Чистачките били ли са там? Въпросната вечер. На осемнайсети. Преди смъртта на господин Гарисън.

— Не, не са били. Проверихме това. Всъщност са дошли, докато аз съм бил там.

— Разпитахте ли другите хора, които работят във фирмата?

— Разпитах ги. Никой не е бил близо до мястото на престъплението в седем часа в петък вечер.

— Никой — вмята Джохансен — освен подсъдимия.

— Точно така.

— Благодаря ви, господин детектив. — Ерика Джохансен тръгва към масата на обвинението, чувствайки се съвсем добре от представянето си. Поглеждам към съдия Бриджес, която среща погледа ми и бързо прекъсва този контакт. Предполагам, че го прави от благоприличие, но аз не мога да се отърся от чувството, че тя ми съобщава нещо. Изражението на лицето й го издаде, макар и само за миг. Тя мисли, че аз съм убил Дейл. Чувството на ужас е внезапно и мощно и когато Бенет Кеъри става за кръстосан разпит, аз го гледам с надежда, каквато не бях изпитвал дотогава, с уязвимост толкова внезапно ясна, толкова осезаема, че започвам да треперя.