Дейвид Елис
Доживотна присъда (42)

41

Това не съм аз. Думите са безсмислени и натрапчиво познати, връщат ме назад към време, когато не оценявах напълно последиците от действията си. Това не съм аз.

Но ние сме сбор от нашите части. И никой и нищо не е противоречиво. Такова нещо няма. Едно от съществените предположения трябва да е неточно.

Това съм аз. И може би винаги съм бил.

Последните капки от вечерния дъжд падат от навеса на аптека „Ейвъри“. Вече няма никакви купувачи. Осветлението в предната част на помещението е изключено, а работещият вътре е заключил вратата.

Поглеждам часовника си. Един часа и два минути след полунощ, ранна събота. Лайл Косгроув е започнал смяната си в шест часа снощи и вече затваря. Зървам го вътре в магазина. Единственото, което мярнах от мястото си в колата до отсрещния тротоар, беше чуплива червена коса, прибрана на опашка, стигаща до яката на джинсовото му яке.

Беше плешив през 1979 година. Едър и мускулест, всяващо доста страх конте. Не можах да го преценя добре от разстояние тази вечер, но забелязах, че му липсва наперената походка, докато вървеше към склада. Затворът може да сломи духа на човек.

Млада жена, азиатка, излиза сама от аптека „Ейвъри“. Тя няма работа в югоизточния район сама по това време на нощта, затова стига бързо до колата си на паркинга зад ъгъла до аптеката.

Лайл Косгроув излиза от склада и се спира с лице към мен, но не ме вижда. Свива длани и запалва цигара, издърпва яката на якето си, обръща се на изток и продължава да върви. Пази десния си крак — видимо накуцва като стъпва.

Изчаквам го да се отдалечи с една пряка, преди да запаля колата. Няма да го изпусна. Знам къде отива.

Разгъвам писмената справка от Кал Рийди до Бенет, обобщаваща криминалното минало на Лайл Косгроув.

Няма досие като непълнолетен. Отнемане на шофьорска книжка на 18.12.78, последвано от две присъди за шофиране след употреба на алкохол, съответно на 24.02.78 и 29.08.78 и трети арест на 04.11.78. Последното обвинение не е било оспорвано. Постигнато е било съгласие за отказ от шофьорска книжка за срок от пет години.

Арестуван за опит за сексуално насилие на 19.06.81. Признал се за виновен само за физическо насилие. Излежал петнайсет месеца в затвор със средна степен на охрана.

Арестуван на 15.04.88 за въоръжен грабеж. Осъден на 28.08.88. Излежал дванайсет години, освободен условно на 22.07.2000.

Логиката витае в съзнанието ми, колкото и да се опитвам да я пропъдя. Различните гледни точки, въздействията на всяка от тях, бруталната честност, която трябва да влезе в уравнението. Всички пътища водят към едно заключение. Лайл Косгроув има номера ми. Върти съдбата ми на малкия си пръст.

Аз нямам избор.

И този мръсник уби Дейл. Това трябва да значи нещо.

Стискам волана докато кокалчетата ми побеляват. Смут извира вътре в мен, смесица от гняв, безсилие и страх, която замъглява мисловните ми процеси, логичното разсъждение. Има известна свобода в това, елиминирането на всякакви рационални бариери, готовността да се отдадеш на импулса. Може би точно така трябва да се случи.

Бях решил да прекарам живота си в покаяние, да изпълня мълчаливото си обещание към малкото братче на Джина Мейсън, че ще водя добър и приличен живот и че няма да наранявам друг човек. Вместо това последвах Грант Тъли в света на политиката, унищожаваща всичко земно, където моралните награди присъстват, за да бъдат взети, но само в мътното море от власт, похот, завист и неискреност. И сега, сграбчил мантията на несправедливо обвинения, на защитника на доброто и злото — сега това се случва с мен.

Къде е вината? Къде е безпокойството за онова, което се е случило в действителност на Джина Мейсън? Кога моето оцеляване надделя над всичко друго? Но този, последен въпрос е лесен. Отговорът е юни, 1979 година. Когато научих, че Грант Тъли ме прикрива, но не исках да го приема. Когато излъгах, вместо да кажа истината и да оставя треските да падат където си искат.

Карам по булеварда, надувайки газта, докато подминавам Лайл Косгроув, който върви по тротоара. Мърморя на себе си и забивам юмрук във волана. Продължавам още три пресечки и спирам на един паркинг край пътя, свирейки с гуми. Не съм дискретен, не съм предпазлив и това ми харесва. Влизам по-навътре и изключвам мотора. Седя в тишината, дишам тежко. Бяс ме залива, това е единственото, което мога да направя, за да не затръшна вратата, когато сляза.

Опитвам се да контролирам тежкото си дишане, докато се промъквам в тъмнината на паркинга, а светлината на тротоара напред се нарушава от сянката на една насрещна фигура. Потушавам въпроса, напиращ в мене с такъв противен, пронизителен глас, че почти не мога да чуя приближаващите се стъпки на един накуцващ човек.

Какво става с мен?