Дейвид Елис
Доживотна присъда (59)

58

Около нас е суматоха. Прокурор Джохансен върви и отпраща с ръка помощниците си. Грант Тъли, който най-накрая престана да отхвърля пренебрежително тези „абсурдни“ внушения пред спрялата да записва съдебна секретарка и пред съдия Бриджес, напуска свидетелската скамейка, без да ме поглежда, и се врязва в тълпата от ликуващи репортери. Съдебният пристав се втурва към тях, опитвайки се да приведе в сила правилото в съдебната зала да не се задават никакви въпроси от страна на репортерите, но напразно — те изстрелват въпросите си към сенатора, а някои дори към мене. Останалите от множеството, които не са от пресата, обсъждат помежду си „спектакъла“.

След по-малко от петнайсет минути всичко свършва. Може би защото сенаторът се е изнизал през множеството и защото е ясно, че нито Бенет, нито аз ще говорим; затова репортерите не виждат смисъл да продължават да се мотаят в залата. Всичко е като в някой от старите филми, в които репортерите се втурват към телефонните кабини, за да предадат материала си, само че сега тези тук използват клетъчни телефони и изпращат имейли.

Поглеждам Бенет. Едва сега, на талази, картината започва да ми се изяснява, и то толкова очевидно, толкова съкрушително, че се мъча да овладея дишането си.

— Сигурно нямаше да мога да се изправя пред такова нещо — казвам.

— Няма смисъл да повдигаш въпроса — отговаря Бен. — Ти никога нямаше да ми разрешиш да го притисна до стената.

— Добра работа свърши. Сглоби всичко от въпросния отказ от шофьорка книжка.

Бенет започва да прибира книжата си.

— Знаех, че не си имал участие в смъртта на онова момиче. Знаех също, че Тъли е способен на такова нещо. Ти никога не си знаел какво представлява той.

Кимам.

— Това наистина свърши работа. Всичко свърши работа накрая. Получи се чудесна, стройна версия.

Бенет поставя купчина книжа върху масата, за да подравни страниците.

— Да, предполагам.

Надяващ се репортер влиза в полезрението ми, но аз поклащам глава, без да продумам, и той изчезва.

— Добра работа — повтарям. — Имаме основателно съмнение. — Протягам му ръката си. — Приятно пътуване, закъдето и да си тръгнал.

Както пъхаше една папка в коженото си куфарче, Бен се спира и вдига очи към мене.

Спускам ръката си до масата.

— Предполагам, че това сбогуване преди заседанието този следобед влезе в сила веднага.

— Ъ? — Бенет изправя гръб. Измерва ме с поглед, очите му са ясни и напрегнати. Изведнъж осъзнава къде се намира. Колкото и да се опитва, не може да прикрие настойчивостта в очите си, които обхождат съдебната зала. Показалецът му описва малко кръгче. По лицето му се изписва смут.

— Джон, остават ни още ден-два…

— Върви — казвам.

Изражението му става сурово, очите му търсят да срещнат моите с момчешко любопитство.

— Няма да ме осъдят — добавям. — И двамата го знаем. Който трябва, ще отиде да намери преписката от седемдесет и девета година до един ден най-много. И всичко ще стане ясно.

Бенет кима бавно, все още изглежда объркан.

— Всичко, Бен.

Адвокатът ми преглъща с усилие. Като че ли не разбира какво му казвам.

— По начина, по който свършва това — продължавам аз, — всеки си получи заслуженото. Гарисън е мъртъв. Лайл и Рик са мъртви. Амбициите на Грант Тъли рухнаха. А аз… — свивам рамене — аз си намокрих гащите няколко пъти. — Вдигам ръка. — Падаше ми се… до известна степен. И аз извърших нещо ужасно, въпреки че не аз я убих. Това непрекъснато ме преследваше, Бен. Но засега няма да говоря по този въпрос. Никога повече. Няма да забравя нещата, които извърших.

Бен не казва нищо, само гледа към празното съдийско място.

— За мен е важно да знаеш това, Бен.

При тези думи адвокатът ми се обръща към мен. В очите му има блясък — първият признак за уязвимост, който някога съм забелязвал. Устните му се разтварят, но той дума не изрича, само кимва рязко. Не очаквам… не бих могъл да очаквам нещо повече от него.

— Затова да се махаме оттук — казвам. — Преди да са разбрали кой е братът на Джина Мейсън.

Уилям Бенет Кеъри обмисля за миг предупреждението ми, но не изглежда обезпокоен. Той бръква във вътрешния джоб на сакото си, изважда малка аудиокасета и я поставя на масата пред мен.

— Това вече е нещо — казвам. — А сега побързай.

Изражението на Бенет става меко, дори спокойно. Той се изправя на крака и изпъва сакото си. Отново понечва да заговори, но не намира думи. Аз обаче ги прочитам по лицето му. Нищо няма да я върне или да заличи болката, но поне има някакво сурово чувство на удовлетворение. Помръдва ръката си, за да се ръкува, но осъзнава, че е неуместно. Вместо това ми отправя продължителен поглед — по-твърд и по-земен, но в много отношения не по-различен от погледа, с който ме беше гледал преди двайсет години — след което взима куфарчето си и мълчаливо напуска съдебната зала.