Дейвид Елис
Доживотна присъда (12)

11

„Дейли Уоч“ се отнесе по-подобаващо към кончината на Дейл Гарисън, отколкото към смъртта на мъжа, проникнал с взлом в дома на Бенет Кеъри. И все пак не беше водеща новина, понеже Дейл Гарисън не е познато име извън адвокатските среди в този град и щат. Той беше част от отбран кръг хора, дърпащи конците зад кулисите, често по-влиятелни от самите политици. Най-незначителните имат думата много по-често, отколкото хората си мислят. И това е удобно положение. Голям престиж сред техния кръг, много повече пари от служителите на изборна длъжност и виртуална анонимност в очите на обществото.

Сред правната общност, където Дейл изпъкваше, смъртта му беше сходна със смъртта на кмета преди дванайсет години. Правните всекидневници, излизащи в града, пуснаха специално издание, посветено на Дейл, във вторник. Снимка на Дейл отпреди, предполагам, петнайсет години, заемаше цялата първа страница. Вътре имаше статии от щатския върховен съдия, от Грант Тъли, от Лангдън Тротър (който не беше живял нито ден в града), и от кмета. Изданието изтъкваше значителните постижения на Дейл в съдебното преследване на производителите на азбест, на магазина за хранителни стоки, продавал мляко със следи от салмонела. Успешно беше защитавал бизнесмени, обвинени за използване на служебното си положение за лично облагодетелстване, споменатия вече член на градския съвет, обвинен в корупция, бивш конгресмен, замесен в сексуален скандал (него не толкова успешно).

Заупокойната служба за Дейл Гарисън е днес. Има частна церемония за семейството, но тази е за всички останали — и имам предвид наистина всички останали. Тя се провежда в просторна катедрала в центъра. Полицията отговаря за автомобилното движение, пресата я отразява. Както винаги, когато някой политик или човек с пари почине. Самите процедури, погребението и изказването на съболезнования си имат свой собствен живот. Хората идват, за да поднесат уважението си към някой споминал се наскоро, но тъгата им бързо преминава в любопитство към живите. Те отделят много по-малко време да скърбят за починалия, отколкото да се оглеждат наоколо, за да огледат другите присъстващи.

Седя до Грант Тъли и съпругата му, Одри, на втория ред, зад опечаленото семейство. Одри взима ръката ми в своята и бъбри глупости, преди да започне церемонията — дали съм отслабнал, как са кучетата ми, колко съжалявала, че съм бил там, когато Дейл починал. Единствената тема, която не подхваща като израз на внимание към мен, е разводът ми. Всеки те съжалява, когато бракът ти приключи.

На втория ред от другата страна на пътеката седи окръжният адвокат Елиът Рейкрофт — сериозен човек с груба прошарена коса и очила с метални рамки. Той беше познат на Дейл, разбира се, но не и близък приятел. До него е Ланг Тротър — унил както подобава, но готов да намигне на всеки, който срещне погледа му, който спада към неговата категория. Добър лобист като Дейл можеше да стигне и до двете страни на пътеката, когато се наложи, но никой не би взел по погрешка Дейл Гарисън за приятел на републиканците. Защо тия мъже седят отпред, не ми е ясно. Не би трябвало да има наследство в тези неща. Предполагам, че и моето място не е отпред, но на семейство Тъли — да, а аз съм с тях.

Бащата на Грант, бившият сенатор Саймън Тъли, произнася траурното слово. Той е облечен в черно, искрено е опечален, произнасяйки една от най-нежеланите си речи пред публика. Той говори за по-известните на обществото дела на Дейл, но набляга на онези, които не са били на първите страници на вестниците.

— Повечето хора не съзнават колко много работа за общественото благо е свършил Дейл — говори Саймън. — Не за пари или престиж, а за да се увери, че закрилата на закона…

Пейджърът ми звънва. Бях забравил да го изключа. Бързо посягам към колана си и го изключвам.

— … се отнася за онези, които не биха могли да си позволят адвокати като Дейл Гарисън. Той беше за закона в най-чистата му форма. Еднакво правосъдие за всички.

Саймън Тъли никога не е бил добър оратор. Беше израснал по време, когато камерите не са били вездесъщи, когато задкулисните сделки не са били толкова важни, както сега. Той завършва словото си и сяда отново до сина си, Грант, а свещеникът продължава церемонията.

Изнизваме се един по един. Пресата спира Грант Тъли. Баща му е заобиколен от хора, които го хвалят за изнесеното слово. Стигам до едно такси и се отправям към офиса.

Слизам от асансьора на етажа на „Сийтън, Хърш“ и подминавам секретарката, която ме гледа така, сякаш вижда призрак. Усмихвам й се, но тя свежда поглед. Продължавам по коридора към кабинета си. Всички адвокати, до един, стоят в коридора. Секретарката ми Кати стои накрая, до кабинета ми. Като ме вижда, се втурва към мене. Тя е възпълна, затова ми е необичайно да я виждам да се движи толкова бързо.

— Джон, опитах се да се свържа по пейджъра ти. Опитах се да ги спра, но те имат съдебна заповед. Бенет я видя.

— Няма нищо — казвам разсеяно и влизам в кабинета си. Вътре има трима души — двама мъже и една жена — които ровят из вещите ми. Двама от тях са в полицейски униформи. Третият е Брад Джилис, детективът. Той размахва лист хартия към мене.

— Заповед за обиск на помещението — казва той.

— Какво, по дяволите, правите? — Пренебрежението ми е искрено, но също и уместно, като се има предвид броя на хората от офиса ми, които са ме наобиколили. Бенет Кеъри се приближава и застава до мен.

— Ще трябва да претърсим и дома ви — казва Джилис. Той ни най-малко не е смутен от тълпата. Вероятно му харесва да преобръща живота на хората с главата надолу пред публика.

— Идвате във време, когато знаете, че съм на погребението — казвам.

— Ние приключихме тук — отговаря детективът. Това изобщо не е отговор, което е и целта на детектива. Той е главният, дори в адвокатската ми фирма.

Поглеждам заповедта — първата, която виждам в живота си — докато детективът продължава:

— Трябва да поговоря с вас отново, господин Солидей. Бихте ли дошли с мене?

— Ще караме поотделно — казва Бенет на Джилис. — Ще ви следваме.

— Това е възмутително — казвам. — Елиът Рейкрофт е този, който се опитва да злепостави мен и сенатора. Нали, детектив?

Мъжът се усмихва.

— Не мога да знам това. Не, господин Солидей, не става въпрос за злепоставяне на когото и да било. Става дума за факта, че Дейл Гарисън е убит. Не е получил сърдечен удар, както сте казали на всички. Бил е удушен в кабинета си, а вие сте били единственият там.

Почувствах как кръвта нахлува в лицето ми.

— Това е нелепо — казвам, преди Бенет да ме хване за лакътя, за да ме накара да млъкна.