Дейвид Елис
Доживотна присъда (26)

25

Когато се върнах от половинчасовия си крос, мопсовете ме посрещнаха така, сякаш не ме бяха виждали цял месец. Започват да се разглезват. Да наречеш един мопс „разглезен“ е смешно — то е толкова очебийно. Няма живо млекопитаещо на тази планета, което да се възползва повече от оказаните му любов, привързаност и внимание от един мопс. Уверяват ме, че такива били кучетата, но повечето кучета показват разкаяние, когато им се скараш. Мопсовете обаче те гледат предизвикателно, а понякога дори ти отвръщат с гневен лай. Те напълно обсебват времето ти, без изобщо да се интересуват, че може да са те налегнали и други грижи. Поради плоските си муцуни и почти невидимия им нос, ръмженето и хъркането им наподобява звука на мотор, който не може да запали. Когато са неподвижни, те вдигат повече шум от тупурдията от влаковете, която чувах, когато живеех до издигнат над улицата релсов път. Мопсовете ми Джейк и Маги не спят само на леглото — превзеха и възглавниците. Аз ги избутвам, но те лягат върху гърдите или главата ми, което е по-лошо, затова започнах да слагам трета възглавница, но тогава стана още по-лошо. Маги, кутрето, още не е свикнала да се стиска, докато я изведа навън да си свърши „работата“. Някои ветеринари, на които, кълна се ще им го върна тъпкано, ме уверяваха, че вторият мопс ще се научи по-лесно да не го прави вкъщи, защото щял да копира от другия. Вярно, Джейк е напълно научен да изчаква, но Маги продължава да го прави „случайно“, казано вежливо. Според мен обаче Маги го прави нарочно, на инат, дори умишлено, за да ми покаже кой е шефът тук. Мисля, че Джейк я дръпна настрана първия ден и й каза какъв досадник съм и как мога да крещя, за да постигна своето. В крайна сметка обаче това нямаше значение — аз ще продължа да ги храня, разхождам и обичам.

Но най-лошото е, че те обсебват по някакъв начин. Обичам тези кучета, както никое живо същество на тази планета. Тъжните им, смешни муцунки, наперените им походки, безкомпромисните им изисквания някак се обединяват в невероятен чар. Така че, това е положението. Аз съм техен роб завинаги. Не аз притежавам мопсовете. Те ме притежават.

Денят ми минава в преглеждане на предизборни реклами, както в пресата, така и по телевизията, както за сенатор Тъли, така и за неговия опонент, Лангдън Тротър, за да проверя дали са съобразени с изискванията на щатските и федералните закони. Ако с рекламата за Грант има проблем, ние го уточняваме, преди да я разпространим. Ако в рекламата за Тротър има нередност, тогава подаваме оплакване пред щатската избирателна комисия или пред ФИК — Федералната избирателна комисия, вследствие на което получаваме новинарска статия от това и ги караме да похарчат повече пари, за да я оправят.

Имам копия на всички предизборни плакати, както и видеокасета с всички излъчени телевизионни клипове. На един от клиповете за Тротър спонсорът за публикуването — „Платено от приятелите на Лангдън Тротър“ — не е изписан с достатъчно големи букви на екрана. Затова пиша писма до всички телевизионни станции, излъчващи този клип, с настояването да спрат да го излъчват, тъй като е в нарушение на федералния закон. До края на седмицата ще внесем оплакване пред ФИК.

Другият е стандартен плакат, съдържащ биографията на Лангдън Тротър. Той е зелен с черни букви и съдържа цветни снимки: Тротър с жена му и трите му деца в двора, Тротър говори от трибуна, Тротър на среща с избиратели. Плакатът разказва основната история на Ланг Тротър, който израснал като сина на съдия в Ранкин Каунти. Ранкин се намира в източната част на щата, на около 130 километра южно от града ни. Окръгът е точно на юг от междущатския път 40, който ние, от града, използваме като маркер между града и предградията му, от една страна, и останалата част от щата — селяните, от друга. Тротър беше окръжен адвокат в Ранкин Каунти четири мандата и през 1992 беше избран за главен адвокат на щата. Както виждам, няма нищо в този плакат, който да нарушава някой от избирателните закони на кампанията.

Мопсовете Джейк и Маги се радват, че се застоявам по-дълго от обикновено у дома. Маги, бебето, похърква в скута ми. Наближава обяд, а те са на крак заедно с мен от осем сутринта, така че извинете я, че й се спи. Джейк също е на дивана, присвитите му очи застрашително са на път да се затворят напълно. Той вече сумти и хрипти по-силно от всеки спящ човек.

Главата на Джейк се надига рязко от телефонния звън. Той се обръща към мене, питайки ме дали ще ставам от дивана. Защото стана ли, той ще тръгне по петите ми. Но до мен е преносимия ми телефон.

— Джон, Бен е.

— Как са нещата?

— Добре. Слушай, получихме списък на освободените наскоро бивши затворници, чиято защита е водил Гарисън.

— Нещо радващо?

— Не съвсем. Един от тях е пуснат на свобода от федерална каторга преди два месеца. „Бяла якичка“, вършил вътрешни търговски измами. Излежал единайсет месеца. Не е използвал насилие. Признал се за виновен.

— Не е нашият човек.

— Не е. Друг един бил пуснат преди четири месеца. Бил осъден за пощенска измама. Също задържан от федералните. Напуснал щата.

— И той не е нашият човек.

— Не е. Може би следващият. Излежал дванайсет години за въоръжен грабеж, бил пуснат условно преди месец.

— Това е насилие. И е наскоро.

— Да, още не сме го открили. Но погледнах жалбата му — едно от оплакванията му било заради неефективна помощ от страна на защитника му.

— В смисъл че Гарисън провалил делото му. — Чувствам прилив на адреналин. — И вече на свобода, отива да си излее гнева върху адвоката си и го убива.

— Това е идеята. Но, Джон, не храни големи надежди. В най-добрия случай изгледите за успех са малки. Разбираш, нали?

— Разбирам. Но може да се окаже добре за твоите пламенни обвинителни актове.

Той се разсмива.

— Както казах, Кал проучва този тип. Ние ще проверим алибито му, ще търсим нещо необичайно. Ако открием дори дребно нарушение на господин Косгроув, ще нападнем.

— Косгроув, това е името му?

— Да, Косгроув — потвърждава Бенет. — Лайл Косгроув.

Покривам с ръка слушалката и затаявам дъх. Трябва ми само миг, преди да регистрирам чутото.

— Ало?

Какво общо има Лайл Косгроув с Дейл Гарисън?

— Джон?

Предполагам, че аз съм единственият останал, посветен в тайната, която никой друг не знае.

— Познаваш ли Лайл Косгроув?

— Извинявай… Не, не, разбира се, че не.

— Притесних се, че може би криеш нещо. Помислих си да не би да сте стари приятели.

Разсмивам се прекалено отзивчиво.

— Следващият — продължава Бен — не е много обещаващ. Пуснат е преди близо една година…

Стар приятел? Естествено, че не. Пресмятам шансовете да има двама души с едно и също име. Бързо отхвърлям тази мисъл, наблягам на вероятността дали тази „тайна, която никой друг не знае“ от писмото с изнудването не се отнася за политика, а за отдавна минало време, за една случка, която се бях опитал да заровя дълбоко в съзнанието си. И докато Бенет продължава да ми описва четвъртия и петия бивши затворници, които може да са имали зъб на Дейл Гарисън, думите отекват в главата ми като натрапчиво хумористично петостишие:

Навремето познавах човек на име Лайл.