Дейвид Елис
Доживотна присъда (29)

28

Централата на щатската Демократическа партия се намира през две сгради от „Сийтън, Хърш“. Ние държим под наем половин етаж, предоставен ни от адвокат по телесни повреди, който ни е задължен, задето задържахме реформата за гражданско правонарушение, предлагана от републиканците, подкрепящи бизнеса, от десетина години насам. Най-скорошните закони, предложени от тях, ограничаваха наложените обезщетения за болка и страдание до три пъти от цените за медицинските разноски, направени в резултат на нараняването.

Така че, демократите в сената отхвърлят този закон всеки път, когато камарата на представителите го внесе. И за това ние получаваме дълбоката признателност на всеки адвокат на ищеца в града, който годишно хвърля близо три милиона долара в нашите каси. Така се уредихме и с тези много хубави помещения.

Около масата в главната заседателна зала сме седнали: сенаторът, началникът на личния състав — Джейсън Тауър, прессекретарят му — Дон Грир и аз. Това е удобен момент за появата ми, защото няма камери, зад кулисите сме и сенаторът уважава мнението ми вероятно повече от мнението на всеки друг.

Това е стратегически разговор. Току-що сме прехвърлили голям брой от местата, които сенаторът се готви да посети през следващите шест седмици в рамките на кампанията, с колко броя ръце трябва да се ръкува, кои хора с пари се налага да посети.

— А сега по въпросите! — казва Джейсън Тауър. Джейсън работи със сенатора вече три години. Ранният му живот е на стереотипния беден афроамериканец от вътрешността на града. Живот по кръчми, издръжлива майка, брат, когото изгубил в някоя от бандите. Джейсън получил стипендия за щатския университет, а по-късно завършил обществена политика в Харвард и работил като помощник в Сената на Съединените щати до деня, когато решил да се върне при корените си. Той има гладка кожа с цвят на кафе, дълго младежко лице, много къса ситно къдрава коса и носи очила с телени рамки. Минава за относително хубав мъж, като се изключат кривите му зъби, които сега той оправя с прозрачни шини, последна дума на техниката. Неведнъж ми е казвал, че като дете не е получавал здравни грижи, нито зъболекарско лечение. Бях изненадан, че е решил да коригира проблема си; носи шините си винаги — като полицейска значка.

Сенаторът изпуска въздишка, пощипва гърбицата на носа си. Не знам дали това е признак на умора от една вече дълга кампания, която е на път да се удължи още, или от факта, че ще трябва да ни слуша как го нападаме за някоя от позициите му в кампанията.

— Ние анкетирахме няколко представителни групи относно плана за данъците — продължава Джейсън.

— Нека позная — казва сенаторът. — Веднага са го намразили.

Дон Грир се разсмива. Той е със сенатора от самото начало, а преди това е работил с бащата на Грант — Саймън Тъли. Така че, той може да си позволи да се смее, но другите — не.

— Да, не останаха доволни, наистина — потвърждава Джейсън.

— А поднесохте ли им го и с факта, че ще подобрим състоянието на училищата?

Джейсън свива рамене, понечва да отговори.

— Това няма значение — изпреварва го Дон. Той е облечен в тънък памучен, червеникавооранжев пуловер, който подхожда на тена на лицето му. — Дори да изброиш двайсет различни изгоди от увеличаването на данъците, повечето хора пак ще заключат само, че им увеличаваш данъците.

— Но ние и намаляваме някои от тях — казва сенатор Тъли и поглежда към Джейсън. — Това казахте ли им го?

— Да, той им е казал и това — отговарям вместо Джейсън. — Видях видеоматериалите. Един дори май попадна точно в целта с думите: „Либералите все казват, че увеличаването на данъците води до добро, но накрая единственото нещо, което виждам, е сметка за по-високи данъци“.

Сенаторът поклаща глава презрително, но не продумва. Идеята на сенатора е да смени начина, по който щатът финансира образованието. Напоследък ние плащаме за повечето от нашите училища на местно ниво — от данък сгради. Така че, по-заможните райони с по-скъпи недвижими имущества и с по-високи данъци върху тях имат повече пари за своите училища, отколкото по-бедните. Сенатор Грант Тъли иска да финансира образованието чрез данък върху щатския доход, така че всички училища да се финансират еднакво на базата ученик-за-ученик. За да осъществи това, сенаторът, естествено, ще трябва да увеличи данъка общ доход, но после ще ореже данъка върху недвижимото имущество дотолкова, доколкото преди това е било финансирано образованието.

— Когато всичко това е речено-сторено — казва Дан Грир, — почти всеки ще има по-голяма сметка за данъка, а единствената печалба — по-добри училища в бъдеще — ще остане незабелязана или неоценена от хората.

— Хората може и да ни благодарят с течение на времето — включва се Джейсън, — но преди това може и да не те изберат.

— Проблемът е в това, което казва Дон. Сметката за данък е нещо, което можеш да държиш в ръка, нещо, което чувстваш по джоба си. Докато при постепенното подобряване на училищата не е така.

Джейсън наблюдава сенатора, за да се увери, че е завършил мисълта си.

— Крайният резултат е, че с това не се печелят привърженици.

Сенатор Тъли допира длани като за молитва, после ги свива в юмруци и подпира брадичката си върху тях.

— Това единодушно мнение ли е? На вас тримата?

— Така мисля аз — казва Джейсън.

— Губеща позиция — вмята Дон.

Сенаторът ме поглежда.

— Чудесна идея, която не е готова за най-гледаното телевизионно време — отговарям. — По-скоро е нещо, което да предложиш посред мандата си.

— Посред мандата си. Значи казвам на избирателите си, че ще направя еди-какво си, а като преполовя мандата, им предлагам нещо ново.

— Ти предлагаш нещо ново — добавям. — Няма да влезеш в историята с този ход.

— Разбирам. И ако отхвърлим моята идея, тогава какъв да е планът ми за образованието? Планът ми за данъка?

— Първо, да се финансира образованието — казва Джейсън. Той има предвид законодателната инициатива, предложена от демократите в сената, закон, постановяващ, че петдесет и един процента от всеки нов долар от прихода трябва да бъде изхарчен за образованието. — И никакви увеличения на данъците.

Сенатор Тъли насочва пръст към началника на личния състав, без да го поглежда.

— Това изглежда благоразумно, Джейсън. Много безопасен курс. — Той се обръща към Дон. — И ти ли искаш това?

— Идеите ти за образованието, които вече изложи, са много добри — Дон почесва брадичката си. — Но тази специално води до увеличение на данъка. Аз харесвам идеята на Джейсън.

— Джон — казва сенаторът. — Дон и Джейсън харесват идеята си. Ти какво мислиш?

— Аз съм само адвокат. Но съм съгласен с тях.

Сенаторът прекарва длан върху масата.

— Това прави трима на трима. Моите големи умове. Не ме разбирайте погрешно… Близо десет члена от местния партиен комитет ми дават същия съвет. — Той говори за демократите в сената, много от които, по различни причини — било то от неприязън към младия сенатор, от желание да се намърдат на поста му като лидер на мнозинството, а някои да свършат някоя работа по назначаването на длъжности по политически съображения — много искат да го видят избран за губернатор.

— А ти какво мислиш? — питам Грант.

Сенаторът поставя наперено ръце върху масата и става от стола си.

— Мисля, че всички вие сте задръстеняци. — Той тръгва към прозореца и гледката към центъра, съдебната палата и административната част на града. Ние тримата се споглеждаме с безизразни лица, всеки от нас разочарован. А Джейсън изглежда дори уплашен.

— Защо не направим петминутна почивка — предлагам аз. Джейсън и Дон се отправят към вратата, Дон потупва Джейсън по гърба с едни от неговите окуражителни думи, които съм чувал неведнъж. Ставам от масата и поглеждам Грант, който, с гръб към мене, се взира през прозореца.

— Не ме подхващай — казва той.

— Няма да те подхващам. Само ще те питам нещо.

Грант обръща леко глава и застава с профил към мене.

— Искаш ли да спечелиш тази надпревара или не?

— Какво, по дяволите, значи това?

— Трябваше да ме уволниш. Но не го направи, а аз не мога да се оттегля, защото това е условието на гаранцията — да остана при теб. Така че, това съдебно решение ни обвързва един с друг. Нека не правим още един погрешен ход.

— Не правим.

— Вразуми се за секунда, Грант. Планът ти е добра идея, но онова, което остава да кънти във въздуха, е, че искаш да вдигнеш данъците.

Сенаторът се обръща и се обляга на библиотечния шкаф до прозореца.

— Сега не съм в настроение.

— Ами оправи си настроението — казвам. — Не постъпваш умно, приятел. А това не е в стила ти. Този план… ако го беше чул от някой друг, който иска да стане губернатор, щеше да му кажеш, че това е боклук. Щеше да го посъветваш изобщо да не го прави.

Изражението на Грант се смекчава. Далеч е от мисълта да се усмихне или пошегува, но разведряването на лицето му като че ли показва, че вниква в думите ми.

— Това е правилният план — заявява той.

— Може би. Вероятно. Но ти няма да спечелиш с него. Ще станеш поредният демократ, който иска да увеличи данъците.

— А какъв ще стана, ако приема съвета ти?

— С малко късмет — губернатор.

— Значи да се промъквам тихомълком, за да го постигна ли?

Поклащам глава прекомерно силно.

— На същия човек, който управлява сената през последните десет години ли говоря? Да не би това да е първият ти ден в политиката?

— Същият човек е — отговаря той. — Но сега не се кандидатирам за сената. Не се опитвам да запазя мнозинството. Кандидатирам се за поста губернатор на щата. От мен се очаква да ръководя, а не да бъда ръководен. Аз просто… — той млъква, обмисляйки думите си.

— Слушам те.

Ръцете на сенатора замръзват във въздуха, образуват рамка.

— Това е мое. Това е нещо, което никой друг не може да ми казва как да го върша.

Кимам заедно с Грант Тъли. Схващам мисълта му. Той намеква за баща си. Баща му, бившият лидер на мнозинството в сената, който предаде на сина си Грант мястото си в сената, обгърнато с уважение, който разчисти пътя му, така че Грант да може да бъде лидер на мнозинството, без дори да го е спечелил, който беше разчитал на Грант по-често, отколкото Грант си е направил труда да запомни, който му казваше с този мъж да работи, на онзи мъж да се противопостави.

Но Саймън Тъли никога не се кандидатира за губернатор. „Никога нямаше самоувереността“, беше казал един политик в моята фирма, когато още не знаех за кого работя тогава. Грант се стреми да надмине баща си в онова, което той е правил, и заявява, че иска да го прави по свой начин. Не по този начин очаквах от Грант да въстане срещу баща си. Все съм си мислил, че Грант просто ще каже „не“ на политиката или може би ще извърши нещо саморазрушително, което да провали кариерата му. Но той предприема друг подход. Поема пътя, разчистен за него от баща му, но в по-изгодно от Саймън положение, вършейки нещо, което баща му никога не е вършил. Ето как мислят политиците, измервайки успеха си чрез избори, чрез предприетите стъпки, чрез постовете, които заемат. Ето как един политик показва на баща си политик, че е по-добър от него.

— Това е правилният план — повтаря Грант. — Не бих го осъществил другояче.

— Знам.

— Горките деца ще имат по-добри училища. Повечето хора едва ще усетят увеличението на данъците.

— Значи това предлагаме. Каквото ще да става, но това е, което предлагаме.

Сенатор Грант Тъли се връща до масата, сяда на мястото си, потупва ме по бедрото и казва:

— Да, това е, което предлагаме.