Дейвид Елис
Доживотна присъда (63)

62

Демоните винаги идват нощем. Когато чувам Джина да пищи, въпреки че никога не съм я чувал. Когато ехото от страх се надига в гърдите ми, поражда такова оглушително кресчендо на паника, че за момент забравям къде се намирам.

Но на гробищата, където Джина Мейсън почива завинаги, цари тишина. Хубаво място, но малко запуснато. От онези места, където някой без пари е погребал дъщеря си.

Джина Мейсън. 1960–1979. Красива душа.

Беше на деветнайсет, когато почина. Само толкова знаех. Не знаех нищо друго за нея, за онези неща, които са я правили човешко същество. Видях само секс и похот. Може би също видях обещание в нас двамата.

Пресягам се към надгробния камък без определена причина и прокарвам пръст по думите, които семейството й е оставило за сведение на света. Ръката ми бръсва тревата и пръстът ми закача трънче. Една-единствена роза е оставена върху гроба. Скоро откъсната.

Вероятно е оставена днес.

Това не с умно. Полицията може да мисли, че Бенет е отпрашил на север, където ще намерят изоставена кола под наем, но това няма да спре местните ченгета, а вероятно дори ФБР, случайно да минат покрай гробището. Намерят ли и най-малката улика, че Бен се е отбивал тук, те ще плъзнат из целия район. Леля му, онази, която го отгледала, починала от чернодробно заболяване преди четири години — това беше една от многото подробности за живота на Бенет, която излезе наяве след цялата тази шарада. Бен е единственото останало семейство за Джина. Все едно да остави визитката си на гроба й.

Спирам се за момент, когато тръпки ме полазват. Ако не научих нещо друго от всичко онова, което се случи, трябва поне да знам да не подценявам Бенет Кеъри. И докато мисля за това, то става съвсем очевидно. Има поне част от него, която иска той да бъде заловен, която винаги е искала това. След успешното му бягство историята остава да виси не напълно обяснена. За хората, за хищната преса остава отричането на Грант Тъли, твърдението на новия ми адвокат, че доказателствата са „неубедителни“. Ако Бенет бъде арестуван, пресата ще се вкопчва във всяка негова дума, в целия му разказ за случилото се. Него не го е грижа за собствената му съдба. Бенет беше получил доживотна присъда още когато е бил на осем години и той ще си я изтърпи предано, дори сега.

Бъркам в джоба на якето си и намирам празен плик и писалка. Надрасквам съобщение за Бенет и го оставям до розата, като го затискам с малко камъче. Три прости думи, които Джина щеше да изрече, сигурен съм, ако можеше. Но докато вървя към колата си, криволичейки в обгръщащия ме мрак, осъзнавам, че Бенет никога няма да послуша съвета ми и че ако съм честен към себе си, ще призная, че също никога не бих го послушал. Може би е време вече, за нас двамата.

Да продължим напред.