Дейвид Елис
Доживотна присъда (22)

21

Онзи вторник в полицейския участък бях арестуван за убийството на Дейл Гарисън. Пресата надуши веднага и го отрази във вечерните новини. Отначало сенатор Тъли не коментира нищо. Бенет Кеъри, в качеството си на мой адвокат засега, гневно опроверга ареста като политически мотивиран. Това още повече разбуни духовете и въпреки че бързата реакция на Бенет помогна за моята кауза, тя допринесе и за нещо много повече — изостри по-нататъшния интерес на медиите.

От пресата нямаха — и все още нямат — пълната версия. Те знаят само буквалните факти на предполагаемото престъпление. Аз последен бях видял Гарисън, заявих, че съм си тръгнал от кабинета му, после съм се върнал отново и че резултатите от аутопсията са показали смърт чрез удушване. Онова, което не става ясно от никоя журналистическа публикация, е защо. Те нямат представя защо съветникът на сенатор Тъли ще иска да убие Дейл Гарисън. От окръжната прокуратура също не знаят, но те имат изнудваческото писмо, което сигурно има значение. Те още не са казали на медиите за него. Предполагам, че първо искат да разберат какво значи то, преди да го разгласят.

Ще ме подведат под отговорност следващия четвъртък. Обвинението е в предумишлено убийство. Бенет ми каза, че има вероятност да ме пуснат под гаранция, но не било сигурно. И тъй, преминах през съдебните процедури със слаби очаквания. Без да бъда предварително уведомен — може би защото нямаше да се съглася — сенатор Грант Тъли влезе в съдебната зала и каза на съдията, че той ще плати каквато и парична гаранция да бъде наложена, че ще поеме лично отговорността да не напускам щата и че ще остана на работа при него през цялото време. Съдията, възрастен човек на име Ейдан Риордан, който сега нямаше да седи на съдийското място, ако бащата на сенатор Грант Тъли не му беше подал рамо преди двайсет години, остана доста изненадан от цялата работа, но после определи гаранция от половин милион долара. Грант внесе петдесет хиляди — десет процента според изискването — и още същата сутрин бях на свобода.

Това, естествено, даде материал за новините. Сенатор Тъли бе притиснат, тъй да се каже, от репортерите извън съдебната зала, където заяви гневно, че съм невинен и допълни: „Не е време да се изостави приятел, напълно невинен приятел“. Както винаги той успя да превърне потенциално взривна новина в полуположителна.

Казвам „полуположителна“, защото не всичко е вино и рози за Грант Тъли по отношение на този случай. Като се остави настрани фактът, че съм свързан с него, изнудваческата бележка се отнася до него:

В противен случай винаги мога да говоря със сенатора. Това ли искаш?

Затова полицията искаше да пипне сенатор Тъли. Те го разпитвали защо съм отишъл в кабинета на Дейл и каква „тайна“ крия от него. Грант си нае адвокат и се срещна с прокурорите. Не им казал нищо съществено. Отказал да издаде предмета на разговора между Дейл и мене, позовавайки се на професионалната тайна. И вероятно е изтъкнал, че щом пазя тайна от него, тогава как той ще знае за какво сме говорили.

Адвокатите от „Сийтън, Хърш“ ми изпратиха гигантска картичка с утешителни думи, подписана от всички съдружници. „Ние вярваме в теб. Знаем, че ще се справиш“. Нещо от този род. Това значеше много — повече, отколкото очаквах. Бенет ми каза, че адвокатите във фирмата са бесни, сигурни са, че тази работа е повече преследване, отколкото разследване, израз, възприет вече напълно от Бен. Добре звучи. Във фирмата се чувствам на нещо като остров — в общи линии съм просто човек на сенатор Тъли — и се държа приятелски с останалите, но не съм много близък с тях. Приятно ми е, че ме подкрепят.

Днес е петък. Прекарах нощта в собственото си легло и с кучетата си, така че се чувствам много по-добре. Всъщност още ме държи първоначалното ми настроение — гневното. Но от един-два дни насам гневът ми започна да се топи и на негово място нахлу страх. Не краен ужас, не паника, а непрекъснато безпокойство. Помъчих се да не мисля за нищо, което ме разсейва, включително за последиците от този арест върху кампанията за издигане кандидатурата на Грант Тъли за губернатор и за кариерата ми, и да се съсредоточа върху това кой, как и защо причини смъртта на Дейл Гарисън. Именно това правя сега тук с Бенет Кеъри на обяд в една полупразна закусвалня за пица и страхотни пилешки сандвичи с пармезан.

Бенет си е свалил якето и е по стандартната ослепително бяла риза и жълта вратовръзка.

— Правим проверка на всички бивши клиенти на Гарисън — започва той. — На всички бивши затворници, пуснати от изправителни домове, които могат да му имат зъб.

— Да убиеш защитника си, защото не е водил добре делото ти?

Бенет кима.

— Клише, да, но е обичайна практика да се събират сведения, когато е убит полицай или прокурор. Не виждам защо да не се отнася и за адвокат на защитата.

— Няма да навреди. Кал Рийди ли използваш?

— Аха.

Кал Рийди извършва проучвания на опозицията за Демократическата партия. Такова нещо не се разисква на коктейли. Познавам само шепа партийни служители, които имат номера на Рийди и рядко съм споменавал името му на висок глас. Няма нищо незаконно, разбира се. Ние не подслушваме телефони или нещо от сорта. Но той може да обърне наопаки нечий живот, за да го провери из основи по бързата процедура.

— Добре. Друго?

— Телефонното обаждане. Ще говорим с жената, чийто телефон е бил откраднат. Ще видим дали не можем да открием кой е използвал телефона й, за да ти се обади.

— Добре. — Поклащам глава. — Това беше толкова странно. Беше Дейл. Познавам гласа му. Дейл ми се обади.

Сервитьорката пристига с поръчката ни. За мен пилешки сандвич с пармезан, а за Бен пилешки гърди в полезен за сърцето лимонов сос.

Бен си играе със салфетката.

— Някой е опрял пистолет в главата на Дейл ли? И го е насилил да ти се обади, а после го е убил, за да те натопи?

Разсмивам се, но не весело.

— Това е трудно за вярване.

— Точно затова е безпогрешно — казва Бен. — Сега имаш версия, че си излязъл от сградата за пет-десет минути, после си се върнал и си заварил Дейл удушен. Нелепо е.

Преглъщам трудно. Наистина звучи нелепо. Не мога да не го призная.

— Истината е много странна понякога — продължава Бен, опитвайки се да омекоти удара.

— Значи казваме, че е било нагласена работа. — Погледът ми отскача нагоре. — О, Боже, това пък звучи толкова патетично!

— Но правдоподобно, Джон. Ако такъв е бил планът, значи той го е изпипал до съвършенство. Скрива се в една от канторите на Дейл, изчаква те да си тръгнеш, излиза и го убива, после те връща обратно на мястото с обаждане от непроследяем клетъчен телефон.

— Патетично — повтарям. — Не бих се вързал на това и след милион години.

— Не съм съгласен. Трябва да приемеш предпоставката, че е имало план, било е нагласено. Веднъж приемеш ли това, останалото добива пълен смисъл.

— Защо не продължим нататък? Опитай се да ме разведриш.

Бен отрязва парче от пилешкото си.

— Причина за смъртта. Търсим резултатите от аутопсията.

— Имаме ли аргумент?

— Познавам един човек. Използвал съм го два пъти, когато бях прокурор. Съдебен лекар в южната част на щата. Ако има нещо за казване, той ще го открие.

— А ще има ли?

— Може би. — Бен дъвчи залъка си и насочва вилицата си към мен. — Виждал съм и по-добри доклади от този.

Наблюдавам Бенет за момент. Той прави впечатление с физиката си, откроява се и аз си го представям по новините как прави за смях прокурорите. Въодушевен е така, както никога не съм го виждал. И знам от произшествието, станало в дома му, как реагира Бенет Кеъри, когато е притиснат в ъгъла. Прочиствам гърлото си.

— Бен, ще бъда безцеремонен с теб за малко.

— Давай.

— Можеш ли да водиш това дело? Та ти си младок.

Той се усмихва. Двайсет и девет годишен е, а аз — трийсет и осем.

— Водил съм криминални дела в продължение на четири години, Джон. Преместиха ме в углавни престъпления шест месеца по-рано от графика. Водил съм точно десет дела за убийства. Всички завършиха с присъди. Имал съм общо над петдесет дела. Загубих само едно.

— За какво беше?

— За пощенска измама — отговаря той, без да се замисля. Добрият адвокат вероятно си спомня по-ясно пораженията, отколкото победите. — Трябваше да се води федерално съдебно преследване, но главният прокурор се спомина. Някаква дама с четири деца, без съпруг, използвала пощата за измама. Продавала голи снимки за пари, уговаряла си срещи с мъжете, но изобщо не се появявала. — Той избърсва устните си. — Защитникът представи доказателства, че това не вреди на децата и съдебните заседатели решиха те да не бъдат настанени за отглеждане в други домове. — Той свива рамене и се връща отново към храната си с крива усмивка.

Усмихвам се, но мигом ставам отново сериозен.

— Тук няма място за увъртане. Самият ти беше затънал в същата такава гадост, Бен. А тази ще бъде още по-гнусна. Готов ли си за нея?

Бен отмества чинията си настрана и поставя ръце върху масата.

— Да, няма място за увъртане, Джон. Знам, че съм затворен човек и не излизам много от къщи, но такъв съм само в личния си живот. Не си ме виждал в съдебна зала. Ако обаче предпочетеш адвокат като Пол Райли, няма проблем, няма да се засегна. Той ще ти струва двеста хилядарки, но всяка сума ще си заслужава. Наистина. Направи го. Но ако мислех, че не съм най-добрият за тази работа, щях да ти го кажа.

Вярвам му. Вярвам, че Бен е страхотен адвокат, защото точно това научих, когато проверявах документите му, преди да го наема за мой помощник. Дори се запитах защо, по дяволите, иска да работи при мен и да се занимава със законодателно и избирателно право. Човек, който можеше да бъде финансово независим и да си живее живота, сега да се рови в наредбите за финансиране на кампании и в избирателни правилници.

И още нещо — вярвам, че Бен би ми казал, ако смята, че някой друг ще се справи по-добре с това дело. В него няма и следа от егоцентризъм.

— Освен това няма да ти взема пари — добавя той.

— Нает си — и му подавам ръка. Той я поема сърдечно и ние се радваме на кратък миг оптимизъм. После Бен се смълчава, забил поглед в чинията си.

— Джон, трябва да поговорим за изнудването.

— Не разполагам с никакви улики. Не крия нищо. Особено от сенатора.

— Напрегни си ума — Бен се вторачва в мен. — Защото ченгетата го правят.

— Знам.

— Ти познаваш сенатора цял живот, нали?

— Да.

— Това са поне трийсет и осем години? Няма нищо, за което сенаторът да не знае, нали?

— Нещо на цената на двеста и петдесет хиляди долара? Не, по дяволите.

— Добре. — Бен говори предпазливо. — Между другото, казвал ли съм ти първото правило на защитата при углавно престъпление?

— Не.

— Не скривай нищо от адвоката си. — Бен забива пръст в масата. — Абсолютно нищо.

— Бог ми е свидетел, Бен. Ще си помисля, но едва ли ще се сетя за нещо.

На адвоката ми му трябват няколко секунди, преди да възприеме думите ми и да се залови отново с храната си. Аз се опитвам да се съсредоточа върху сандвича си, като междувременно се мъча да възкреся отколешен спомен.