Дейвид Елис
Доживотна присъда (61)

60

Трейси влиза в ресторанта с чанта през рамо и куфар в ръка. Открива ме в сепарето и ме поздравява с целувка по бузата. Това е най-явното чувство, което проявява към мен, а този път инициативата е единствено нейна. Настаняваме се в сепарето, но не посягаме към листа с менюто.

Трейси се беше върнала на работа преди две седмици, след като по време на процеса всичко изригна и стана ясно, че съм извън опасност. Тогава се сбогувахме набързо, иначе тя щеше да премине всякакви граници спрямо шефовете си на изток. Беше си взела цели три седмици отпуск, и то след като наскоро беше повишена в длъжност. Настоях да си тръгне. Тогава ми каза, че пак ще се отбие след две седмици в града на път за Атланта и тогава ще си кажем довиждане както подобава.

— Изглеждаш добре — подхваща тя.

— Определено по-добре от последния път, когато ме видя. — Усмихвам се на масата, но е време да вдигна погледа си. — Виж, Трейси. Благодаря ти.

— За какво? — тя гали с пръсти чашата с вода пред себе си. — Задето дойдох в града ли?

— Задето остана в града. Това ти отне близо месец от живота ти. Въпреки че аз едва имах време да ти кажа дори „Дзак!“ — въздъхвам. — Благодаря ти, че беше до мен.

Виждам, че това я обижда.

— А ти какво очакваше, Джон?

— Точно това очаквах. И продължавам да съм ти признателен.

Тя махва с ръка. Сервитьорката взима поръчката ни за питиетата. Все още не си поръчваме обяд.

Трейси има нещо да казва. В известен смисъл тя се държи по-странно от всякога. Впускаме се в празни приказки, но и аз не й помагам много. Тя полага усилия, тъй като ни е ясно и на двамата, че й е нужно да си излее душата.

— Аз се промених — казва тя. — А ти, не.

Това може да се изтълкува по повече от един начин. Вината може да е и на единия, и на другия от нас. Но тя не я прехвърля на мен. Иска да ми каже: Аз останах такава, каквато бях от първия ден, в който разбрах, че те обиквам.

— Ти порасна — казвам. — Няма нищо лошо в това. Аз трябваше да порасна заедно с теб.

Тя оценява коментара ми. Но не е доволна.

— Накарах те да се чувстваш втора цигулка — продължавам аз. — А изобщо не съм гледал на теб по този начин. Изобщо не го съзнавах. Струва ми се, че ти се опитваше да ми дадеш да го разбера по много начини.

Трейси поглежда право в очите ми. Ние никога не бяхме разнищвали причината за раздялата ни. Когато всичко между нас свърши, то беше толкова очевидно, че трябваше просто да го оповестим и го направихме. Вината е моя. Както й казах, признаците вече ги имаше. Аз не исках да ги виждам.

— Омъжих се за човек, отдаден на политиката. Знаех, че ти ще прекарваш по шест месеца на юг. Знаех, че няма да оставиш Грант. Знаех колко много обичаш работата си.

Пресягам се за ръката й.

— Ти имаше пълното право да искаш повече. Нещата не са окончателни, Трейси. Връзката между двама души се развива. Оказа се, че ти просто се омъжи за неандерталец — усмихвам й се. — Тук не бъркаше.

Тя присвива очи. Трейси може да бъде емоционална, но сега няма да си го позволи. Тя е силна жена, а и кладенецът от сълзи поради развода ни отдавна пресъхна.

— Мислиш ли, че направихме грешка? — прошепва тя.

Насилвам се да не отмествам поглед от нея, да покажа твърдост. „Грешка“ не е точната дума. Тя замръзна във времето още преди близо година. Уместният въпрос е: какво правим сега?

Но аз познавам моята Трейси. Тя винаги е имала дар слово и е най-храбрият човек, когото познавам. Беше изрекла въпроса така, че да ми даде пространство, дори ми отвори вратичката към онова, което вярваше, че ще кажа. Тя иска от мен истината. Иска да знае как се чувствам аз.

Аз знам как се чувства тя. Знам го от момента, когато решихме да се разделим, от изражението на лицето й. Тя не съжалява за развода. Просто иска да знае, че и аз не страдам от него.

Върни се при мен, Трейси Солидей. Позволи ми да ти покажа колко важна си за мене. Дай ми възможност да компенсирам цялото това време. Позволи ми да заровя пръсти в косата ти, да те прегърна, да те милвам и да се вдетинявам така, че да те карам да се кикотиш. Нека да имаме деца и да остареем заедно. Нека се държим за ръце на плажа и да заспиваме сгушени един в друг.

— Винаги ще те обичам, Трейси. — Хващам ръката й, която тя не отдръпва. Това в много отношения е един от най-жестоко честните моменти в нашата връзка и в много отношения най-фалшивите. — Продължи да живееш живота си. Само ми драсвай по някой и друг ред от време на време. Бъди щастлива!

Тя си поема дълбоко въздух. Това е облекчение за нея. Това именно е искала да знае от първия ден, това е, което е искала да ме пита, но не е могла, когато за първи път дойде в града. Сега получи очаквания отговор.

— И аз те обичам — казва тя.

— Знам — и посочвам с глава навън. — Върви да хванеш самолета си.

Тя не се усмихва. Напуска сепарето, влачейки багажа си. Хвърля ми един последен поглед. И когато Трейси Стърнс излиза от ресторанта, повече не поглежда назад.